Последният наследник на Жул Паскин в България: Людмила Живкова поиска да водя съдебен процес срещу Израел


Последният наследник на Жул Паскин в България: Людмила Живкова поиска да водя съдебен процес срещу Израел
Бабата на автора Жанета и брат й Жул в Турно Северин, Румъния, където баща им е търгувал със зърнени храни. Снимка: Личен архив на Жан Соломонов
23 Юли 2019, Вторник


Сетих се за тази трагикомчна семейна история, когато прочетох, че Видинската синагога най-сетне ще бъде ремонтирана. Но вече няма да бъде молитвен дом, а културно средище на името на техния съгражданин, художника Жул Паскин...

Автор: Жан Соломонов

По времето, когато работех във в. „Народна култура”, изведнъж на телефона ме потърси живият класик Богомил Райнов. Пишел, както разбрах, книга за Жул Паскин. Нямам представа как и от къде беше научил, че съм последният му наследник в България. Искаше да знае как се изписва правилно името му: Паскин или Паскен.

Отговорих му, че той се казва Пинхас, както цялото им семейство, и с това приключих. От другата страна на жицата ми изсумтяха в знак на недоволство и слушалката  се хлопна.

Честно казано, никога до сега не бях се хвалил с това си родство, както и с други подобни близки или далечни роднини. Просто защото не държах и тези, дето не ме познаваха на живо, да разберат, че при мен е като при картофите – всичко ценно е вече в земята. Затворих и на часа забравих.


Жул Паскин

Не се мина и месец, баща ми ме повика за да ми каже странната новина. Самата Людмила Живкова го кани на разговор в Комитета за изкуство и култура?! „Става дума за някакво наследство, ми каза той, но аз няма сили за такава среща. (Уви, по това време той се бореше с рак в напреднал стадий.) Иди и виж какво искат от нас.”

Честно казано, отидох от едното голо любопитство. Доколкото познавам родословното си дърво, изчертано прилежно от един братовчед в Лондон, никога не сме имали рода, хеле пък имот в Правец и околностите му. Но работата се оказа далеч по-инаква.

Живкова ме прие на чаша липов чай, поне моят беше такъв, и започна да ме разпитва за Юлиус Пинхас, всъщност брат на баба ми. Интересуваше се ходил ли съм в Израел, говоря ли езика и имам ли документи, че с баща ми сме последните му наследници в България.

Явно душеприказчикът й Богомил Райнов я беше добре информирал. Отговарях като на изпит и все се чудех на къде ли бие. Накрая тя изплю камъчето, при това без да заеква като прочутият Демостен.

„Искаме да обогатим нашата Национала галерия с няколко акварела на Паскин, но финансово това е непреодолима бариера. Затова ви извиках тук, за да ви предложа следното. Както съм научила за вас, вие се чувствувате истински български гражданин. Защо не започнете съдебен процес за доказване наследствените си права пред държавата Израел? Там вероятно са събрани доста произведения от нашия видински съгражданин. С този процес те ще бъдат принудени да ви отстъпят вашата част. Колкото картини получите, ще отидат в галерията, но в знак на благодарност, ще ви оставим една и за вас. Какво ще кажете?”

Какво ли можех да кажа? Споменах с две думи за здравето на баща си и поисках да се посъветвам с него. „Разбира се”, отвърна Живкова и стана, за да ми покаже, че е време да си вървя.

Прибрах се на пълна скорост в къщи и на чаша бира започнахме да умуваме. Директен отказ беше повече от опасно. Да се съгласим да съдим една държава, известна с добрите си адвокати – лудост. Да не говорим за евентуалните разноски. По това време едно бракоразводно дело излизаше около 100 лева, а моята заплата на завеждащ отдел във вестника беше 180.


Паметникът на Жул Паскин във Видин

Изненадах се, когато баща ми, човек с леви убеждения в рамките на нормалното, потърси съвет от библията. „Ще се пазарим, както Аврам се е пазарил с Бога. Искай им да платят предварително процеса и ще видиш, че няма да дадат нищо”, каза той.

Всъщност така й стана. След десетина дни ме поканиха пак на чаша липов чай и след протоколните любезности аз сложих картите на масата.

„Другарко Живкова, осведомих се от приятели адвокати, (което си беше и вярно) колко може да ни струва само започването на едно подобно международно дело. С нашите доходи това не ни е по силите. Иначе сме съгласни! Събрал съм всичките необходими документи и снимки. Ако вашият комитет осигури финасовата страна на въпроса, ние с баща ми ще подпишем всеки предоставен ни от вашите адвокати документ.”

Моята събеседничка не каза нищо. Допи си чая и каза, че ще ме потърси отново. Така се й разделихме.

Не след дълго заминах за една специализация в Унгария и като се върнах в София за лятната ваканция, научих, че нея вече я няма. Грях не грях –зарадвах се. Но ако Видинската синагога се превърне в културен дом, нищо лошо да се казва Жул Паскин. Той така се е й подписвал винаги. Така е подписан и на една хромолитография на стената в къщи. Тоест минах и без Онзи процес, както виждате, при това доста по-евтинко.

***


Сградата на Синагогата във Видин


Младо момиче, Жул Паскин, Париж 1910




Приятел на Амадео Модилиани и Пабло Пикасо, една от най-ярките фигури на предвоенен Париж от началото на 20 век, художникът Жул Паскин е роден преди 134 години във Видин. Той е един от главните представители на експресионизма, чието изкуство е повлияло на поколения художници след него. Краткият и пълен с пътешествия живот на Паскин оставя след него стотици картини, много от тях портрети и градски пейзажи, от които днес можем да надничаме в отдавна изчезнали градове и лица. Паскин рисува често за вестници и списания и всъщност с това творбите му стават хиляди – някои от тях са акварели, шаржове и офорти.


В категории: Добри Вести , Нашенци зад граница , И ний сме дали нещо ...

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки