Предполагам вече е взело леко да ви писва от новините за „висящо кафе”. Но ще ви занимая още малко с това, защото не мисля, че сте съвсем прави да се шегувате с него.
Първо, няма нищо лошо, че не е измислено у нас, а в Италия и сме го привнесли оттам. Е, да можеше все такива хубави неща да привнасяме, а не простотията и мушенгиите на Европа! (И там ги има в изобилие, да се уговорим предварително).
Днес дори видях, че в Шуменския театър имало „висящи билети”. Който иска, плаща два и единия оставя, за да го използва някой влюбен в театъра, който няма пари, за да го гледа. Не е ли готино?
Какво лошо има в доразвитата в България идея на богатите италиански сеньори в обикновените магазини да има „висящ хляб”? Нали знаете, че у нас има хора, за които даже единият насъщен е сложен проблем за оцеляване?
Ако не виждате такива хора, протягащи по улиците ръка за стотинки, за да си го купят, поздравявам ви! Значи живеете в най-перфектно измисления прекрасен живот. Със сигурност няма да питам окъсано облечената бабичка до редакцията дали й харесва висящата идея. Тя проси някак си, умираща от срам, че й се налага. Виждам го в очите й, усещам го болезнено в начина, по който след тихичко измънканото „Може ли, баба?” и поредния, отминал я с пренебрежение или злоба, извръща поглед и сякаш за пореден път се ненавижда, че го прави.
Тя със сигурност може да се позиционира на най-рейтинговите места из града и там ще извади доста повече от мизерните стотинки, които най-вече студентите пускат в шепата й. (Представете си каква недалновидност, да застане точно до университет).
Мисля утре да проверя списъка на магазините, предлагащи „висящ хляб” в нашия град, и да й кажа къде са. Ще е по-добре от висящото левче, което понякога й подавам. Тази възрастна жена, на която за година и повече дори не съм научил името, няма нищо общо с агресивната едра леля, която хищно скача от човек на човек по пешеходната пътека на оживено кръстовище, със смразяващата оферта „Моля ви, господине/госпожо, за една банкнота, социално слаба съм, имам две малки деца!”
Тя е на възраст с десетилетия над детеродната, дори да сте слепи няма как да й хванете вяра, че децата й са малки. Изпитвам и силни съмнения, че изобщо има такива. Смачканата женица до университета не прилича по нищо и на една друга, облечена винаги с топли якета, която се навърта покрай паметника „Альоша” в центъра.
Тя се подпира на две доста добре изработени алуминиеви патерици (налагало ми се е да ходя по този начин, та отлично зная какво означава „добре изработени”) и с плачлив глас нарежда „Моля ви за помощ, трябват ми пари за лекарства, болна съм от сърце!”
През зимата, в най-кучия студ и вятър (в Бургас духа много сериозно от морето, да знаете) тя пак имаше нужда от лекарства за сърце. Което не й пречеше от време на време да забравя за патериците, бодро подприпквайки, за да се сгрее.
Бабката, за която ви говоря, не е и от контингента на десетките роми, щедро излагащи на очите на минувачите зловещите си вродени дефекти на крайниците, със сълзи на очи молещи за тяхната милостиня.
Но, стига съм изброявал, идеята ми не е да ви рисувам паноптикум на учебник по физиологическа патология. Или на човешката гадна мисъл.
Само се моля хората, които са се решили на благородната идея за „висящ хляб”, да имат очи за тези, които идват в магазина им и го искат. За да има все пак някаква мирова справедливост, за която говореше баща ми, когато бях хлапе.
Сещам се и за (вече) десетките случаи на национални дарителски кампании. И много богати, и силно несретни българи дадоха в тях кой каквото може – пари, храна, дрехи. Или цъкнаха SMS от мобилния си телефон в помощ на залетите от наводнения, останалите без дом от земетресения, неспасяемо болните, нуждаещите се от спешна операция.
Не съм социолог, психолог или социален антрополог, но все си мисля, че това далеч не е до втръсване набиващият се образ на съвременния наш сънародник, като освирепял, оглупял от чалги и риалити-шоута примат. А е нормално, човешко, българско милосърдие.
За упражненията в пустословие на политиците от последните дни за „висящо правосъдие” и зевзешките коментари в интернет за „висяща ракия” изобщо няма да говоря. Всеки има право на лош вкус, аз също често обичам да се шегувам дебелашки.
Но напоследък все повече си мисля за „висящите хора”. Които все повече увисват на въжето заради абсолютното отчаяние от живота в България. И за „горящите такива” поради същата причина.
Все си мисля, че и медиите у нас имат доста сериозна роля за последните две явления в кавичките. Защото и най-отчаяните все някак успяват да гледат/слушат/четат новини. И новините усилено им помагат да поискат да са все по-висящи. Или горящи.
По този начин ненавиждам и доскорошните новини на 90% от медиите, започващи с мазно ухилени хора, които режат лентички, пръскат тарикатски жаргон и не виждат, че по улиците хората, които се надяват на нещо висящо, стават все повече и повече.
Накрая още един въпрос. Кой е виновен у нас да се появи инициативата „висящ хляб”, за разлика от бохемско-артистично-италианското „висящо кафе”, а?
Кой?
