Тайните на кръвта

Автор: Стоян Георгиев

Тази велика дата, скъпа за сърцето на всеки българин, ни наведе обаче на тъжна равносметка. Оказа се, че регионът, където се разигра тази героична епопея и където с потоци от кръв бе защитена родната свобода, днес усилено се обезлюдява и дори музеите, свързани със спомени и реликви от отечествените ни светини, слабо се посещават.
Много историци и изследователи на въстанието са предлагали най-различни хипотези за факта, че единствено в ІV революционен окръг, с център Копривщица и Панагюрище, избухва бунтът срещу турския тиранин и се проливат потоци от кръв. Има известна активност и в І революционен окръг, с център Търново, но тя се изразява предимно в дейността на четите на Поп Харитон и Цанко Дюстабанов.
Няма го този всеобщ взрив и тази масова готовност за саможертва, няма го този подем и това безумство, нямаме черешови топчета и български княгини, нямаме Хвърковата чета и изгорените Клисура и Панагюрище. Нямаме най-сетне мъченичеството в Батак и Перущица, нито безпримерния героизъм на Васил Петлешков. Защо?
Дали обясненията се крият само в стратегическото разположение на селищата в Панагюрски революционен окръг или в заможните жители на Средногорието? Нима Сливенският балкан, прославен със своите хайдушки войводи, е бил по-малко удобен за водене на сражения или пък са били по-бедни прочутите с богатствата и тиранията си еленски чорбаджии?
В историята винаги има нещо, което остава загадъчно и трудно за тълкуване, тя неизменно ни изправя пред неразрешими дилеми и странни абсурди. Аз мисля обаче, че в случая с Априлското въстание това не е точно така.
Зад удивителния героизъм и мъжество на панагюрци, зад светкавичната реакция на Каблешков, син на копривщенския чорбаджия хаджи Лулчо, и неуморния духовен пламък на Бенковски, който подпалва в пряк и в преносен смисъл Средна гора, вдигайки петвековния роб на крак, има нещо, скрито в скрижалите на вековете.
Според някои наши народоведи, като Иван Хаджийски, който изследва с изключителен интерес отношенията между Априлското въстание и родния еснаф, загадката за успеха на бунта в един точно определен район на България се състои във факта, че именно в Копривщица и Панагюрище след падането ни под турска власт са се заселили наследниците на избитите от Баязид аристократични родове в Търново, за които Григорий Цамблак в своето „Похвално слово за Евтимий” пише следното: „
О, свято опълчение! О, воини, които вярата опазихте и броя си не намалихте! Чуйте и броя им: сто и десет бяха те, чиято кръв обагри църквата. И макар че бяха толкова много, не се разкъса мрежата на вероизповеданието. Такива бяха чедата на блажения Евтимий...”.
Друга една част от въпросните наследници се е заселила чак в Малко Търново, което неслучайно носи това име.
Могат ли правнуците на най-висшите мъже в царство България да бъдат по-различни от предците си, макар и пет века след тях. Както казва народът ни: „Крушката не пада по-далеч от дървото”. Това може и да не изглежда толкова научно, но според гениалния Михаил Булгаков „тайните на кръвта са най-големите тайни на света”.
Всичко това обаче днес ни изпълва с тъга и горчилка, защото населението от този буден край масово го напуска. Даже запустяват и музеите, в които посетителите все повече намаляват. Като че ли някой иска не само да обезлюди Копривщица и Панагюрище, но и да ги обезпамети и затрие.
Войната с българската история продължава неотклонно и с все по-яростно настървение. Защото изчезне ли паметта ни, ние се превръщаме в лесна плячка за всякакви манипулации. Да не говорим, че тези обезлюдени райони вероятно ще се циганизират, а известно е, че ромското племе не питае особена любов към историята, защото то самото не притежава такава.
Отечеството ни днес представлява един разяден от времето и страданията монумент, който обаче е изправен на глинени крака. Тези омекнали нозе са именно обeзлюдените или турцизирани и циганизирани райони на страната ни.
В един миг, по даден знак, враждебните на България елементи ще предявят претенции над заеманите от тях територии и ние ще се изправим пред избора или да водим войни като западната ни съседка, или да се примирим с разпокъсването на родината ни и с новосформираните анклави.
Дано да съм лош пророк, но фактите са наистина обезпокояващи. В това време, докато ни оглозгват така, както хиените оглозгват скелета на някой голям африкански бивол, ние се занимаваме със скандали, компромати, срутване на паметници, с безсмислена братоубийствена злоба и вражди. Какво може да очаква подобен народ?
Между впрочем, още в романа си „Антихрист” Емилиян Станев беше представил много проницателно тази вечно повтаряща се национална драма с думите: „Сами рушехме нашата скиния*, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди...”
--------------

*Скиния (гр.) – древноеврейски походен храм във форма на шатра, за да се извършва богослужение при дълго пътуване.