Името Морунец едва ли говори нещо на днешния българин. Но пък за сметка на това всеки е чувал за гръцкия беломорски град Кавала. Всъщност Морунец е неговото средновековно българско название, което получава през ХІІІ в. Византийкият хронист Георги Акрополит свидетелства, че по това време районът на града, а и самият град, са „силно побългарени и това затруднява задържането им под византийска власт“. В книгата си „Родопски владетели“ Николай Хайтов изтъква, че по някое време крепостта Морунец е била притежание на независимия родопски владетел Момчил. Българска следа в историята на третия по големина град в южната ни съседка са записали и войводите от Македоно-одринското опълчение Михаил Чаков, Пейо Яворов,
Йонко Вапцаров и Христо Чернопеев, които с хитрост го освобождават по време на Балканската война без нито един изстрел и без да се пролее и капка кръв. Кавала остава българско притежание до края на Междусъюзническата война, когато по силата на Букурещкия договор от лятото на 1913 г. е предоставен във владение на гръцката страна.
В навечерието на тазгодишните чествания по повод освобождението на града и почитането на неговия патрон – апостол Павел, екип на СКАТ и ДЕСАНТ се разходи из напечените от слънцето каменни улички в стария квартал Панагия, разположен върху едноименния полуостров. По всеобщо мнение, с тесните си улички, накацалите по хълма малки и спретнати къщички, повечето издържани в бълкански възрожденски стил, както и с бухналите по прозорците нацъфтели мушката, тази част от Кавала може да бъде оприличена в голяма степен с Велико Търново или Стария Пловдив. Впрочем модерните съвременни квартали също са разположени амфитеатрално край просторния залив на Бяло море, срещу който се извисява масивния силует на величествения остров Тасос.
Но погледът на туриста все пак се привлича най-вече от руините на средновековната византийска крепост, които като каменна диадема опасват върха на хълма Панагия. Върху добре запазената от ХV в. до днес крепостна кула се вее гордо гръцкото знаме, сякаш подчертавайки, че независимо от това кой е владял тази територия през годините – римляни, византийци, готи, хуни, викинги, франки, българи, османци или каквито и да било други племена, всичко тук е гръцко! Знаем си ги добре съседите, че ги обичат тези работи. Ако никой не им възрази, цялата всемирна история ще погърчат, но туристите подминават със снизхождение знаците на пословичния им егоцентризъм и бърчат вежди с очудване как тъй баш до християнската църква „Успение Богородично“ е оставен да си вади ятагана монументалният Мохамед Али паша.
Паметникът на почитаемият египетски султан и пълномощник на Високата порта, възседнал бронзов кон кон, заема видно място в старинния ансамбъл. После разбираме, че Кавала е неговият роден град и местните определено го тачат (като изключим надрасканите от младежите графити върху широкия постамент на неговия монумент), кръщавайки на негово име и водещият към крепостта тесен сокак.
Това, че родителите му са били албански помаци, очевидно не ги смущава ни най-малко – с помаци, най-вече български естествено, са населени повечето села на север от Кавала, чак до нашата граница, но те си ги приемат за свои – за гърци. Иначе всички говорят перфектно български език и нашите туристи нямат шанса да се изгубят, защото в което и село край границата да попаднат, всеки от местните жители ще ги упъти на родния ни език. Ако ги питаш обаче, откъде знаят българския, ще отговорят, че туй не е български език, а македонски (?) или пък още по-странно – „помацки“?!
В Кавала е същото. Преди години погърчените ни сънародници там се правиха на ударени като ги заговориш, но сега по-лесно си признават, че са наши хора. То така или иначе из целия град се чува предимно българска реч. А на пристанището вестникарските павилиони са залети от българска преса.
Просто българите са основните туристи в Кавала. Освен нашенци, покрай крепостта се разминахме единствено с една рехава група полски туристи, слезли вероятно на брега от акустиралия на пристанището огромен круизен лайнер, кръстосващ Егейско море между Солун и Пирея. Друга чуждоземна глъч така и не достигна до ушите ни, колкото и да се напрягахме. А за гръцка реч пък изобщо да не говорим.
Нашата визита в Кавала съвпадна със задължителната за гърците следобедна дрямка, която освен че беше затворила всички магазини, беше пуснала кепенците дори на градския Туристически информационен център.
Сиестата обаче едва ли може да оправдае избождащата очите липса на напоителен наплив от туристи. Пълните преди години прохладни кафенета покрай крайбрежната улица, сега стояха абсолютно празни откъм посетители – една безкрайна редица от чинно строени по тротоара маси и столове, сякаш изложени на витрина на мебелен магазин без никакво човешко присъствие около тях. Същото бе положението и в таверните, пред които цели тълпи гласовити викачи напразно привикваха де кой мине покрай тях.
Малката кръчмичка, в която приседнахме поогладнели и уморени от мъчителното изкачване на стръмните улички към крепостта, приятно ни изненада със забавно меню на български език, обещаващо ни, че „всички наши месото е прясно“ и „ползваме само зехтин и слънчогледово готвене за пържене“. Плискащото се на метри от краката ни море, ни вдъхнови да си поръчаме рибни ястия.
Оказа се, че сега не било сезонът на рибите – нито на скумриите, нито на ципурите, нито на цацата, кръстена от незнаен преводач „габър“ на български. Единствената риба, която заведението предлагаше, бе сардина, и по-точно невръстните бебета на сардината с размери, не по-големи от десетина сантиметра в дължина. Тази оскъдица бе щедро компенсирана от свежите телеса на прясно уловени октоподи и калмари.
С интерес научихме, че днешното си име този надживял множество столетия град получава не от някакъв кавал, а от латинската дума „кабалеро“, която франките използвали, за да опишат наподобяващия силуета на конник залив.
Този въображаем ездач и до днес не е направил крачка встрани от сянката на издигащата се над града планина Символон. Името й подвежда, че е символ на нещо, ама не – в случая означава „чиста гора“. Но не само планината е чиста. Не може да се отрече, че чистотата се натрапва на всяка крачка в сгушения в подножието й град, независимо дали става дума за неговите площади, крайбрежни алеи, или за грижливо накипрените малки частни дворчета.
Наред с масивната крепост и остатъци от древния акведукт Камарес, построен с главозамайващ замах от Сюлейман І Великолепни, погледът на туристите се спира най-вече на щедрото изобилие от детайли, което предлагат за лакомия взор на фотоапарата тъкмо тези малки дворчета и закачливо завъртяните напреки на уличките къщи – ажурни врати, потайни балкончета, изящни железни решетки по прозорците, кокетни фенери, надвиснали еркери и много, много цветя в най-причудливи саксии.
Над всичко това се носи опойващия аромат на жасмин, цитруси и нежните нотки на беломорския въздух. Като стана дума за аромати, не може да пропуснем да споменем и за един друг характерен за града мириз – този на табак. Отколе Кавала е водещ център на тютюневата индустрия, което обяснява наличието тук на Музей на тютюна. Освен него, из кривите тесните улички почти на всяка крачка се срещат запазените и до днес едновремешни тютюневи складове, някои от които сега са превърнати в магазини и нощни клубове, въпреки пропитата в стените им незаличима миризма на тежък тютюн. Един от някогашните собственици на такъв склад е и дядото на авторката, зарязал цялата си стока в него, подгонен от гръцките партизани през 40-те години на миналия век. Което няма как отново да не ни припомни, че някога и тук е било България.
