Капанска легенда разказва за „Гробът на Антола" под телевизионната кула в днешно Попово

Автор: Христина Митева

И днес, тръгнеш ли пеша по асфалтовия път от с.Ковачевец за Попово, само след около един час вървене ще видиш вдясно от пътя старинни, каменни руини, почти изцяло притъпкани в земята и тревата, като все още между тях стърчат побити камъни - жалки останки от някогашна огромна постройка. градена в древни, позабравени времена...

Археолозите твърдят, че това са руини от стара римска баня, но местните хора помнят и знаят, че това са оцелели до днес основи и колони от двореца на някогашен велик и славен тракийски цар, прочут с богатствата си и славните си бойни подвизи надлъж и на шир по земята.

Доста вече бил позастарял той,  но всички го знаели като цар и като бащата на ненадминатата по хубост и богатство Антола.

Патината на времето вече е покрила със забрава много от подробностите, както и точната година на тази случка, която сега ще разкажа. Някои твърдят, че била от тракийско време, други – от византийско, а трети - че била от по-ново време.

*  *  *

В голямо охолство и благополучие минавали дните на застаряващия вече цар Гроздобрад. Още с появата си на този свят, най-голяма радост носела за душата му тя, едничката му дъщеря Антола, към която се бил привързал още повече, с цялото си сърце, след смъртта на красивата й майка от неверна болест.

Колкото повече растяла и укрепвала Антола, толкова повече по външността си заприличвала на майка си - както по великолепието на дългата си коса, в която сякаш се обличала цялата, стига само да разплете и разпусне свободно плитката си, така и по гиздавия си строен стан. А какви очи имаше само тя, какви чудни очи!

Ако са верни думите, че в очите на човека се отразявала душата му, то всеки, видял тази царска дъщеря, оставал завинаги пленен и смаян от хубостта и добротата  й, дотолкова, че се поболявал и дори залежавал за дълго време, от любов по нея.

И ето го сега този бедняк, този пършивец, незнаен и нечут от никого досега, дошъл издън дивото на горите, да стои пред него - царя и да иска милата му и свидна дъщеря за жена, като я отведе далеч някъде из пущинаците на Балкана, съвсем сама със него.

Че бе хубавец той, напет и як, беше! Едър и силен в плещите като Балкана, от който идеше, ала очите му бяха някак безстрашни и не се свеждаха дори пред царя. И зиме, и лете, облечен в едни и същи вълнени и кожени дрехи, само дето летният му кожух беше по-къс и без ръкави. Ако дойдеше по-наблизо до царя, сигурно щеше да го лъхне на лук и чесън, на овце. Стиснал дряновата си гега в ръце, отдалеч се виждаше, дето този момък е напращял от здраве и сила...

Ала някога и самият цар Гроздобрад имаше такава, затова се бе и отличил в битките с врага, затова го беше избрала и войската за цар - за тая му сила и храброст!

Тъкмо когато настъпи мир по земите му, а людете добруваха в ситост и се множаха доволно и щастливо в селищата  и неговите земи, които околовръст се разрастваха нашироко. Големееха и хубавееха, отрупани с храна, плод, най-различни удобства и богатства дотолкова, че душата на царя  самодоволно тържествуваше в себе си и се гордееше, че бе създал всичко това имане за своя народ.

Забравил да благодари на Бога за дареното от Него здраве и подкрепа, като възгордяно си мислел, че всичко това бе постигнал самият той със своя си ум и многобройните, кървави  битки. Затова го връхлетяло внезапно и това голямо изпитание, от Бога пратено.

На няколко пъти, съвсем ненадейно земята се разтресла, от голямата си дълбочина се равтърсила, сякаш че някакъв огромен и страшен звяр се бил разбудил от съня си. някъде издълбоко в недрата й, та сънено се протягал и размърдвал, преди да се изправи на крака. Ръмжеше, бучеше и се заканваше с усилващо се хърхорене, което бе много грозно и странно заплашително, но все още сподавено.

Чуло се един ден сред народа, че на възвишението Калакоч се появила вода, която бучала като огромна река. Тя клокочела, пенела се и беснеела, като се въртяла в кръг. Все растяла и растяла във височина и всеки миг можела бясно да се хвърли, да се втурне, като връхлети околните селища и като ги залее изцяло, да ги погълне и потопи, без да остави някаква следа от тях.

Изплашил се народът, разтичал се, защурал се, не знаел накъде да върви и що да стори, за да се спаси от водата. А време за губене нямало. Дошли в палата на царя силно изплашените хора, за да му разкажат  за връхлитащата беда, която заплашвала всичко наред да  погуби.

Изслушал ги цар Гроздобрад и обещал да помогне да се спасят. Обещал гримогласно и най-тържествено на всеослушание, че ще даде половината си царство и едничката си най-обична дъщеря на този, който успее да усмири беса на водата. Нека успеят да я спрат, за да не се превърне в огромно езеро тази хубава и плодородна земя, дето раждала мед, и масло.

А  всеки, който надценявал сам уменията си, полакомен от щедрите царски обещания, като губел пред бедата напразно ценното време, както и средства, щял да бъде най-безмилостно обезглавен, според заповедта  на царя.

Нямало време за шеги и игри, нямало! Водата все повече се уголемявала, бучала страшно, като търсела и най-малката пролука, през която да може да се втурне стремглаво и залее околността.

Вестта, пратена от цар Гроздобрад, се разпространила бързо наблизо и надалеч. Започнали отвсякъде да прииждат именити и много богати принцове и царедворци. Горди и самовлюбени, изтъкнати и надменни, безмерно богати, самоуверени и наперени били до онзи миг, в който видели необузданата сила на водната стихия. Тогава смълчани и  изтръпнали от страх, те си тръгвали набързо, силно засрамени, осъзнали в себе си безсилието и неумението си, да  спрат разбеснялата се вода.

Тогава пред него, пред самия цар, дръзнал да се появи и застанал самоуверено ей този там, нищо и никакъв овчар, Велизарий. Як, като канара, едър и наистина голям хубавец! Вдъхвал надежда у всеки, който го видел, защото мнозина го знаели като милостив и благодетелен човек, също като било слънцето над земята.

Ала освен за стадото си, овчарят се грижел и за вече силно остарелия си, напълно  побелял в косите свой дядо, за да се поучава непрестанно от мъдростта му. Допитвал се до него той за щяло и нещяло както при болести и друго всякакво зло, сполетявало неочаквано  стадото, така и от сегашната несрета, която напирала да връхлети земята и  хората низ Сакара.

Затова, още като зачул за бедата, веднага разказал за нея младият Велизарий на дядо си, като го запитал има ли колай да й се опреш да в укроти? Как и с какво да я смири, да я спре и  узапти завинаги?

Тогава старецът го успокоил, че и за тая болка имало лесен цяр. Нека само Велизарий да поиска от царя руната на всяка остригана овца, дето пасяла из Сакара, както си е така, серава, само остригана, но неопрана. Нея вълна да вземе, че да я захвърли в гърлото на бучащата, нарастваща вода, като от време на време хвърля там и отрязана вършина между нея, после пак хвърли дебел слой от серавата  вълна, с мазната овча пот по нея, а отгоре й пак да нахвърля млади клони и вършина от дърветата и така да трупа един върху друг един слой,  след него друг дебел слой, докато спре да се чува как водата  бучи и клокочи.

Нищо повече не трябвало да се направи, освен това, за да спре водата, да я смири и успокои. Щяла тя да стихне, да се смълчи, както е била тиха и кротка, до сега. Знаели за тази вода по-старите, защото открай време я имало там, но си била течала много кротко и спокойно под земята, без да се сили да излиза над нея, за да направи вредом  големи пакости, като залива ниви и селища надолу, към ниското, из пътя си.

Отишъл веднага при царя Велизарий. И когато поискал вълната от него, този момък спокойно и уверено го гледал право в очите, без да се бои от провал и отрязване на главата.

Получил той веднага огромно количество непрана вълна и с нея успял да усмири водата. Така обикновеният неграмотен пастир засрамил високо образованите принцове.

А сега, вижте го само, как бе застанал, че стоеше наперено и право срещу него, царя, същият този незнаен нищо и никакъв овчар, като чакаше да получи обещаната награда от царя. Да получи милата му Антола.

Гроздобрад не знаеше що да рече на пастиря, че да се отметне от думата си. Не знаеше как да се отърве от този настойчив бедняк. Той се имаше за достоен царски зет при наличието на толкова много  благовъзпитани, образовани и богати принцове, с доста известни фамилии, още от старо време. Те можеха да му осигурят освен нови богатства и дълготраен мир на земите му години занапред.

Ала как сега, точно на тоя тук безличен и неизвестен на никого дрипльо, точно на него, на полудивака, да вземе да даде единствената си дъщеря!  Как не!

Стояха те двамата, дълго време стояха така, като се измерваха с поглед  един друг. Гледаха се право в очите, защото всеки от тях бе наистина прав за себе си.

То, „обещаването”, от край време не беше като „даването”. Лесно излизаше и се търкулваше из устата на човека, когато е угрижен и притеснен, когато е обзет от голям страх. После, когато лошото отминеше, обещанието започваш да горчи, да боли. Започваше непосилно да тежи, като превръщаше дадената дума лека-полека в разкаяние.

Как така, само за да е верен на думата си,  бащата ще трябва да  даде своята ненагледна дъщеря, своята Антола, точно на този полудив и с много кръпки по дрехите овчар, как?! Нямаше ли как да спаси чедото си от него, нямаше ли?! Как да вземе, че да изкриви царят, да  обърне думите си тъй, че да не му даде Антола?! Как ще я прати той, самият баща, единстлената си дъщеря, там, далеч в пущинаците, при горските зверове, да дели мегдан с мечки и вълци, как?! Как щеше да оцелява отсега там тя, сама сред толкова овце и кучета?! Нали неговата царска дума бе важна и тежка! Каквото речеше той, това щеше и да бъде!

Чудеше се и маеше Гроздобрад що да рече и как да отпрати назад празен Велизария без Антола, като му предлагаше злато, колкото можеше да носи. Ала овчарят чакаше появата на Антола и не помръдваше от мястото си, търсейки обещаната награда – царската дъщеря!

Така едните ядове и грижи се замениха набързо с други в сърцето на царя. Всеки ден заставаше Велизарий отрано, всеки ден стърчеше прав пред покоите му и чакаше наградата си.

А една хубава слънчева утрин Гроздобрад разбра, че неговата мила дъщеря бе побегнала сама със същия този дивак – овчаря, хубавеца Велизарий, за да заживее с него, като го приеме за свой съпруг.

Ядосан силно, царят веднага събрал верните си хора, оглавил ги и тръгнали вкупом, качени на  конете си, да преследват и застигат бегълците. Начаса ги догонили, като в яда си ги спуснали и двамата – Велизарий и Антола, в един  дълбок трап наблизо, изкопан от пороите.

Царят бил силно разлютен от непокорството на двамата млади. Затова, в яда си, Гроздобрад заповядал живи да ги заровят в пръстта, че да разберат и запомнят как се потъпква царската воля!

Антола не могла да смегчи и умилостиви сърцето на баща си, нито да спре убийците с молби, нито със сълзи за пощада. Била победена от жестокостта на баща си, като едва сега видяла колко горд  и свиреп човек бил той и колко безпощаден жесток цар е.

После се примирила с участта си, защото такъв човек като него наистина заслужавало да страда, да остане съвсем сам в живота си. Човек, който не удържал на своята царска дума.

Сега вече, като вдигнали по обичая си над гроба им висока могила, като притъпкали добре пръстта над нея, отминала яростта на царя.

Останал сам на света, без близки, той разбрал, че нямало победители и победени, а само един отчаян грохнал и нещастен самотен баща, съвсем състарен от самотата си. Той западал, изнемощял съвсем, защото осиротял  след загубата на единственото си чедо.

Чак сега си спомнил Гроздобрад думите на по-старите хора, че веднъж дадена дума, никога не бива да се погазва, а да се изпълнява докрай!

Сетил се той тогава, че българите винаги държали на думата си, затова били винаги успешни във всичко, с което се захванели, защото имали Божиите благословения за честността си! Докато кумани,  авари, дори елините начесто имали своя лош навик да се отказват от своите обещания.

Зачудил се тогава Гроздобрад дали в жилите му не тече и елинска кръв?! Навярно точно тя го бе накарала да се отметне от думата си, заради  което отпосле бе заплатил скъпо и прескъпо.

Там, дето погребали двамата млади, Велизарий и Антола, стои и днес голяма могила. Тя и до днес се момни и знае от местните хора като „Гробът на Антола“. Върху нея в наши времена се извисява телевизионната кула на Попово.

От двореца на цар Гроздобрад са останали само руини, сред които тук-таме стърчат останки от колони като побити камъни, обрасли с висока трева. Между тях се скитат и препичат на слънцето денем само гущери и змии, а по нощтите прелитат и пищят сови и кукумявки...

А водата на подземната буйна река, минаваща под Калакоч, се спуснала надолу, към морето, като пътьом минала и под земята на днешния град Търговище, образувайки в недрата му голямо езеро. 

Някои по-стари местни жители твърдят, че и днес асфалтът по улиците на този стар град се мие всяко лято само с подземните, бистри води, взети точно от това езеро под него.

Казват, че съвсем наскоро археолозите намерили там най-голямата находка от монети – 1500 на брой, но не поясняват от кои времена са, защото трябвало да ги почистят и разгледат добре.

И така, никой вече не помни къде свършва легендата и откъде точно започва действителността, защото с времето, двете са се преплели здраво, така че се допълват и взаимно дообясняват...

В категории: Новини