Михаил Арнаудов - през Народния съд, амнистията и книгата за Вазов


Михаил Арнаудов - през Народния съд, амнистията и книгата за Вазов
Снимка: Държавен архив
20 Март 2018, Вторник


Навършиха се 40 години от смъртта на видния наш  фолклорист, литературен историк, етнограф, политик и държавник

Автор: Борислав Гърдев

На 18 февруари се навършиха 40 години от смъртта на видния наш  фолклорист, литературен историк и етнограф Михаил Арнаудов. Любопитна е обаче и неговата „кариера“ като политик и държавник.

На 11 юни 1930 г. на партийно събрание на гара Земен той се навива да стане член на Национал- либералната партия, крилото на Кьорчев – Хранов, което е опозиция на Демократическия сговор на Андрей Ляпчев.

Съмнявам се  прочутият ни учен да е знаел какво го очаква, въпреки че изборът му е премислен акт, изпълнен с дълбок символ – той всъшност поема щафетата от починалия на 22 декемри 1928 г. любим приятел и лидер Димо Кьорчев, както и на учителя си проф. Иван Шищманов, погребан на 10 юли 1928 г., за да даде своите сили на интелектуалец и стратег за организационното укрепване и възмогване на партията, създадена на 1 май 1890 г. от Стефан Стамболов и Димитър Петков.

Едва ли има по- неподходящо време за учения да се залавя с политика.

Всъщност до унизителната му „реабилитация” от „народната власт” на 28 юни 1954 г. неговото политическо приключение ще бъде класически пример за участието на подготвен и амбициозен човек, който обаче е на неподходящото място  в бурно време.

Създателят на класически трудове като „Г. С.Раковски”(1922), „Студии върху българските обреди и легенди”(1924) , „Съдбата на П.К.Яворов” (1926) и „Неофит Бозвели”(1930), за когото университетските ни преподаватели твърдяха, че чрез неговото дело в буржоазната епоха българската фолклористика (със знаменитите му „Очерки по българския фолклор”, 1934) достига своя завършен модел, като истински неофит се впуска в мътните води на родната политика.

Противниците му от Демократическия сговор са изненадани от неговия избор – „Кой знае защо и как, вместо да се нареди под знамето на една по-почтена политическа групировка, която да прави чест и на ранга, и на името му, г.проф. Михаил Арнаудов се е хвърлил, за изненада на мнозина, в кадрите на една от най-безкрупулните наши котерии – националлибералната партия... .В Русе г. проф.Арнаудов горещо е пледирал за една нова, издигната от самия него формула: конституционна коалиция!”, пише в. „Демократически сговор” на 15 януари 1930 г.

И така още първите стъпки на професора са посрещнати с ръмжене и негодувание. А той не смята да стои със скръстени ръце. 

Вдъхновител е на създаването на Народния блок (именно с идеята си за конституционна коалиция от демократични партии), спечелил изборите на 21 юни 1931 г.

Пише манифест на Националлибералната партия  – „Място и задачи на Националлибералната партия” (30 ноември 1930 г.), произнася речи, създава основополагащи текстове като „Национализъм и либерализъм” (25 ноември 1931 г.) и „Към идеологията на националлиберализма” (1 февруари 1934 г.), става член на ВПС и на ПП  на НЛП на 20 март 1933 г., ръководи като председател VII редовен конгрес на НЛП на 12 ноември 1933 г., на който произнася пламенна реч, мъчително търси лек за спиране раздробяването на партията, иска тя да е „партия на държавните и народните интереси, на националните и демократичните принципи, гражданското помирение и честна и авторитетна власт, ратува за  спиране на вътрешните борби и взаимни обвинения, с желание за националлиберална концентрация, строг изборен съвет, а не мафия, вместо личен режим – изпълнителен комитет със секретар”, като целта е „Да влезем в контакт с властващата партия и да я подканим като дадем съдействието си за концентрация” (изказване на 2 февруари 1933 г.),  докато най-сетне поема в свои ръце инициативата за обединение на всички крила на НЛП, приключила успешно на 30 април 1934 г., докогато партията издава три вестника, има две парламентарни групи, две вътрешни опозици на Георги Петров и Боян Смилов, воюващи с лидера Димитър Върбенов, славно минало и жалко настояще.

Обединителният процес става факт, благодарени харизмата и упоритостта на Арнаудов, (паметна е речта му в софийското Градско казино на 30 април 1934 г.), обединителните събрания вървят успешно до 13 май 1934 г.

Но идва  превратът на 19 май, наредбата – закон за забрана на политическите партии и организации на 14 юни 1934 г. и Арнаудов от обединител се оказва генерал без армия.

Слаба утеха за него е  избирането му за ректор на СУ „Св.Климент Охридски” на 25 септември 1935 г., на който пост остава една учебна година,  според друга наредба – закон от 9 юли 1935 г. е поставен под агентурно наблюдение от полицията, която следи всяка негова стъпка, тъй като активността му в периода 1936 – 1938 г. е направо впечатляваща.

За тези две години той не издава научен труд – нещо невероятно в кариерата му! – и освен редактирането на популярното сп. „Българска мисъл”(1925 – 1943 г.),  чете лекции, ръководи университета (мъчи се с  доуреждането статута на физико-математическия факултет и за спасяването на 2 милиона лева икономии) и се бори за възстановяване на Търновската конституция.

Точно в този период  пуска серия интервюта в печата, полицейските агенти го смятат за шеф на националлибералите на 1 февруари 1936 г., издава  на 15 юли 1936 г. знаменитата си брошура „Вчера, днес и утре”, за която е разпитван в полицията, размишлява за „Демокрацията на интелектуалния и морален елит” (4 септември 1936 г.) и се стреми „Към органически градеж”(11 декември 1936 г.), доказвайки че „Демокрацията у нас е била компрометиран в миналото не по вина на Конституцията” (16 ноември 1935 г.).

Все по това време се носи легендата, че цар Борис III, на когото Арнаудов е  частен учител и възпитател, заявява, че него  го „пази за най-трудния момент”. Около 12 март 1936 г. Арнаудов се спряга за евентуален премиер, а на 22 октомври 1936 г. е смятан за вероятен просветен министър!

Появява се и старозагорският ясновидец Желязко Господинов, който в писмо до Арнаудов от 18 септември 1936 г.отбелязва уверено „Н.В.Царя скоро ще ви натовари да ръководите политическия живот на България.”

Не му излиза късметът, тъй като  дворцовата камарила го приема за типичен партизанин, който не може да ръководи безпартиен кабинет,  но въпреки това професорът е много активен и следен – срещи в елитни ресторанти, домашни сбирки, беседи, караници, умувания с бивши и настоящи противници и съратници – от Гичев и Цанков до ген. Луков, Буров и Малинов.

Ако прочетем дневника му, воден от 12 май 1929 до 20 май 1938 г., ще се дивим колко безплодни срещи и  дискусии се точат, какви надежди се възлагат на адреса до царя, който „петорката” изпраща на 29 май 1936 г., как сериозни и опитни политици се връзват на царската залъгалка от 21 април 1935 г., че ще има промени в Конституцията,  а самият Арнаудов, след като се е уморил от медийни изяви, осъзнава, че измененията умишлено се протакат и няма да се осъществят, защото чиновническият кабинет на Кьосеиванов е удобен  на короната, а царят няма намерение да възстановява конституцията, защото е по-лесно да управлява с наредби – закони, при което изборите –  общински – от 7 – 28  март 1937 г., все пак се провеждат , но с безпартийни листи, бойкотирани от опозицията и спечелени от правителствените кандидати!

И защото Кобургът е осъзнал, че пътят му е разчистен от звенарите за установяване на открита авторитарна власт, която се налага постепенно след 21 април 1935 г., за да достигне апогея си след 1 март 1941 г. и най-вече след 19 април 1941 г., когато монархът се титулува  върховен вожд (лидер без партия)  и обединител, и когато в страната се налага извънредното законодателство...

Все през тази 1936 г. на 24 май ректорът произнася прочувствено слово при получаване жезъла – копие на Оксфордския университет, благодарейки сърдечно на Стивън Бойл, председател на лондонския Балкански комитет.

И ми е чудно как демократът, привърженикът на партийното строителство и парламентарната демокрация от британски, белгийски, френски и северноамерикански тип, изведнъж на 6 март 1936 г. се залавя да пише  „Управлявано стопанство на кооперативна основа”, правейки крачка към държавно дирижираната икономика, размищлявайки по проблеми, органично нему чужди – хуманитарист се занимава с „ефекта на контрадефлацията”, мечтаейки да напечата 3 милиарда нови банкноти за кредит!

Куриозно е с какви етатистки нагласи е политикът учен на прага на очакваните конституционни промени.

Малко е да се каже, че самият аз бях шокиран при запознаването си с реформените ходове на професора – „4.Намаление цената на газта и захарта, за да намалее цената на хляба; 5.Намаление на пенсиите, при поевтинял хляб и пр., за компенсация на бюджета”(!)

Оттук ми  е напълно ясен завоят, който прави в следващите години Михаил Арнаудов.
Той забравя за парламентарната демокрация, за избори, за опасностите от ляво – комуниститие и дясно – Народното социално движение на Александър  Цанков, обръща се към миналото, търси опора в родния национализъм, в заветите на титаните от Възраждането ни, уповава се на мъдростта на държавния глава , приемайки както включването ни в Тристранния пакт на 1 март 1941 г., а това означава в германската орбита, така и работата по преустройството (поредното!) на България в Нова Европа, под ръководството на водача й Адолф Хитлер.

Така Михаил  Арнаудов неусетно влиза в коловоза на колегите си Иван Шишманов (някогашен царски пълномощен министър в независима Украйна  между 23 март 1918 и 8 май 1919 г.),  Борис Йоцов и Богдан Филов, а той неизбежно води към катастрофа.

Ако професорът е искал да се изживява не като партиен, а като национален обединител, приемайки, че с влизането на българските войски във Вардарска Македония на 19 април 1941 г. родината завършва своето Възраждане (именно през 1941 г. той публикува книгата си „Българското Възраждане”) и най-накрая се обединява под скиптъра на цар Борис III, то това означава, че той е не само с опасно ретро-романтично минало, от каквото страда и царя – отец Фердинанд Сакскобургготски, но и че е сляп за реалностите в страната и света.

Хубаво е да хвалиш подкрепата си за „България на фронта на борбата за създаване на нова Европа” на 21 септември 1941 г., но нали тази борба води и до гражданска война у нас, започнала на 24 юни 1941 г.?

Нещо немислимо през 1915 – 1918 г., когато професорът за първи път подкрепя прогерманската политика на Васил Радославов, вкл. и в печата с известните си статии „Самоопределението на народите и България” и „Съюзи и договори”, излезли на 15 януари и 16 юли 1918 г.

Поучително е да четеш прочутата му реч „Македония като българска земя”, произнесена в Битоля на 4 юли 1941 г. Но в нея той не казва и дума за родния си край - Тетово,  останал в рамките на италианската империя, а не пропуска случая да изкаже благодарността си „към Германия и към нейния водач Адолф Хитлер за оказаната нам помощ, в името на крепкия съюз между двата народа, германския и българския , на изпитаното братство по оръжие и на общия идеал за правда в уредбата на Европа”.

Чист мазохизъм  е да размишлява за „Принципите на новата идеология” през декември 1941 г., мечтаейки за власт, „която се опира на народното доверие и отговаря на народните желания” и стопанско благополучие, постигнато с „тежък труд и пестеливост” в момент, когато от 6 декември Германия губи инициативата пред Москва и е бита, на 7 декември САЩ влизат във Втората световна война, на които ние самохвално обявяваме война на 13 декември, наречена от отговорните правителствени фактори „символична”!

Защо да се учудвам, че на 1 юни 1944 г. , пет дни преди  откриването на Втория фронт в Нормандия, проф.Арнаудов приема да стане просветен министър в кабинета на Иван Багрянов? Това е акт, сам по себе си симптоматичен, смесица от достойна гражданска позиция и изчезнал вече от нашите географски ширини  труднообясним донкихотизъм.

Арнаудов си вярва, че спасява държавата и нацията, че се грижи за народа. Той охотно продължава да дава интервюта, да говори за „политиката на новото правителство” (23 юни 1944 г.), да препоръчва „да стегнем редовете си, за да утраем в борбата за един по – добър световен ред”,  прави изложение пред радио „София” на 7 юли 1944 г., в което отново настоява ”да покажем на света своята издържливост всред разрухи и беди, своята героична решителност да пазим Родината си от упадък на духа и своята твърдост в защита на големите национални ценности, завещани ни от редица борчески поколения, извоювали свободата и културните постижения на нова България”.

Нещо повече, той се грижи за учители, артисти, художници и писатели – като на 10 август отпуска помощ от 1 800 000 лева на СБП и неговия председател Стилиян Чилингиров, на фона на варварските бомбардировки на англо- американците от 10 януари и 30 март 1944 г., превърнали София в пустиня и на продължаващите кървави сблъсъци на полиция и жандармерия с надигналите глава комунистически партизани, като за проблемите на просветната политика Михаил Арнаудов говори пред журналисти дори на 1 септември 1944 г., свързвайки „заветите на миналото с идеалите на бъдещето”.

На същия ден пише горчиво писмо до  Кирил Христов, в което посочва, че срещу 120 000 лв доход, който ще получи за издадената си Антология, поетът се освобождава от държавна служба.

На следващия ден правителството на Багрянов подава оставка.

На 9 септември 1944 г. е извършен държавният комунистическо- звенарски преврат.

На 17 септември  Михаил Арнаудов попада в Софийския централен затвор..

На 30 септември 1944 г. по силата на новата наредба – закон  е подведен под отговорност пред Народния съд за участието си в кабинета на Багрянов.

На 1 февруари 1945 г. е осъден на доживотен строг тъмничен затвор.

На 22 ноември 1944 г.е изхвърлен от университета, на следващия ден от СБП, а на 12 май 1945 г. и от БАН.

Следва намесата на председателя на СБП Людмил Стоянов и писмото му до „вожда и учителя на българския народ ” Георги Димитров от 10 декември 1946 г. с молба „да бъде амнистиран , за да може: 1) да получи обратно своето жилище и билиотека  и 2) да има възможност да издава книгите си, като се премахне глобата, наложена му от Народния съд (целият му имот и 3 милиона лева в полза на държавоното съкровище! – б.м.), за да съществува от тях” и  важната резолюция на Димитров - „За др. Трайчо Костов. Предложението е правилно. Трябва обаче да се обмисли в частта как
да стане амнистирането, без да се създаде прецедент за обща амнистия, която е далеч още преждевременна.”

Вицепремиерът Трайчо Костов формулира казуса така – „Може да се помилва напълно и да му се върне библиотеката, като глоби не му се търсят, докато стане възможна амнистията.Да не му се пречи за издаване на книгите му.”

На Коледа 1946 г. професорът е вече помилван, а на 4 януари 1947 г. е  на свобода.
А за реабилитацията си ще чака още цели седем години...

Давал ли си е сметка за  своите грешки и увлечения като политик и държавник – не смея да гадая. Но за мен е направо смайващо този катастрофален завой, който  предприема в своята политическа дейност.

След като много добре знае, че за противодействието на двете крайности в нашия обществено-политически живот – комунисти и цанковисти – е необходима стройна и  адекватна структура, каквато у нас се оказва не Земеделският съюз, нито Демократическата партия,  а Народен съюз „Звено” , за мен е необяснимо защо в периода 1935 – 1944 г. не предприема нито една стъпка за брод към тази формация, която със сигурност е щяла  да му гарантира не само политическо оцеляване, но и бляскаво и дълготрайно обществено развитие след 9 септември 1944 г.

Вместо това, от 23 февруари 1949 г. проф. Арнаудов се разработва от Първи отдел на ДС, чрез санкция на началника му Иван Бънзаров, въпреки че е започнала и процедура по връщането му към неговите научни дирения като старши кореспондент на БАН.
Помага му академик Тодор Павлов, шефът на БАН, с възлагане на различни поръчки, които са сносно хонорувани от 14 юли 1947 г. насетне.

Така на 2 август 1947 г. Арнаудов пише предговор към второто издание на съчиненията на Иван Вазов, след което създава и студията си от 86 страници „Иван Вазов. Живот и дело”, излязла през октомври 1947 г. като предисловие към том 1 „Лирика” от събраните съчинения на народния поет.

Павлов  вербува за „каузата си” и Симеон Радев, също изпаднал в немилост бивш царски дипломат и бивш идеолог на НЛП – генадиевисти. Дали това не е и причината за разрива между тях, за който намеква Борис Делчев в „Познавах тези хора”, книга трета (1994 г.)?

През 1950 г. новият председател на СБП  Христо Радевски търси съдействието от  Вълко Червенков и проф. Михаил Арнаудов  е в полезрението на властниците по повод престоящия  вековен юбилей от рождението на Вазов,  като Политбюро на ЦК на БКП  излиза с важното решение „дава възможност на проф. Михаил Арнаудов да работи и печата свои трудове”.

Книгата „Из живота и поезията на Иван Вазов” излиза  през 1958 г...


В категории: Новини , История

3
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
3
кой ще каже?
24.03.2018 14:48:05
0
0
Нещо, за което никой не е писал. И не знаеме. За София. За града, нещо..., което въобще не познаваме. Понеже на 5 г. съм преместен в друг окръжен град, слава Богу за хубаво. При онези жителства... мога да имам тези наблюдения по култура иобразование. Съвсем малък си спомням нещо невероятно! Изключително. В трамвай №1 се качваха жени на възраст, целите в черно. Вкл. черна кърпа/това особено приготовление на главата в черно. Жалейка, траур. Това бяха градски жени от София. Нито слаби, нито пълни, по-скоро закръглени. 4, 5, 6 на брой в трамвая. Не зная дали се познаваха. Те не разговаряха. Бяха от друго време. Затова нямаше никакъв контакт с пътниците. Дори и 4 год. дете до тях. Поглед не попадаше от тях. Това беше поразително. а-контактни, безконтактни. Останал ми е този спомен. Нещо много особено и много духовно. Също и подхода, критерият на образовани и неабразовани жени... не можеше да се отнася за тях. Присъствието, описанието им е единствено и само духовно. Имаха торбичка, цветя.... Живял съм 6-7 месеца в София. Колко пъти сме се зесекли в трамвая - не зная. Затова след години, се връщам към този "контакт" с тях. И си обяснявам, че те са отивали на църква. На църквата на Света Неделя или пл. Ленин. Или на Софийската митрополия, на ул. Съборна. Т.е. те са жалели някого - мъж, син, брат, предполагам. Чудя се, къде са живели? Откъде са се качвали? И разнищвайки тези неща.... излиза пространството на сегашното НДК. Тогава, когато още не е било съборено/застроено....е било градинката Баба Неделя, паметните плочи, казарми... , ми помага интернет. От там са се качвали и са си купували цветята. От пазарчето на градинката. Във връзка и с тези неща по Истанб. документ. Колко нищо не знаеме, за тези хора, онази София и България. Така грижливо изчезнала.... Имаха изключителна духовност. И семейства. Не са работели. Истанб. документи - такива нелепи неща... не са съществували. Тази София и култура е изчезнала. Няма филми, нито някаква памет за тях. Разбира се, и кварталът е много променен - от снимките Стара София се вижда. Освен траура, София като че ли е мрачна. В сравнение с не-София. После, пак относно жените.... преобръщането на цялата култура и неща, образност/персонажи, които не познаваме... нито архитектурата, нито духовността на тази България! Историята не може да се спре, но при всички положения е преобърната, интервенирана. Изрязана. В един много широк контекст, не само това, което пропагандата/лъжата е наслагвала. И унищожавала. Та връщайке се за тези поражения и понеже съм живял в различни градове, Вече социалистически. И връщайки се в София след 15 години. Разбира се, че правеше впечатление лошият климат и грубостта в София. И вече от там да се разпростира из цяла България. И лошото впечатление, което правеше също София и тъжно, че често млади дами се свалят. Агресивен и нещастлив начин. Не някакви шматки, а някаква тъга??? Зад агресивността, грубостта. Къде е тази духовност на тази въобще непозната България и хора, които въобще не познаваме? По тях е хвърлена толкова кал. Няма ги нито по филмите, нито по книгите? Образът, имиджът е съвсем друг. Така, че ако някой знае нещо за тези жени от друг свят, с други хора, тази София.... може би трябва да се знае и от хората и нещо за паметта на града. Мисля, че много малко хора... имат идея ... за нещо, за културата на София. Това беше една голяма тъга. Макар, че съм роден в софия... когато мойте хора са дошли в София, са дошли от Търново. Разбира се, че .... всички пътища водят към Търново и другите български градове. Това също е малко известно. Но тази духовност на София... не я познаваме въобще. Затова и малко по-различно се възприема или може би няма кой да ни разкаже. Във всичките насилствено провеждани политики, лъжи, неистини. Светът не е започнал от нас от съветския социализъм. И това също не е разглеждано. Затова, за разлика от другите пост-социалистически от съветски тип, историцизмът е неизвестен. И тази арогантност, грубиянщина, промити мозъци и изчезнали неща.... никъде другаде в България не съм виждал тези жени в черно. Кога са пътували, събота, неделя? Кои, какви са били? (Мога да питам - а защо М. Арнаудов не е писал за тях?)
2
коментар
24.03.2018 13:53:18
0
0
Въпросът е защо започва да се открехва историцизмът тук-там по статии, коментари и т.н. след толкова години уж ... какво? Естествено, че това поставя България, всички българи ... в много неудобно, смешно положение. Т.е. неравнопоставено спрямо всички европейски страни, които знаят историята си, градското си история и памет! При тях тази "риторика" не звучи пост-социалистически по съветски модел, или модерно. И също управлението във времето на тези процеси..., ако въобще се стига или открехва тук-там е наравнопоставено за нас. Талантът на словото винаги се е ценял. Да се четат нашите класици, от т.нар. буржоазна или стара школа веднага си личи! (независимо дали въпреки това изданията са минавали обработка)
1
коментар
24.03.2018 13:53:17
0
0
Въпросът е защо започва да се открехва историцизмът тук-там по статии, коментари и т.н. след толкова години уж ... какво? Естествено, че това поставя България, всички българи ... в много неудобно, смешно положение. Т.е. неравнопоставено спрямо всички европейски страни, които знаят историята си, градското си история и памет! При тях тази "риторика" не звучи пост-социалистически по съветски модел, или модерно. И също управлението във времето на тези процеси..., ако въобще се стига или открехва тук-там е наравнопоставено за нас. Талантът на словото винаги се е ценял. Да се четат нашите класици, от т.нар. буржоазна или стара школа веднага си личи! (независимо дали въпреки това изданията са минавали обработка)
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки