Следите, оставени от българите на територията на Южна Италия през Средните векове (от VI-XI век)


Следите, оставени от българите на територията на Южна Италия през Средните векове (от VI-XI век)
Паметникът на Алцек в италианското градче Челе ди Булгерия
24 Август 2021, Вторник


Българската диаспора е имала своята неоспорима роля в историческото развитие на Апенинския полуостров през разглеждания период

Автор: Георги Димов

През Средните векове Южна Италия била подложена на множество нашествия, миграции, етнически поселения. Сред заселниците по нейните земи се открояват готи, лангобарди, българи, арменци, гърци, славяни, по-късно араби и нормани. Някои от тези народи оставили дълбоки следи върху културата и езика на Апенинския полуостров. Други се инфилтрирали сред различните етноси и изчезнали.

Днес ние не срещаме нитотехните имена, нито техния език. Останал единствено далечният спомен за тях, който съвременната наука, понякога прибързано, понякога по-старателно се мъчи да възроди.

Подобна била съдбата и на българите в южноиталийските земи. Те не успели дасъздадат своя трайна държава на полуострова, по историческия модел на Дунавска или Волжко-Камска България. И както може да предположим, впоследствие се смесили, подобно на Куберовите българи в пределите на Византийската империя, с местнотонаселение.

С течение на времето следите от българското присъствие по тези древни земи започнали да избледняват и се съхранили единствено в контекста на запазените писмени извори, върху някои археологически паметници или в известните ни ономастични свидетелства, повечето включващи в основата си корена булг/болг.

Всъщност това, което днес знаем за българите в Южна Италия, е твърде малко и често се основава повече на сравнителния и емпиричен материал, отколкото на преки изворови и археологически податки.

От наличните сведения става ясно, че първоначалното „запознаване“ на древните българи с тази част на европейския континент се извършило чрез проникването им като наемници във византийските войски. Най-ранният етап ни отвежда към славните години от управлението наимператор Юстиниан Велики (527–565).

Първите следи оставили споменатите от Прокопий Кесарийски хуни, рекрутирани от византийците в дългите им и кръвопролитни войни с готите през VI век. Тези хунски наемници били припознати от авторитетните ни учени Александър Бурмов и Веселин Бешевлиев като българи в служба на Империята.

Според тях, замяната на етнонима хуни с българи в съвременната историография се наложил благодарение на запазените латински текстове на Йорданес и КомесМарцелин, в които някогашните степни воини са наречени българи, и от друга страна - въз основа на умишлената архаизация сред гръцките автори на названията на номадскитеи източни народи – в случая като Ουννοι.

Първите писмени свидетелства за хунски (български) наемници на Апенините датират от VI век. Те включвали отделни откъси от книги V–VIII на „История навойните на Юстиниан с перси, вандали и готи“, съставени вероятно в периода 545–550 г. Те били дело на бележития византийски писател Прокопий Кесарийски. Този автор, наричан често и последния античен историк, споменава многократно в творбите си за привличането на хунски, т.е. български воини, в помощ на империята.

Впрочем този факт сам по себе си ни най-малко не би трябвало да ни учудва, тъй като по това време ромейската армия била доста разнолика в етническо отношение и в редовете й преобладавали представителите на почти всички народи и варварски племена.

В началото хунските (български) наемници заедно с гепидски отреди акостиралив Калабрия (Бруцио) с помощта на византийската флота. Впоследствие обаче те минали на страната на готите, вероятно след несполучливия им сблъсък с крал Теодорих (493– 526).

Прокопий Кесарийски ни информира и за някаква хунска, сиреч българска военна част, която под командването на ромея Константин дебаркирала на о. Сицилия през 535 г., т.е. в началото на войната с готите. Тези 200 хуни (българи) според ромейския автор били отлични стрелци с лък и вярно следвали византийците в опита им да отвоюват Италия.

Две години по-късно 1600 конници „българи, склавини и анти, живеещи отвъд реката Истър“, под предводителството на военачалниците Мартин и Валериан се появили в околностите на Рим, в Средна Италия. Те били изпратени в помощ на стратега автократор Велизарий. Валериан предвидливо наредил на всички тези хуни (българи) да построят вал покрай р. Тибър, навярно за да могат конете им да се хранят, необезпокоявани от вражеските атаки.

През 542 г., след множество сражения, Велизарий получил пореднитеподкрепления от император Юстиниан. Те били съставени отново от „траки, арменци и малък брой българи“. Сред българските воини се запазило и името на коменданта навизантийския гарнизон в Перузия. Това бил хунът  (българинът) Одолган, назначен натози пост през 546 г.

Интересни са и сведенията, които ни поднася източноримският хронист и бивш секретар на Юстиниан, Комес Марцелин. Ерудираният ромей представил българите недотам верни на ромеите. Според него поради предателството им армията на византиеца Йоан (Iohannes magister militum), която дотогава твърде успешно се сражавала с варварите в Кампания (Campania), една нощ била  изненадващо нападната отготския владетел Тотила (542–552): „Qui postea partitur nocturnum Totilae superventum Bulgarum suorum proditione".

В противоречие с Марцелин, Прокопий Кесарийски оневинява хунските (българските) воини, които изпълнявали ролята на леко въоръжени конници - съгледвачи в ромейската армия и единствения им грях им се състоял в това, че закъснели за битката. През 552 г. сред армията на евнуха Нарзес, която потеглила към Апенините, отново срещаме хунски (български) наемници, отново представени като изкусни стрелци с лък.

По-натам българите взели участие и във важното сражение при Буста Галорум (Busta Gallorum). В него ромеите нанесли решително поражение на остготите и убили краля им Тотила. Същата година, след като разгромили готската армия, византийците обсадили и превзели Рим, който били загубили 
неотдавна.

На фона на разигралите се събития папа Григорий Велики (590 – 604) в книга четвърта от своите „Диалози“ споменал един неизвестен по име спатарий сред приближените на главнокомандващия Нарзес, който имал хунско, респективно българско потекло. Един ден този мечоносец бил повикан при едно умиращо дете и двамата заговорили на един и същ варварски език.

Този пасаж от Григориевите „Диалози“ често се преекспонира в съвременната българска историческа литература, тъй като се представя от някои родни историци като разговор между двама българи на родния им език, т.е. предполага се наличието на говорим български език сред въпросните хунски наемници.

Всъщност разказът на папа Григорий има съвсем друго предназначение – той по-скоро доказвал, че детето е било някога на небето, както твърдяло самото то, и там научило всички познати на хората езици, т.е. в случая имаме описано не друго, а поредното от чудесата на християнската вяра.

От друга страна, появата на хунски (български) наемници на фона на византийско-готските войни, както видяхме, не била свързана единствено с Южна, но и с Централна и Северна Италия. Причината била предимно в мобилността на ромейските армии и подразделения, в които българите служели.

Споменатите хуни (българи) често сменяли своите лагери, поемали по различни пътища, водели сражения, когато и където било необходимо. Тези наемни части обаче едва ли пристигали на Апенинския полуостров, единствено и само за да вземат участие във войната с готите, след което триумфално са се отправяли към своята предишна родина с награбената и завоювана плячка. Не бива да се съмняваме, че част от тях доброволно, по своя инициатива оставали в Италия, а други служели като гарнизони из византийската територия на полуострова.

Едва през втория етап от заселването им на Апенините българите вече били разпознаваеми с тяхното собствено име – Vulgares.

Както ще видим, това наименование ще се окаже доста устойчиво в италианската история. Този период започнал с нашествието на лангобардите в земите на Ботуша през втората половина на VI век. Тогава техният крал Албоин (565–572) довел със себе си хора от най-различни племена, победени или увлечени по време на лангобардската миграция на юг. Сред тях били гепидите, българите, сарматите, панонците и норийците (Gepidos, Vulgares, Sarmatas, Pannonis, Noricos).

С разрешението на лангобардския владетел различните етноси основали и свои селища в новозавладените италийски територии, като едно от тях вероятно носело името Българи. Малко след това, през 571 г., когато град Тичино станал временна столица на крал Клеф (572–574), за управител на селището бил назначен небезизвестният херцог Забан. Той бил войнствен аристократ, който организирал редица походи в Прованс, нападал и атакувал успешно франките.

Изследователят на българите в Италия Винченцо Д’Амико още преди цяло столетие допусна, че името Забан нямало нищо общо с лангобарските имена. Според италианския учен произходът му бил „прабългарски“, тъй като бил срещнал подобна дума в турския език, а именно познатата забит, която и днес означава офицер, стражар. Подобно сходство едва ли може да се смята за достатъчно основателен довод за горното твърдение.

Също толкова съмнително изглежда и въстаналият по-късно в същото селище херцог Варнеканций 
да е бил българин по произход. Етимологията на името, която според Д’Амико „разяснява цяла една страница от историята и е латинизация на Вар-е-н-кан, което означава „комендант“ на гарнизона, буквално преведено „вожд на крепостта“, е меко казано несигурна.

Подобно мнение може да изкажем и за определяния като българин от Д’Амико херцог на Милано – Амон. Едва век по-късно нова вълна българи под предводителството на вожда Алцек се преселила в Южна Италия. Споменатият от патриарх Никифор и Теофан Изповедник пети син на хан Кубрат се заселил в днешната област Кампобасо до Беневенто в периода 663 – 668 г.

Събитията са добре описани в изворите, като само в латиноезичната литература съществуват три версии на разглежданите събития, а съвсем наскоро бяха открити и въведени в исторически оборот още две хроники от южноиталийските земи, засягащи Алцековото преселение в Италия. В една от тях (Салернитанската хроника) въпросният Алцеко е описан дори като славянски вожд (dux Sclavorum).

Най-ранни обаче са сведенията, оставени ни от Павел Дякон. В книга пета отнеговата „История на лангобардите“ се споменава за херцога на българите (Vulgarumdux) Алцеко (Alzeco), който неизвестно по каква причина изоставил своето племе, навлязъл мирно в Италия с цялата армия на своето херцогство и пристигнал при лангобардския крал Гримоалд (662–671). Алцеко поискал да се засели в неговата страна и обещал да му служи вярно.

Гримоалд обаче го отпратил при сина си Ромуалд в Беневенто. Херцог Ромуалд приел любезно българския вожд. Отредил му за живеене просторни площи, които дотогава били пусти – Сепино (Sepinum), Бовианум (Bovianum), Изерния (Iserniam) и други градове с техните земи. А титлата на самия Алцеко променилна гасталд (gastaldus).

Разбира се, получената титла обвързвала предводителя на българите както с кралската власт, така и със съответна военна служба, но го изключвала от претендентите за кралския престол. Накрая авторът на „История на лангобардите“ отбелязва, че те (българите) и до днес населяват тази земя. И въпреки че говорят латински, не са изоставили собствения си език (quamquam et Latine loquantur, linguaetamen propriae usum minime amiserunt).

Същевременно Павел Дякон не пропуска да спомене, че Гримоалд изпитвал силна омраза към римляните (т.е. византийците), тъй като навремето те били излъгали предателски братята му Тасон и Какон.

Натрупаният спрямо ромеите антагонизъм подтикнал лангобардския крал към военни действия в Североизточна Италия. Той неслучайно разрушил град Одерцо (някогашния Opitergium), където братята му били убити. Военни сблъсъци имало и на юг, но с променлив успех.

Войските на император Констанс II (641–668), които дебаркирали в Таранто и за кратко време превзели повечето градове, подчинени на лангобардите, впоследствие били разгромени. Най-вероятно за да подсили отбраната на южноиталианските земи отперманентните византийски и неаполитански нападения, Гримоалд заселил Алцекоименно около Беневенто, който доскоро бил стегнат в обръч от ромейските войски и билобезлюден не само от войната, но и от неотдавнашната чума.

Втората версия, предложена в „Хрониката“ на Фредегар или Псевдофредегар значително се различавала от събитията изложени при Павел Дякон. Авторът й първонарекъл предводителя на българите с името Алциок (Alciocus).

По-нататък „Хрониката“ предава, че през 631–632 г. българите представлявали значителна сила всъстава на Аварския каганат. Те дори се опитали да наложат свой представител на престола. След неуспешния опит 9000 от тях били прогонени от Панония към съседното Франкско кралство и по-точно в границите на Бавария.

Първоначално те били приети приятелски от крал Дагоберт Добрия (628–639), но една нощ по негова заповед българите били вероломно избити. От поголовното клане се спасили едва 700 души.

Впоследствие Алциоковите българи се заселили във Венедската марка (marcaVinedorum) под покровителството на славянския вожд Валук (Vallux dux Vinedorum). В тази връзка в криптата на манастира „Св. Флориан“ в Австрия все още се съхраняват приблизително 6000 черепа – вероятно на убитите по време на трагичните събития в Бавария от 632 г. български преселници.

Засега тези човешки останки не са изследвании само бъдещето би показало тяхната етническа принадлежност. Същевременно прави впечатление и наличието на района Bulgarn, Pulgarin, в днешните австрийски земи. Известен под това наименование в няколко документа от XII–XVII век,  районът Bulgarn се намира около Линц (Североизточна Австрия) и което е по-важно – в непосредствена близост до споменатата marca Vinedorum.

Третият извор, Gesta Dagoberti, е най-късен и в общи линии преповтаря историятана Фредегар, като завършва с клането в Бавария, оставяйки ни с впечатлението, че българите били напълно избити.

Естеството на последните две сведения обаче принуди редица медиевисти да разграничат българските предводители Алцеко и Алциок. Васил Златарски например допусна вероятността за две български вълни на преселение към Италия, като възприе и възможността текстът за Alciocus да е една по-късна интерполация в Хрониката на Фредегар.

Други учени като Валтер Пол по-късно приеха, че споменатият от Павел Дякон Алцеко е син на Фредегариевия Алциок и съответно негов наследник. Трябва да отбележим, че предложените от изследователя на аварите аргументи в никакъв случай не са лишени от основание.

(Проблемът с двамата вождове е подобен на този с Кубрат и Кубер,който се обсъждаше преди доста време в нашата историография. Също така, времевата разлика между споменатите от Павел Дякон и Фредегерий български вождове от близо четиридесет години предполага съществуването по-скоро на две различни личности, може би обвързани чрез роднинство, тъй като Алциок едва ли е бил прекалено млад при опита си да заеме аварския престол. Въпреки това учени като Валтер Пол приемат безусловно Алцеко и Алциок за една и съща личност.)

И накрая, според трети българските вождове нямат нищо общо един с друг.

От друга страна, гръкоезичните автори локализират поселението на Алцеко в района на Равена. Те уточняват, че българският предводител се заселил в Пентаполис – под властта на християните или ромеите. Вероятно от тези земи Алцеко по-късно мигрирал на юг.

Стивън Рънсиман обаче се усъмни в представените от византийскитехронисти събития. Според него те допуснали грешка, тъй като приели Равенския екзархат за синоним на Италия. В този смисъл известният английски медиевист определи заселването на българите, описано от Теофан Изповедник,  отново в района на Беневенто. Още повече, че през 1987 г. в района на Вичене и Морионе, между Боянои Сепино в Южна Италия са открити и проучени 120 гроба с трупополагане, с източна ориентация.

При десетина от погребенията са открити скелети на цели коне, стремена, стрели и други нехарактерни за лангобардските некрополи елементи.


Гроб на конник от некропола при Вичене (по Р. Рашев, таб. 105; Genito, fig. 1)

В гроб №102 от некропола на Морионе е открит дори конник в пълно бойно снаряжение. А  в погребението е поставена и конска сбруя, украсена със сребро.

Интерес предизвиква откритият в гроб № 33 пръстен с печат, подсказващ, че притежателят му се е ползвал сособен статус в общността, към която е принадлежал. В следствие на което се предполага, че гробът може да е на Алцеко или на негов наследник.


Гроб № 33 от некропола при Вичене (по Р. Рашев, таб. 106; Ceglia, Genito)

Друг гроб (№ 85) от Вичена съдържа в погребалния инвентар най-разнообразни видове  оръжия, характерни както за лангобардите, така и за номадите – едноостър дълъг нож (скрамасакс), копие, стрели и части от рефлексен лък. Облеклото на погребания впечатлява с интересния колан, украсен със зооморфни апликации. Открита е и монета, поставена в устата на покойника – явна  реминисценция на т. нар. Харонов обол.

Поводите на коня включват украси от бронз с различна форма, придаващи им особено изящество. Гроб № 85 специално илюстрира и един ритуал, намерил широко приложение на изток, където във всички конни погребения присъстват железни стремена. А откритите в него стрели с по три пера имат корени още от хунско време.

В женскитегробове (№ 40 и 98) археолозите се натъкват на изящно изработени предмети. Сред тях присъстват обеци и огърлици от кехлибар, чиито паралели откриваме в аварските погребения от Карпатския басейн. 

Датирането на погребенията се отнася към втората половина на VII век благодарение на откритите
in sito монети от периода 650–680 г.

Подобни археологически паметници от Панония издават директна връзка на стремената с ранноаварските паметници. По принцип лангобардските погребения включвали богат и разнообразен инвентар. При тях често преобладава военната екипировка – състояща се от конска амуниция, шпори и нападателни оръжия. В Италия лангобардите приемат и „развития тип“ колан с ремъци, характерен както за аварите, така и за българите.


Реконструкция на „развит тип“ колан от VII век (по J. Ковачевић, фиг. 38)



Реконструкция на „развит тип“ колан, вариант 2 и 3, VII век (по J. Ковачевић, фиг. 46)


Освен това византийското влияние се налага особено бързо сред аристокрацията, най-вече в резултат на контактите ѝ с местното население. Твърде често лангобардите използват и предмети, украшения, облекло, характерни за някогашния им престой в Панония.


Златен обков на ножница от Унгария, VII век (по J. Ковачевић, фиг. 39) 


Срещат се зооморфни фибули, издължени като клюн или нокти на граблива птица. Познати са и висящи украшения за колани в бестиарен стил. Но в случая трябва да отбележим, че наличните артефакти не ни позволяват да отнесем разглежданите находки към германския културен кръг.

Наистина, токите за колани и специфичните украшения, присъщи за материалната култура на лангобардите, са налице. Въпреки това, повече от очевидно е, че в дадения некропол имаме работа с друга културна традиция, визирайки откритите останки от погребения на коне. По-важно е обаче, че част от въоръжението, обеците и стремената със силно аварско влияние се датират в един по-късен период, именно след изселването на лангобардите от Панония.

Валери Йотов в своя труд върху въоръжението през българското ранно средновековие датира тези стремена – тип 2, вариант Б – в VII–VIII век, като открива техни преки паралели от Перник (България) до Маняк (Башкирия) и Глодоси (Украйна) на изток.

В тази връзка разкриването на погребален инвентар с „азиатски“ елементи в лангобардски контекст, какъвто е случаят с Вичена, е наистина забележителен и трябва да се тълкува преди всичко като наследство в погребалните обичаи на един „чужд“ етнически субстрат, принуден да живее в различна от своята културна среда. Затова можем да приемем, че погребенията от района на Беневенто са свързани с алцековите българи и тяхната диаспора през VII век, имайки предвид както престоя на последните в земите на Аварския каганат, така и наличните писмени извори, които разгледахме.

В тази връзка друг интересен некропол от Централна Италия от VII век е този при Кастел Трозино (Castel Trosino).

Изследван още в далечната 1893 г., той включва над 250 богати погребения на лангобарди. Сред изключително ценните експонати се намира и апликация за колан с изображение на „ипсилон с две хасти“.


Апликацията за колан от Кастел Трозино 

Този интересен паметник впоследствие бе интерпретиран като част от „прабългарски колан“, „дар от българин или притежание на погребан българин“. За съжаление семантиката на тази находка като символ на прабългарите и техните вярвания е спорна и все по-често отхвърляна в научната литература.

По-скоро „ипсилона с двете хасти“ е християнски символ, познат още от Късната античност. Същият символ срещаме и в тимпана на катедралата в град Ларино, в близост до разгледаните по-горе погребения във Вичена. Някои съвременни учени отново го оприличават на таен, мистичен знак, оставен ни отдревните българи – естествено със скрит подтекст и само привидно свързан с християнството.

Но, противно на изложената хипотеза, изображението над централния вход на църквата в Ларино е типично за готическото изкуство. То по-скоро представя Разпятие Христово, където ипсилонът е разпънатият Исус, а двете хасти изобразяват Девата и апостол Йоан, явно без да се влага някаква друга символика.


Готическият тимпан на катедралата в Ларино (Италия) 


Други сведения за българското присъствие в Южна Италия са запазени в беневентинските архиви. По-малко от век след заселването на Алцековите българи те ни разкриват случай на посегателство от лангобардския принц Сикард (832–839) към негов поданик – българина Граузолфо. Иван Банковски открива пръв споменатата жалба, според която принцът отнел притежаваната от Граузолфо гора и щедро я дарил наблизкия манастир.

В друг документ от Неаполитанския архив (Regii neapolitani archivimonumenta), датиран в 951 г., също се описват някакви българи. Те живеели околочерквата „Св. Андрей“.

Банковски отбелязва и документ № 407 от многотомното издание „Codice Diplomatico Cavense“. Въпросният препис бил издаден в град Лукера и от него се вижда, че през 989 г. в замъка Монте Ротаро се намирало лозето на някакъв българин.

Напълно подобаващо, в южноиталианските средновековни архиви не са подминати и политическите събития в Българското царство от втората половина на IX век. Сведения за тях черпим от Аналите на Лупус Протоспатарий (Annales Lupi Protospatharii). Те съобщават как през годините 1015–1016 кралят на България Самуил починал. След него управлявал синът му (Гаврил Радомир), който в крайна сметка бил убит от сина на Аарон (filio Aroni).

С това сведение ще поставим и горната граница на този етап от българското присъствие в Южна Италия. Той завършил с възстановяването на византийската власт в Апулия и Калабрия и утвърждаването на ефимерните лангобардски държавици (принципати) в Кампания към 1000 г.

Напълно разбираемо, последният период бил най-кратък като времетраене, но за сметка на това богат на събития и личности, свързани с българското присъствие и диаспора на Апенините. Той съвпаднал с драматичното покоряване на българските земи от император Василий II (976–1025) и последвалото интегриране на местното население в състава на Византийската империя.

По това време „българска следа“ в Южна Италия оставило житието на св. Нил Млади, писано от ученика му Вартоломей. В агиографията е отбелязана една случка с известния светец в Калабрия, в която последният, намирайки на пътя лисича кожа и увивайки я около главата си, бил наречен, явно обидно, „български монах“. И въпреки че децата, които го замеряли с камъни, в текста го наричали пейоративно арменец и франк, българските историци припознават в образа на св. Нил бродещия и неуморен богомил.

Френският византолог Андре Гийу отдава по-правдиво разигралите се събития на ненавистта на гръцките деца в Росано (Калабрия) към българските, арменските или латинските монаси, че дори и към този строг аскет.

Авторитетният познавач на ромеите в Италия допуска и наличието на един или повече български манастири на полуострова. Същевременно в днешната ойконимия на Апенините се е запазило името
Celle di Bulgheria, с което се нарича едно градче в Кампания (Южна Италия), в района на Салерно. В близост до него се намира и планина, известна като Monte Bulgheria.

Неслучайно местното население свързвало името на селището и планината със заселилите се тук през Средновековието българи. Най-вероятно на територията на днешния град се е намирал някой от споменатите от Гийубългарски манастири, тъй като италианската дума cella – стая, килия – би могла да се свърже с отдалите се на самота в този район монаси.

Освен като иноци, българите след хилядната година се срещали и сред наемниците във византийската армия на Апенинския полуостров, сред гражданите на южноиталианските градове и дори сред управителите на катепаната Италия. Особено показателна е историята с някой си Лупо, който искал да стане гражданин на Бари в 1127 г.

По тардиция, за да бъде допуснат сред новодошлите преселници в апулийския град (т.нар. affidati), лицето трябвало да докаже чрез трима свидетели на градската управа, че не е роб и не е родено като такова. В случая, Лупо твърдял, че е от български произход и по този начин не би могъл да е с робски статут. Думите му потвърдили и трима негови съграждани (concives).

В тази връзка Андре Гийу особено сполучливо определя българите в италианските земи като „собственици, земеделци, монаси или войници... понякога глави на големи фамилии, които присъстват в някои градове, откриват се сред ръководните им кланове и запазват поне отчасти етническата си физиономия до средатана XI век.“

На този фон „Барийските анали“ (Annales Barenses) са запазили спомена за български воини – наред с власи, турци и македонци – сред участниците във военните действия на о. Сицилия през 1027 г.

В том IX на гореспоменатия архив Regii neapolitaniarchivi monumenta е документирано и как в 1076 г. българинът Сефано Булгаро от Неапол получил благородническа титла, без да се указва точно каква.  Неаполитанските документи споменават също и улица в Неапол, която незнайно по какви причини в 1086 г. била наречена Булгаурси. От българско потекло вероятно бил и  протоспатарият, катепан на византийска Италия Василий Войоан (Βασίλειος Βοϊωάννης).

Предположението, че Войоан (Боян, Баян) е българин, изказват редица съвременни учени. Сред тях са Иван Божилов и немският византолог Вера Фолкенхаузен. 

Всъщност Василий Войоан бил не само най-успешният, но и най-продължително време задържалият се в южноиталийските земи имперски служител – от 1017 до 1028 г. По време на престоя си Войоан възстановил мира в Апулия, потушил бунта на отцепника Мелус, водил успешни военни кампании в Сицилия и Далмация. А също така реновирали много от старите градове и крепости в южноиталийските земи.

От неговото управление се е запазила и една интересна история за пленения лангобардски бунтовник Датус, роднина на Мелус. В изискан византийски стил той бил хвърлен за наказание в морето, в чувал заедно с маймуна, петел и змия. Протоспатарият Войоан имал и син, известен като Exaugustus  Вoiοannes – катепан на Италия в периода 1041 – 1042 г.

За съжаление, той не наследил управленските способности на баща си. Останал в историята само с високопарната реч, която държал пред своята войска преди битката с принца на Беневенто Аденулф, която загубил.

С предполагаем български произход бил и протоспатарият Вулгарос Христофорос – бивш помощник и приближен, а по-късно и наследник на Василий Войоан като катепан на Италия. Кариерата му на Апенините реално била краткотрайна (1028–1029), но за сметка на това разполагаме с множество сведения за неговата личност.

Името на Вулгарос Христофорос било издълбано върху мраморния праг и в арката на църквата „Св. Богородица Халкеон“ (Солун). Споменава се от Лупус Протоспатарий в Сицилийско-Сарацинската хроника (Cronaca siculo-saracena di Cambridge) и върху един печат в колекцията на Закос.

Не на последно място ще отбележим, че присъствието на българите в италийските земи се подкрепя и от местната топонимия, както и от редица лични имена, запазени на Апенините. Но картографирането на топоними с основа „булг“ и „болг“ всъщност показва, че те са разпространени предимно на север, отвъд Рим, и в значително по-малка степен на юг.

Страшимир Лишев навремето спомена множество имена с този корен, носители на които вероятно са все далечни наследници на древните българи – Булгарикус, Пулгуларус, Булгариус, Булгари и т.н. А тяхната употреба, както вече отбелязахме, отново преобладава в района на Северна Италия. От южната част на полуострова ни е известен единствено районът Болгер (около Тренто), река Булгано, планината Монти Булгерия и общината Челе ди Булгерия в близост до Салерно.

Но и това не е малко. За разлика от топонимията и ономастиката обаче, в никакъв случай не бива да се доверяваме на антропологията, най-вече когато се опитваме да идентифицираме българското присъствие на Апенинския полуостров. Ако навремето по този начин постъпваха Д’Амико и Банковски, които упорито търсеха и представяха монголоидните черти сред местното население като неоспоримо доказателство за българския му (турански) произход, то това бе в резултат от наложените, вече остарели представи и стереотипи за етногенезиса на прабългарите.

Въпреки отпадането на някои от изброените антропологични свидетелства относно българското присъствие в Южна Италия през VI–XI век, в края на краищата стигаме до заключението, че българите са имали своята неоспорима роля в историческото развитие на Апенинския полуостров през разглеждания период.

Бележка на редакцията: Текстът е публикуван през 2013 г. в QUOD DEUSVULT, Сборник в чест на проф. дин Красимира Гагова. Заглавието е на редакцията. В оригинала е „Българите в Южна Италия през Средните векове (от VI-XI век“)


В категории: История , Добри Вести , Средновековие

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
Анонимен
02.09.2021 17:38:05
0
0
Болгаре - град и община в северна Италия, провинциа Бермаго.
Българска следа в Италия.
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки