На 9 юли се навършват 140 години от рождението на Патриарха на българската литература
Автор: Борислав Гърдев
„Под игото" е не само шедьовър, но е и най-популярната Вазова творба, първият ни истински бестселър, утвърдил автора си сред най-ярките и талантливи имена в българската литература.
Иван Вазов вече е постигнал категоричен успех с „Неотдавна” (1881), „Митрофан и Дормидолски” (1882), „Немили недраги” (1883), „Хаджи Ахил” (1883) и „Чичовци” (1884). Ориентирал се е към близкото минало, към лично преживяното и чутото, към юношеските си спомени и сопотския си микрокосмос.
Без никакъв опит той посяга към прозата и само за четири години е вече сред първомайсторите й. Така без осъзнаване на трудностите при създаването на роман, в Одеса между февруари 1887 г. и февруари 1889 г., като емигрант русофил, преживял интимна драма с Вера Тихомирова, далеч от любимата България, пише в транс националната епопея „Под игото”, довършена у нас и доиздиктувана на брат му Борис поради болка в окото между април и август 1889 г.
Подтикът е не само сантиментален, но и твореческо-егоцентричен – необходим е отпор и отговор на изключително популярните документални хроники на политическия му противник Захарий Стоянов и в частност на „Христо Ботйов”(1888) и „Записки по българските въстания”(1884 – 1892).
Романът „Под игото" пристига у нас с руската дипломатическа поща през Цариград, но той става публично достояние след октомври 1889 г. Тогава първата му част е публикувана в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, основан от просветния министър Георги Живков, след настойчивите увещания на висшия чиновник в просветното ведомство, редактор на сборника и по-късно голям приятел и почитател на Иван Вазов – Иван Д. Шишманов. Хонорарът е 200 сребърни лева на кола.
А за безпроблемното издаване на безсмъртната творба помага и Стефан Стамболов, много добре познаващ не само твореца, но и общественика Вазов от съвместното им участие в БЦБО през 1876 – 77 г. и след разрешението му творецът да се върне в България на 9 март 1889 г.
Явно българските държавници са имали нужда от подобни алтруистични жестове, за да бъдат запомнени.
В по-ново време ще се коментират дружеските отношения на цар Борис III с Елин Пелин, спасяването на романа „Тютюн” от Вълко Червенков, защитата на „Иван Кондарев” чрез „пагона” на Тодор Живков и фаворизирането на Николай Генчев от д – р Желю Желев...
Абстрахирайки се от тези извънестетически и конюнктурни фактори, е резонно да посочим, че благодарение най-вече на „Под игото” Вазов достойно защитава реномето на българския роман не само в страната, но и в чужбина, където той си остава и до днес най-превежданата и популярна родна литературна творба, чрез която определя възловото си място на класик на изящната ни словесност.
Седем години по-късно той ще се опита да повтори успеха си, но с „Нова земя”, завършен на 15 април 1896 г., магията не се получава.
В началото на XX век, след продължителни проучвания и вживявания в един отминал свят, Вазов създава нови творби с исторически сюжет – една защитна реакция на заобикалящата го отчайваща обществено-литературна действителност.
Погледът му е обърнат към средновековно Търново, към кризисните катаклизми от битието на Втората българска държава.
През 1907 г. едновременно излизат „Светослав Тертер” и „Иван Александър”, като още Георги Цанев определя втората творба не като повест, а като роман, тъй като притежава романова структура.
Иван Вазов се вълнува от причините за упадъка на Второто българско царство, след управлението на успешния владетел Светослав Тертер.
Показателен е критичният му патос в „Иван Александър”. Липсата на обществено единство, откъсването на управляващата върхушка от народните маси, чуждото византийско влияние, скандализирането на нравите с брака на владетеля с еврейката Сара, са освновните причини за залеза на някогашната могъща България. И тъй като царят е възлова фигура в държавното управление, неговата безотговрност и арогантност изигрват възлова роля за последвалото османско робство.
Личността на „христолюбивия меценат” Иван Александър е изобличена и уязвена с чисто утилитарна цел – да се предпази княз Фердинанд от аналогични грешки, които въпреки това се проявяват само след шест години и довеждат до национална катастрофа.
Вазов има заслуга за възкресяване ролята и значението на незаслужено подценявания от историците цар Светослав Тертер.
„Човекът на бъдещето” според писателя е умишлено идеализиран герой – мечта. Той е силен и талантлив управник и пример за подражание, най-вече защото неговите лични стремежи и усилия са в унисон с народните.
Светослав постига целта си – премахва татарската хегемония и отстранява от престола Чоки. На негова страна са народните маси, Пантелеймон с огромното му богатство, любимата Ефросина, Радоил с дружината си, бан Балдю. Цялата тази разнолика сила е обединена около претендента за трона в името на една патриотична и общозначима цел, като в случая времето и обстоятелствата подпомагат успешния ход на антитатарската съпротива.
Щурмът на царския дворец напомня ентусиазма при подготовката на въстанието в „Под игото”, а за успешния изход на борбата Вазов недвусмислено посочва и формулата на победата – единство и целустременост в името на Отечеството.
И в средновековните си исторически романи белетристът остава в руслото на сензационно-приключенското повествование, без да пренебрегва разкриването – конкретно и зримо – на тогавашния живот в неговото многообразие и колорит.
По този начин той сътворява пълноценна историческа проза, създавайки основата, към която ще се придържат и доразвиват постигнатото автори като Стоян Загорчинов, Антон Дончев, Димитър Мантов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Цончо Родев...
Вероятно Вазовото пътуване в историята е щяло да даде и по-богати плодове (интересът му към Ивайло остава до самия край на неговия живот, а съдбата на селския вожд и цар е изисквал настоятелно романово усилие), но сътресенията от националните трагедии от 1913 – 1918 г. осуетяват създаването на нови, ярки и значими исторически творби.
Съдбата не винаги е благосклонна и към най-успешно реализиралите се писатели. Това важи в пълна сила за България и за самия Вазов. Той е имал потенциал да напише и други силни, значими и увлекателни романи.
Двадесетте години на миналия век са период на подем за българския роман и мнозина са очаквали от „патриарха” да каже последната си дума. Ненавременната му смърт осуетява тези надежди, а за нас остава утехата, че и с тези си творби, които е създал, той запазва първостепенното си място в нашата литература, в която с непомръкващ диаментен блясък продължава да свети неговият безсмъртен шедьовър – „Под игото” – книгата на българския народ!
