Зловещото убийство на директора на пощите преди 85 години


Зловещото убийство на директора на пощите преди 85 години
Интериор от централата на Български пощи от времето на кървавия инцидент
06 Юли 2018, Петък


Вижте кой е пощенският раздавач, който извършва кървавото злодеяние 

Автор: Борислав Гърдев

На 26 февруари 1933 г. след кървава схватка от Яне Ст. Цинцарски брутално е убит директорът на българските пощи Стефан Иванов, родом от Панагюрище.

Цинцарски е роден в селото на Георги Димитров -  Ковачевци, Радомирско. Назначен  за раздавач в местната станция на 17 ноември 1925 г., само след месец е уволнен за „нарушаване на член 17 и 18 от Закона за държавните служители и член 275 от Пощенския правилник” – издаване тайната на поверената му кореспонденция. На 10 февруари 1926 г. обаче е възстановен на същата длъжност.

Последва ново уволнение на 23 септември 1932 г. – в интерес на службата, но на 27 октомври с.г. е назначен за раздавач в Самоков. Отново е уволнен на 15 декември 1932 г., защото срещу него има обвинение по член 310 от Наказателния закон. Въпреки това дослужва почти до деня на злодеянието си.


Пощальон в началото на ХХ в. по улиците на София

На 23 февруари 1933 г. едновременно със заповедта за поредното му уволнение пристига и заместникът му Георги Михайлов, при което  Цинцарски трябва да се прости с длъжността си.

Той е вбесен от поредното си уволнение, при условие, че съвсем скоро съдът се е произнесъл за неговата невинност. Първоначално смята да сложи край на живота си, но не си купува револвер от познати, за да не изглежда смешен в техните очи като самоубиец. Вместо това, си набавя нож, с който решава да убие шефа на пощите Стефан Иванов, след което ще сложи край и на своя живот.

На 25 февруари 1933 г. Цинцарски пристига в София и иска среща с голямото началство. Разсилният го връща, обещавайки му разговор на 26 февруари между 10 и 12 часа преди обяд.

Уволненият пощенски раздавач се прибира в Радомирския хан, където получава легло за нощуване. Там използва пълноценно времето си и пише писмо до Стефан Иванов, подписвайки го от името на Борис Минев, негов адвокат и секретар на Радикалната партия в Самоков.

Това е любопитен документ на епохата и се изкушавам да го цитирам дословно:

„Господин директоре, приносящият настоящето Яне Ст. Цинцарски, раздавач при самоковската ТП станция, е уволнен по причина на заведеното против него от общ характер дело № 851 / 1932 г., по което с присъда от 14 ноември 1932 г. биде оправдан напълно.

Недоумяваме. Съдът го е намерил за невинен, Вие го наказвате. Протестираме против това незаслужено наказание на добросъвестен служител и настоятелно молим възвръщането му. Иначе за последствията не отговаряме“.

Престъпникът съвсем не е олигофрен и притежава необходимата служебна и правна грамотност, като е готов да се бори докрай за каузата си. Нещо повече, той пише това писмо с прозаичната цел да привлече веднага вниманието на пощенския директор и при най-удобния случай да го убие.

На 26 февруари 1933 г. пред съдия – следователя Борис Тодоров Цинцарски посочва: „Аз мислех упорно да го убия – или той, или аз. Да имаше и двайсет души, аз щях да посегна да го убия, па да ме убият и мене.”


Сградата на Български пощи по онова време

На фаталния 26 февруари Яне Цинцарски се събужда в 8 часа. Излиза от хана, закусва в дюкяна на площад „Света неделя” и в 9,40 ч. е пред кабинета на пощенския директор.

При Стефан Иванов се намира самият транспортен министър Стоян Костурков, но той не влиза в полезрението на атентатора.

Цинцарски изчаква дежурната ядосана посетителка да влезе при Иванов, след което е въведен при жертвата си от разсилния Илия Танев.

Яне оставя писмото на директорското бюро, смятайки, че Иванов ще го прочете. Вместо това директорът небрежно разговаря по телефона, без да обръща никакво внимание на влезлия при него посетител.

Това настървява допълнително Цинцарски. Той прибира в джоба си прошението и вниматело изважда ножа. Застава от дясната страна на директорското бюро и замахва.

Първият удар нанася в областта на гърдите. ванов скача и с последни сили се опитва да повали убиеца си на масата. Но дясната ръка на Яне Цинцарски остава свободна и той ядно продължава да ръга жертвата си в гърлото.

По време на боричкането Иванов успява да натисне елекрическия звънец за помощ. В стаята му нахлува разсилният Танев, вкаменява се от гледката, веднага след това заключва вратата и съвсем неадекватно закрещява: „Самоубийство”!

Пред директорския кабинет се струпва голяма чиновническа тълпа. Сред нея е и старият служител Крум Стоянов, който намира пушка, с която смята да застреля Цинцарски, но се оказва, че за нея няма налични патрони!

Убиецът е сгащен в коридорчето на етажа, облечен вече в своя шинел. Първите впечатления на очевидците са, че той се е клал сам.

Тълпата иска да го линчува, но благодарение на полицаите от IV участък се отървава със слаби удари по главата и леки одрасквания по лицето.

Скоро в директорския кабинет се появяват и представителите на властта –  комендантът Малинов, директорът на полицията Г. Тодоров, прокурорът от Софийския окръжен съд Цървулков и четвъртият следовател Борис Тосоров.

Картината след убийството е страшна.

Книжата по бюрото на директора са разхвърляни. Стената зад него и фотьойлът, отместен леко вляво, са обилно опръскани с кръв.

Трупът на Иванов е паднал по гръб, с опряна в стената глава, с крака към бюрото, целият облян в кърви.

Пощенският лекар П. Юрданов констатира спирането на пулса на жертвата.

Съпругата, г-жа Иванова, надава сърцераздиратерни писъци, но не е допусната на местопрестъплението, за да не припадне.

Аутопсията в Александровска борница, извършена по нареждане на министър Костурков от д-р Иван Москов, констатира, че убиецът нанася на жертвата си 14 рани, от които само една в областта на сърцето, а другите – в дясната страна и в областта на шията. Разположението на раните дава основание на лекарите да заключат, че ударите са нанесени отзад.

При разпита на Цинцарски от 26 февруари става ясно, че той е член на Радикалната партия от 1930 г., но е без членска книжка (!).

Яне Цинцарски продължава да обвинява Стефан Иванов, че е виновен за случилото се и не крие, че при всички обстоятелства е искал да отнеме живота му!

Стефан Иванов умира, ненавършил 52 години, управлявайки пощите по-малко от две години, след като преди това от 1925 до 1931 г. им е бил поддиректор.

Опелото му е извършено на 27 февруари 1933 г. в църквата „Свети Седмочисленици”.
То е отслужено от  митрополит Стефан.

Още на 26 февруари цар Борис III изпраща съболезнователна телеграма до транспортния министър, в която изказва „най-искрените си съболезнования” относно  „трагичната кончина на главния директор Стефан Иванов, станал жертва на своя служебен дълг.”

На 28 февруари 1933 г. се провежда втория разпит на убиеца, който не прави никакъв опит да промени първоначалните си показания.

Съдия – следователят Борис Тодоров задвижда по спешност делото. Обвинителният акт е връчен на убиеца ва 8 март.

Цинцарски не ползва адвокатска защита, а и никой от близките му не се интересува от неговата съдба.

Делото се гледа на 28 март 1933 г. Председател на съда е Христо Михайлов, членове Никола Кирков и Борис Бързаков и зам.-прокурор Асен Голюбов, който пледира за смъртна присъда за предумишлено убийство.

Тя е обявена на 30 март. Председателят на съда Михайлов прочита вердикта – смърт чрез обесване с лишаване завинаги от граждански и политически права, съгласно член 247, алинея 2 и във връзка с член 248, параграф 2.

Служебните защитници на Цинцарски Захарий Жеков и Никола Бронзов се отказват да променят съдбата му и напускат залата.

Яне Цинцарски е неадекватен и не разбира каква  присъда му е прочетена, а само моли стоящият до него стражар:  „Хайде да си ходим!”...


В категории: Новини , История , Нова история

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
Обикновен българин
15.07.2018 11:25:26
0
0
Тези замисли за убийства и убийство не са щяли да станат,ако убиеца и повечето българи са чели Библията.Иван Вазов е бил прав-Учудва ме,че повечето миряни слабо познават Библията същото важи и за свещенниците.Там дето се чете Светото писание-злините са случайност.Нее ли свикнал нашият народ с Библия в дома си...1919-1935-1943 години-фронтоваци главно са чели Библия от православните-българи...
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки