В друга държава за знаменития разбойник биха написали десетки книги и щяха да заснемат поне един филм
Автор: Борис Цветанов
Ако този човек беше англичанин, романите, които щяха да се напишат за него, биха съперничили на тия за Робин Худ – отбелязва през юли 1925 година журналистът от „Монинг Стар" Андрю Стюард. Това става след петчасов разговор с един от най-знаменитите български затворници – Дойно Белев.
Преди да се срещне с него, Стюард е обикалял седмица Орханийския и Берковския Балкан, за да събира легенди за разбойника, доброволец от Балканската война, принудително хванал гората и цяло десетилетие държал изправена на нокти българската полиция в този край. От Лондон Стюард пише трогателно писмо до цар Борис Трети: „Ваше Величество, и във Вас тече кръвта на крал Ричард Лъвското сърце, бъдете благороден като него – дайте свобода на волната птица – българския Робин Худ Дойно Белев!”
Френският журналист Франсоа Леборн сравнява Белев с прочутия френски престъпник Видок, който някога оглавил Парижката полиция и се справил с престъпността. Леборн препоръчвал в писмо до цар Борис Белев да оглави специална служба, която да ликвидира неимоверно разрасналото се разбойничество в България.
Нито веднъж Дойно Белев не изцапва ръцете си с кръв. Раздава с шепи пари на бедняци, заставя корумпирани управници да броят камари пари, които предоставя на нуждаещи се. Въдворява ред в кметства, изгаря данъчни книги. Мнозина опитват, но никой не успява да го надхитри.
Селяните от Берковско и Орханийско го боготворят. След като започва да раздава жълтици на жените по нивите, както го е правил Индже войвода, започват да го наричат Новият Индже. Други стигат чак до „Новият Ботев и Левски в едно", особено след като в ръцете му попадат 1 800 000 лева от обира в бакърената мина „Плакалница" край Елисейна. Два организирани от него обира в центъра на София посред бял ден са истинска класика. С пари от мината и тия от софийските му приключения прави дарения на църкви и манастири.
Явява се неочаквано като Левски по селски събори и градски панаири. Певци там пеят песни за него, жени целуват ръцете му... Обикновено се обръща с едно и също към всички: „Когато обесят бай ви Дойно, запалете една свещичка и кажете само: „Разбойник беше, но беше добър човек”.
Истинските истории, които в свое време са се разказвали за Дойно Белев, са по-романтични от всяка художествена измислица. Един ден поп Тихон от едно врачанско село получава хабер от разбойника да му приготви 100 000 лева и да ги остави на указано място. Попът – зъл, алчен и груб сребролюбец (Дойно затова и иска от него пари, взети с лъжа от сиромаси), веднага уведомява полицията. Но и Дойно не е вчерашен и не се явява на засадата.
На другия ден попът получава ново писмо. Дойно Белев се извинява, че имал важна работа и затова не се явил на уреченото място и пише, че в удобен за него ден сам ще се яви в храма, където се извършвал ремонт и градеж, ще вземе лично от попа парите и ще му благодари. Случаят се поема от елитни софийски полицаи. Начело е Светозар Митев, легенда в Дирекцията на полицията, познат дори в Сен Клу – централата на Интерпол. Полицаи, преоблечени като строители, се заемат със строежа в храма, баш майстор е Митев.
Цяла седмица ни вест, ни кост от Дойно Белев. Светозар Митев вече се готви да вдига блокадата. И тогава в двора се появява забулена жена с пеленаче в ръце – пращал я попски роднина, свещеникът да прочете молитва за боледуващото детенце. Жената държи в треперещите си ръце столевова банкнота. При вида й поп Тихон повежда разтревожената майка към църквата. Там намята патрахила, отваря молитвеника, вдига очи и замръзва. Парцалената кукла, която е взел за бебе, е на пода, чемберът на „гостенката" е отхвърлен, а срещу му с два револвера стои самия Дойно Белев. „Хайде давай парите, само че сега добави и сто процента лихва" – отсича разбойникът.
Попът го удря на молби, обещания, дава парите и „мирянката” си тръгва необезпокоявана.
На другия ден Митев ядосан пита: „Отче, каква стана тя, да не би Дойно Белев да те е заплашвал само в болния ти мозък?!" Абе тя вече стана каквото стана – най-сетне си признава попът.
Тази история е само една от неизброимите, пълни с изобретателност, смелост, съобразителност и не без чувство на хумор случки в живота на разбойника. Има и легендарно бягство от затвора с въже и дървена стълбичка. Вярната съпруга на Дойно Гергина от родното му село Гурково, Орханийско, му доставя пили в печените питки, които му носи. Нашият Робин Худ, другарят му по килия Свилен Николов и още трима други пандизчии се добират до източното крило на затвора, изпиляват решетките и пускат въжето.
Усетени при преодоляването четириметровата ограждаща затвора стена, бегълците дават една жертва, но четирима успяват да избягат. Те са тия, които извършват сензационните обири на банка „Бераноя" и тази на Бохол-Лиячев.
С пълна с пари торба Дойно Белев се появява ту като рошав калугер по погребения, ту като тежък търговец по сборове и панаири, раздава пари наляво и надясно на бедняци, купува лакомства на събрани около него сюрии деца.
Един ден с четниците си той устройва засада на забелязана в далечината кола. Когато луксозният автомобил приближава, разбойниците изскачат с насочени пушки. От возилото слиза строен млад мъж и пита спокойно: „Кажете, юнаци!" В този миг героят от Балканската война Дойно Белев познава младия офицер от фронта. Изпъва се като струна: „Извинете Ваше Величество! Ние сме разбойници. Чакаме тук да мине някой богат катил, да го оберем и да раздадем парите на бедните. Вас няма да закачаме, Ваше Величество!" След това се обръща към четата си: „За среща на Негово Величество Царя на българите, за почест!"
Царят отвръща на поздрава и си тръгва.
Това е срещата, която топли душата на разбойника, когато за пети, вече последен път попада в затвора през 1924 година. Предаден е от уж верен укривател в село Радостина. Къщата, в която се е настанил, е обкръжена, но Дойно не се предава. Измъква се през комина и от покрива хвърля бомби, разчитайки на суматоха и объркване. До свободата има само една ръка разстояние, когато заблуден куршум го улучва в главата. Изпаднал в безсъзнание, се свестява в затворническата болница.
Неясно защо цар Борис ІІІ бави отговора на молбата на Дойно за помилване.
Съдбата му нанася нов удар – неочаквано умира вярната му помощничка Гергина. Разбойникът заболява от туберколоза и депресия – и двете в остра форма. Вижда вече края си и отправя последна молба: да бъде отнесен на върха на Балкана и там да склопи очи. По стара българска традиция последната негова молба не е изпълнена ...
В наши дни се ширят градски легенди за Иво Карамански като за български Робин Худ – хора разказват, че го видели да раздава пари на сиромаси по площад „Възраждане". Сравнението е нелепо. Още по-нелепо е възкръсването на легендата за Митьо Ганев, разбойник из Хасковско от времето на Дойно Белев. Социалистическият реализъм си го бе харесал и измислил за него какви ли не щуротии в стил „народен закрилник".
