Сърбия се завръща към националистическите настройки


Сърбия се завръща към националистическите настройки
21 Януари 2020, Вторник


Вместо да се модернизира, тя хищнически дебне момента, когато може да се открие възможност за ново прекрояване на границите

Автор: Иван Николов

Гласуването на Закона за свободата на вероизповеданията в Черна гора е част от възстановяването на държавната независимост, прекъсната след сръбската окупация през 1918 г. и оформянето на държавната и юридическа рамка на новата държава след разпадането и на последното югославско формирование през 2006 г.

С оглед на това, че в християнските страни религията е ключов фактор за националната идентичност, възстановяването на черногорската държавност не може да мине без възстановяване и на черногорската църковна самостоятелност.

С този закон държавата гарантира правата на всички вероизповедания, признати с Конституцията, и се отменя старият закон за вероизповеданията отпреди 50 години. Премахва се и декретът от 1920 г. на крал Александър Караджорджевич, с който е спряна дейността на автокефалната черногорска църква.

Новият закон бе подготвен в сътрудничество с Венецианската комисия и отчитайки новите европейски стандарти в тази област. В него има и разпоредби за одържавяване на храмовете на Сръбската православна църква, построени преди 1920 г., за които официална Подгорица претендира, че са част от цивилизационното и културно наследство на Черна гора.

Това обаче предизвика бурни реакции в Сръбската православна църква, а след това и в държавата Сърбия. Обвиненията бяха, че се отнема църковното имущество на Сръбската православна църква и се ограничава правото на вероизповеданията на сърбите в Черна гора.

Проблемът е, че вместо спорните разпоредби от закона да се оспорват пред черногорския Конституционен съд или Европейския съд за правата на човека, Сръбската православна църква предварително отказва да се регистрира при условията, предвидени с черногорското законодателство и в рамките на международно признатата държава Черна гора.

Този отказ в Черна гора се посрещна като оспорване на независимостта й, а в Сърбия създаде политически полигон за състезание по родолюбие и патриотизъм. Сценарият наподобяваше събитията от 90-те години на миналия век.

Силен патриотичен патос, блокади на пътищата, преекспонирани медийни нападки срещу свещеници, шествия с хоругви и разнасяне на мощи, ритуално изгаряне на черногорското знаме и физически сблъсъци в Скупщината на Черна гора. Може би само закрилата на НАТО респектира крайните националисти да не посегнат към още по-радикални средства.

Числеността на протестите, организирани от Сръбската православна църква, показват, че тя продължава да е водещата не само религиозна, но и политическа и идеологическа организация построена върху основите на т.нар. светосавски национализъм, разработен през трийсетте години на миналия век от владиката Николай Велимирович.

Крайната десница в Сърбия тръгна да обвинява президента Вучич за предателство на сръбските национални интереси и той, предчувствайки опасността от спадане на рейтинга си, бързо се върна към радикалските си настройки от 90-те години на миналия век и застана в защита на „сръбските светии”.

Сръбската общественост за само няколко дни се обедини във връзка със събитията в Черна гора, а външният министър Ивица Дачич дори намекна, че на черногорците в Сърбия трябва да се преразгледа сръбското им гражданство! От него произлезе и онова многозначно изказване за българското национално малцинство, което представлявало 0,26% от населението в Сърбия.

Сръбските историци с „творческото” тълкуване на историята на черногорската Православна църква се самоизключиха от сериозните академични дискусии. За тях историята продължава да е литературно-патриотична дисциплина, с която се преследват чисто политически, а не научни цели.

Възстановената черногорска държава намира основание за автокефалията на Черногорската православна църква в календара на Вселенската патриаршия от 1766 г., но и в томоса на Вселенският патриарх Мелетий ІV и Светия синод, в който, освен че се изброяват 11 митрополии и три епископии, които влизат в състава на новосъздадената Сръбска православна църква, се говори и за Автокефална православна църква Черногорска.

Това обаче е само формалната страна на проблема.

Съществената му част е, че Сърбия се стреми да прекъсне процеса на формирането на „хибридната черногорска нация”, да предотврати консолидирането на Черна гора като самостоятелна и суверенна държава и отново да я върне в старата държавна рамка със Сърбия.

Задържането на Черна гора под патронажа на Белград е сигурен начин да се възстанови старата идея за Велика Сърбия. Ето защо от успеха на черногорци да запазят държавната си и църковна независимост зависи не само съдбата на сръбската националистическа идеология, но и мирът и сигурността на Балканите и в Европа.

За разбирането на сръбската политика в региона трябва да се има предвид и един друг документ – т.нар. Харта за сръбското културно пространство. Този документ е написан в Министерството на културата и информацията на Сърбия и Министерството на културата и просветата на Република Сръбска и е приет в Сремски Карловци на 4 март 2019 г.

В него и в очертано сръбско културно пространство влизат части от съседните държави, набелязани още в проекта за Велика Сърбия. С тази харта са дефинирани целите на сръбската културна политика сред сръбския народ „без оглед на политическия формат и държавите в които те живеят”.

Няма никакво съмнение, че в основата на така очертаната културна политика е заложено решаването на сръбския национален въпрос и обединението на „всички сръбски земи” след разпадането на Югославия.

Имайки предвид, че сръбските претенции се простират на териториите на всички съседни на Сърбия държави и че управляващите в Белград, въпреки европейската си риторика, залагат и на интересите на големи световни играчи като Русия, Турция и Китай, съвсем е основателно Балканите да продължават да са барутният погреб на Европа.

Късопаметните удобно забравят, че сегашните белградски управници всъщност са ястребите на Социалистическата и Радикална партия, които водиха войните в Хърватия, Босна и на Косово. Въпреки че загубиха войните и сръбската националистическа идеология претърпя провал, те не признаха поражението си и отново се завърнаха на власт. Широката обществена подкрепа им дава право и основание да продължат „недовършените войни”.

Засега никой не отчита, че Сърбия продължава да пречи на омиротворяването и нормализирането на междудържавните отношения и развитието на региона. Вместо да се модернизира, тя хищнически дебне момента, когато в някакви нови геополитически условия, заигравайки между интересите на световните играчи, може да се открие възможност за ново прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез обединение „на всички сръбски земи” и създаване на етнически чиста държава.

Някой ще каже, че това е анахронизъм. Може би. Но в Сърбия, за съжаление, няма други по-модерни национални и държавнически визии.


В категории: Коментари , Свят

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
AMI
27.01.2020 12:48:40
0
0
TE I NIKOGA NE SA SE OTDELJLI OT TJX!NO,SLED KATO IMAT PRETENTZII ZA,,SRABSKOTO,,KULTURNO NA
SLEDSTVO I CHE BALGARITE V SARBIJ BILI SAMO,,0,26%,,OT NASELENIETO IM-DA KAZAT:KADE IZCHEZNAXA
TEZI 160 000 BALGARI,KOITO,,SARBO-XARVATSKOTO KRALSTVO,,POLUCHI PODARAK OT ,,VELIKITE SILI,,?! ZA
EDNO SAS ZEMITE,PRIRODNITE BOGATSVA I BALGARSKOTO KULTURNO-ISTORICHESKO NASLEDSTVO V TEZI
ZEMI?!TZARKI,MANASTIRI,CHITALISHTA I BIBLIOTEKI?!ARXITEKTURNI PAMETNITZI?!
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки