Славчо Атанасов (вдясно) и приятелят му – кметът на родопското село Забърдо Валентин Черпоков, получават благословия преди чеверме
09 Юни 2011, Четвъртък
Доскоро Пловдив бе известен със седемте си тепета, стария град и панаира. Но това беше допреди четири години.
Автор: Пролетина Николова nikolova@desant.net
Защото тогава там се появи Славчо и вкупом измести по популярност всички останали забележителности. Зализана прическа, ала школски директор, небръснато лице – лек повей на нечистоплътност, вечно измачкан костюм.
Нищо от това не се вписва в официалния му прякор Прекраско, който, по всичко личи, самият кмет много си харесва и най-вероятно сам си е пуснал.
За друго - по-подходящо прозвище, в Пловдив чисто и просто няма мегдан. Градските вестници, радиа и телевизии неуморно възхваляват дейността на градоначалника до такива мащаби, че народонаселението като нищо вече е започнало да вярва, че ги управлява мъдър политик с най-държавнически подход.
Впрочем, цяло чудо е как заемайки вече десетилетия наред при всеки пореден кмет приведената поза медийните босове на Пловдив не са прихванали лумбаго. Зер, понякога едно кратко навеждане може да докара сериозни здравни последствия, а какво остава характерната чупка да се превърне в траен навик.
Пловдив има цели два всекидневника, плюс градски подлистник на столична газета – нечуван лукс във времена на криза, управлявани при това от коскоджамити издатели с национална известност. Но единствената битка, която се води между тях, е битката за сърцето на кмета.
Затова никак не е чудно, че дори когато откъм сградата на “Стефан Стамболов” 1 се разнесе поредния Славчов идиотизъм, медиите под тепетата описват събитието така, сякаш са подушили аромат на най-отбрани френски парфюми. Напълно вероятно е да се предположи, че колкото повече наближава датата за изборите, толкова повече ще се наблюдава този дисонанс на миризми.
Славчо има един любим специалитет – винаги е готов да изнамери измислен проблем, който не предвижда никакво решение, да го забърка хубаво в словесни еквилибристики и така, омешан като гювеч, да го предложи на публиката.
Сцената се разиграва като спектакъл, в който кметът е в ролята на спасител, макар от сто километра да е ясно, че нито има какво, нито има кого да спасява. Останалото свършват споменатите вече счупени в кръста пловдивски журналисти. Само тази година представлението бе играно безброй пъти, като последната постановка бе преди броени дни.
В средата на май Славчо зае любимата поза “Дон Кихот срещу мелниците” и се втурна да брани Панагюрското златно съкровище. Не че някой е тръгнал да го краде. Няма такова нещо! Просто идват избори и подобни жестове, героично поднесени в услужливите медии, винаги може да донесат два-три гласа отгоре.
Според Славчо, съкровището трябвало да се изземе от държавата и той лично щял да заведе съдебно дело по въпроса. Понеже до 1974 година си стояло кротко в Пловдивския музей, а след това им го взели, тъй като сградата не разполагала с никаква специализирана охрана.
Освен това, той имал документи, че в далечното минало общината в Пловдив била платила по 300 000 лева на всеки един от тримата братя, открили антиките. Разбира се, съкровището е национална собственост и е по-редно да е под крилото на държавата и Славчо знае това много добре.
Естествено, че никакви документи не бяха показани на публиката, но какво значат тук някакви си листи и доводи. Важното е пловдивчани да почувстват, че ги управлява силен мъж, който е готов за бой. Макар и с миражи. Така, улисани в пишман-проблеми, като този с Панагюрското съкровище, хората край тепетата няма да се замислят, че примерно градът им е последното изцяло анонимно селище в България.
В Пловдив няма нито една автобусна спирка с изграден заслон по европейски образци и указателни табели. Тъмна Индия е кое превозно средство откъде идва – накъде отива и по кое време минава. Сигурно и сам Славчо, возен в луксозни лимузини, не знае точно кой автобус трябва да се хване от “Тракия”, за да те придвижи до централната жп-гара.
Такава информация по спирките на втория по големина град в държава от Европейския съюз чисто и просто няма. Даже не е ясно кога минава последният рейс, та човек да реши да седи да го чака или да се бръкне за такси.
Но това за улисания в последните четири години в героични спектакли Славчо не е проблем. Какво ще се занимава с разни дребни провинциални автобусни битовизми. Друго си е да влезе в национални, че дори международни битки.
Докато в началото на май редовите пловдивчани водеха война с нароилите се като в алпийско сирене дупки по градските улици, дневният ред на градоначалника включваше съвсем други проблеми. Славчо обяви, че понеже България е пратила край бреговете на Либия очуканото си корито “Дръзки”, неминуемо било Кадафи да не ни отмъсти за тази агресия с бомби.
Той събра на извънредна среща всички шефове на службите за сигурност в града, както и лидерите на парламентарно представените групи в местния парламент. Пред събеседниците си, повечето от които видимо сащисани, Прекраско разясни, че най-важната задача за града е да се измъдри стратегия за защита на Пловдив от либийски нападения.
“Ще правим извънреден щаб”, коментира той и хвърли в потрес цяла България. “Не ме интересуват другите общини, интересува ме Пловдив. Влезе ли българска фрегата в Либия, оттам ще завалят бомби към големите градове", обясни желязната си логика пловдивският Дон Кихот.
От този Славчов героизъм мина точно месец. Ни бомба, ни камъче полетяха от Либия. Но и без тях в Пловдив кратерите по улиците продължават да са доволно големи. Всъщност, Атанасов бързо забрави за битките с Кадафи.
Лято е, а в топли дни той обича да обгрижва и други населени места, освен града, на който е кмет. В такива дни той обикновено отскача в Родопите, далеч от границите на собствената си община, в малкото селце Забърдо, където негов личен приятел – кметът на селото Валентин Черпоков, му е приготвил чеверме.
Младо агне, печено на бавен огън, така че месото да е крехко – точно като по вкуса на кмет на втория по големина град. Почти няма седмица без чеверме за Прекраско в Забърдо. С изключение на дните, в които Славчо е решил да гладува. Миналото лято той аха да се размине с поредното чеверме на Черпоков. През юли Славчо надяна шпаги и доспехи и отново зае героичната поза.
Този път обяви, че ще провежда гладна стачка, за да спасява пловдивската опера. Беше ясно, че точно тя няма да бъде закрита, въпреки напъните на министър Вежди Рашидов. Но пък спектакълът на кмета му се получи добре.
Счупените в кръста медии надминаха и себе си. От материалите в тях населението почти остана с усещането, че Прекраско може да се спомине от глад.
И нямаше как да разберат, че точно в същата седмица за Славчо имаше стъкмено поредно чеверме.
Докато Славчо вкара през задния вход в общината бившите комунисти и им даде толкова власт, че да преядат с нея, на публиката, за разсейване от тази случка, бе сервирана християнска програма. Съвсем целенасочено кметът издемонстрира дълбока религиозна привързаност и под път и над път лансираше братска дружба с владиката дядо (дето не е никакъв дядо всъщност) Николай.
Църковно и светско лице си паснаха прекрасно по характери. А то няма и как да е иначе – и двамата едно редят, друго правят. Славчо бори мелници, за да трупа електорат, а Николай хортува благочестиви слова, нанизан със златни ланци, возен със скъпи лимузини и улисан в най-светски мераци.
И владиката също обича да бори мелници. Даже със Славчо пребориха една – забраниха представянето на рокоперата “Исус Христос суперзвезда” в Пловдив. Но колкото дни остават до изборите, толкова нови златни възможности се откриват всякакви пишман- национални и световни проблеми да бъдат преборени от плашилото на седемте тепета.
