Портрет на Асен Разцветников от художник инж. Марин Александров
10 Август 2011, Сряда
Ако перифразирам една мисъл на Йосиф Сталин, в която малко преди гибелта си предвижда боклука, който ще се натрупа върху гроба му,
Автор: Борис Цветанов
в нашия случай би трябвало да кажем: „Върху литературната ни нива ще се натрупа огромен боклук, но времето ще измете всичко...” И тогава един ден, името на Асен Разцветников ще заблести с целия си блясък. И ще се сбъдне собственото му предсказание: „Моето име ще пребъде в българската литература!”
Днес още България не познава Асен Разцветников. Не го е познавала и преди. Не заради догматичното време, зачеркнало едно, идеологизирало друго. Просто съдбата е била с него във всяко отношение докрай скъперница.
Той е един от броящите се на пръсти наши литератори, изкарвали хляба си само с творчеството си. „Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...” – изповяда се нежният лирик. Но тъй като и по негово време пишещите са били под похлупака на „цигулар къща не храни”, все някак трябвало е да се изкарва и хляба.
Разцветников кръшва от пътечката, но все в гората на творчеството. Пише текстове за шлагери. Скромно ги представя за преводи и пред собствениците на фабриката за грамофонни плочи, и пред композитори, и пред певци, и певици...
Неуморният академик Кауфман в наши дни издири и събра 1500 градски песни и установи неговото безспорно авторство на текстовете на 33 от тях. Действителната цифра вероятно е три пъти повече. Защото поетът грижливо е крил авторството си.
В ония години не само на писането, но дори и на превеждането на чуждоземни шансони се е гледало с повече от насмешка. Строго охраняваната си тайна Разцветников е споделил само с Гео Крънзов, пред когото откровеничи: „С две-три песнички си докарвам колкото от стихове в цяла стихосбирка”.
Което съвсем не означава, че е бил от категорията пишещи за пари. Доказателства за това – бол. Когато написва химн за София, към него заваляват предложения от десетки градове, но той отказва, като се оправдава: „В София живея, легнала е на сърцето ми, затова мога и да пиша за нея”.
Написва освен това и химн за Великотърновската гимназия. В нея съм учил, казва в отговор на отказа си да пише за други учебни заведения, въпреки стотиците молби, някои от които удивително щедри. В предишната публикация изтъкнахме и отказа му да преведе немски класици за написан от него хонорар в празен чек от Германското посолство...
Евъргрийните му се пеят и до днес „Аз си имам две съседки”, „Недей тъгува за мойта изневяра”, „Аз искам да те забравя”, „Сънувах те до мене”, „Дете на моите години”, „Чуй таз приказка тъжна”, „Тум балалайка” и още, и още. Колко поколения израснаха с тия химни на любовта... И колко поколения ще ги пеят още... Докато днешните хитове „танцуват само по едно лято”...
Но пак се намесва кармата – скъперница. Асен Разцветников, който е съчинил толкова истории – и весели, и тъжни, не открива никога „чудната тайна на любовта”...
Тридесет години в живота му има само една жена – Райна Савова, но помежду им е имало само едно докосване на ръце. А е било любов от пръв поглед. Голяма и истинска.
Неосъществена. Неволно си спомням думите на друг поет класик, бай Радой Ралин: „Участта на всяка голяма любов е да остане неосъществена”. Такава е била и неговата любов с Лаура. Италианската комунистка, с която любовта им е символизирана в един червен шал, който увисва около врата на Радой и го топли до края на дните му.
А сърцата на Разцветников и Райна ги е топлела повече от 30 години... една целувка. От една тава със сладки, много на почит в ония години (1918 г.) , които младата учителка в родното му село му поднесла на една вечеринка...
Драмата им е готическа. Като рицарски роман от романтичните времена на човечеството. Болни от неизлечимата тогава белодробна туберкулоза, клетва си дали не само да не се свързват в семейства, но и никога да не прекрачат прага на истинското приятелство.
Райна също е поетеса, макар и с една единствена стихосбирка от 1940 година. И също с карма – скъперница. Възпитаничка на Сорбоната. С прекършена от догматизма съдба ... Писмата, разменяни помежду им, още чакат истинския си изследовател.
Били са един за друг. Дори погледнато и съвременно-модерно теософски.
Нощта на 30 юли 1951 година Райна сънува странен сън. Поканена е на тържество на Съюза на българските писатели. Влиза. Две дълги маси – в буквата Т. Съзвездие: Дора Габе, Багряна, Бленика, Каралийчев, Фурнаджиев, Златка Чолакова... И неочаквано – Разцветников. В сив костюм.
Идва при нея. Казва й: „Тръгвам на далечен път, вечен път”... Студена пот избива Райна. Тя отдавна е забелязала, че хората, които сънува, облечени в сиво, са мъртъвци и осъмва със свито сърце. През деня чува по радиото за смъртта на поета.
Тя е автор на псевдонима му Рожденото му име Асен Коларов не му харесвало и още първите си стихове лирикът подписвал като Хенри Фей, Множко Гладнев, Кент, Пчела... Една заран дошъл сияещ при Райна: „Измислих си псевдоним – Светлоструйников!”, а тя му отвърнала: „Луд ли си? Я се чуй – струи от мене светлина! Голяма глупост...” Пък помислила малко и отсякла: „Разцветников! Това е името!”
И не за да разрушим легендата за участта на всяка голяма любов – неосъществяването й, а за да допълним картината на непознатия Разцветников, ще разкрием още една тайна. В залеза на живота на поета е имало още една жена. Чужденка. Поетеса. Този факт, неизвестен дори на наперените специалисти, откри един упорит краевед, историк, учител от родното село на класика Драганово – Никола Чолаков.
Казва се Антония Хан Ботева. Родена в Петербург. Неотразима жена, сбъркала в любовта, омъжила се за българин, но скоро скъсала с него. Завършила педагогика в Петербург, специализирала в Дрезден, учителка по немски в Габрово, Плевен и София. Владееща още френски и английски.
Тя се среща с Разцветников за първи път през 1949 година в дома на Гео Крънзов. И в двамата се поражда копнеж за семейно огнище. Антония остава до поета и в най-трудните му дни, когато е на легло...
В оня фатален ден в края на юли преди 60 години и тя като Райна преживява драма. Дъщеря й Лидия разказва: „Майка ми чу по радиото вестта. Стоеше като вцепенена. Не можеше да повярва. А след това избухна в горестен плач... Асен беше за нея голямата й среща в живота!”
Съдбата нанася удар и след смъртта на поета. След убийството му. За да заличат следите, неговите убийци, както вече знаем от миналия брой на „Десант”, изпращат обратно в родината му не ковчег с трупа на поета, а малка урна с праха му.
Оставена на бюрото на председателя на Съюза на българските писатели, вечерта урната привлякла вниманието на чистачката. Погледнала – прах! Господи, казала си, как може!... В тази гиздава кутийка...
И изръсила праха на покойника в кошчето за отпадъци!
Прости й, Господи!
Както приживе Разцветников беше простил на всички за всичко!
