Ловът като изконно занимание на българите

Автор: Кристина Кирилова

Скоро ще бъде открит сезонът на лова на едър дивеч. Ловджиите стягат пушките и тръпнат вече в очакване. Българите открай време са народ на ловци. И днес едва ли има друга нация, където на глава от населението да се падат повече авджии, отколкото военни.
Безспорно, цялата човешка цивилизация тръгва от лова.

Неслучайно все повече учени се отдалечават от натрапваното ни от деца, че трудът бил създал човека и вече са склонни да се съгласят, че ловът и кухнята са създали човека. Именно ловуването дава и началото на изкуството - първите рисунки, които е направил пещерният човек, са на ловна тема. Дори по-късно, вече в цивилизовани времена, ловът е неразделна част от икономиката - дивечът е представлявал основното меню, особено през зимата.

С напредъка в земеделието и скотовъдството ловуването постепенно отива на по-заден план, а по-късно при разслоението на Стария континент на Изток-Запад, ловът в западните общества постепенно изгубва социалната си роля и се превръща в развлечение главно за аристокрацията. На Изток обаче, както отбелязва Норман Дейвис, „векове той продължавал да е масов и от обществена значимост”.

У нас няма нито специални, нито частични изследвания в тази област. Оскъдни сведения се намират в чужди източници за времето от преддунавска България. Арабски хронисти пишат с възхищение за ловните умения на населението на Велика България. То особено се отличавало в лова на белки, кожата на които била нещо като разменна монета при бартерните сделки с народите от Средна Азия.

Ако пък се задълбочим в едно описание на Марцин Кромер за лов на бизони край Днестър, с гордост можем да кажем, че сме дали и първообраза на испанската корида. Разяреният бизон, обкръжен от кучета, бил примамван от ловеца да обикаля около дърво и дразнен, докато падне от раните си или от изтощение. Когато се налагало, идвали и други ловци, като развявали огромни червени парчета плат, което довеждало бизона до ярост и от там до по-бързото му изтощение.

За всичко това от ловеца се искало да бъде и храбрец, което остава като характерна черта у българина дори когато вече се ловува с огнестрелно оръжие. Много често глиганът,  наричан от французите анархистът на горите, не по-малко опасен от бизона, след раняване яростно се впуска срещу авджията. И тогава той застава насреща му с гол в ръката нож или меч и ловко държейки го, трябва да удари смъртоносно животното, най-добре в страшно зейналата му паст. За тази традиционна в миналото смелост на българския ловец описание ни е оставил позабравеният вече писател Цани Гинчев.

Следа за това, че ловът е в кръвта на българина, може да се открие и в календара, бледо копие на който е прочутият в цял свят китайски плагиат. Българският календар е много по-стар от китайския и много по-съвършен, но нека се спрем на удивителния факт, че в този един вид вечен паспорт за народност българите са кодирали взаимовръзката си с лова. Пет от дванадесетте месеца на годината в наименованията си носят ловна символика.

След като са изтекли месеците, които в календара неслучайно носят имена на животни - свиня, мишка и вол, идва ред на четвъртия месец – продължаващ от 28 март до 27 април, който е наречен барс. „Все е излязло на полье и  стока, море и мака", пее народният певец, но от този древен календар става ясно, че от гората слизат и хищниците. Отвличат деца, нападат стада. Барсът отдавна го няма по нашите земи, но на много места по планетата присъствието му е осезаемо и до днес. Наименованието на „неговия” месец следва да напомни на ловците, че задължението им е да прочистят хищниците.

И в наименованието на петия месец е кодирана необходимостта от лов. Той трае от 28 април до 27 май и е наречен заек. Името подсказва, че за да се подсили трапезата, е време най-вече за лов на тези гризачи. Месото от първия месец, кръстен свиня,  отдавна е свършило, идва ред на по-леко смилаемото за пролетта заешко.

След месеците на усилена полска работа деветият (22 септември - 21 октомври) е наречен маймуна и е доста особен. В него - някъде във времето около 10 октомври, е отбелязан един от трите големи национални празници. Първият е около Нова година, вторият е  в началото на май, който е най-многолюдният и неслучайно покръстването на българите става на този национален празник. Третият е празникът, на който важен елемент бил прегледът на оръжието. Тогава бойно и ловно оръжие е било едно и също. Този преглед не е случаен - това е времето на годината, когато политическите проблеми се решавали с военни средства. Ние се интересуваме обаче от мястото на лова в този месец, изразен в празника. Той бил един вид израз на уважението и признанието на ловеца и мястото му в обществото.

Уважението към ловеца е изразено в един особен ритуал - в този ден боляринът пристигал на кон, като на лявата си ръка държал кацнал на нея сокол. Ловът с тая юнашка птица бил разпространен във всички известни на историята седем Българии. Особено популярен бил в Първата и Втората български държави, дори му се отреждало голямо място и в деветнадесети век. С ловко движение и изтънчен поклон боляринът слизал от коня си и подавал на кана, княза или царя обучен за лов сокол.
Десетият месец в календара на българите носи наименование петел. Той трае от 23 октомври до 21 ноември. Името му напомня, че ловецът трябва да пази домашните птици от лисицата.

След него – от  22 ноември до 21 декември, е месецът куче. По негово време герой е кучето – пръв помощник на ловеца и неговата дясна ръка в битката му с вълците през зимата.
Главните ловни оръжия на българите в първите векове на Дунавска България са били копие, лък и стрела и по-късно арбалетът. Ловувало се е и с ловко поставени капани, ями и мрежи.
По нашите земи арбалетът се е наричал самострел. И българите са сред първите, които са го използвали за лов. Произходът на думата е от латинското арку, означаващо „лък”, и гръцкото бало - хвърлям.

Арбалетът  се налага бавно и се усъвършенства до там, че дори и след навлизането на огнестрелното оръжие още е на почит. Писателят Емилиян Станев пише, че като дете притежавал арбалета, с който ловувал дядо му, един от най-прочутите ловци в Еленско.
Неправилно се смята, че арбалетът е нов елемент в арсенала. За него като за последна новост и „дяволски убийствено оръжие" пише Ана Комнина. Като се приема, че за пръв път е използван при обсадата на Константинопол от норманите през 1054 г. В труда на Витрувий „Архитектура" обаче има пасаж, според който готите, живели по нашите земи, са притежавали арбалети още през четвърти век. Има го и на рисунка от 936 година.

Арбалетът е бил познат и на китайците от времето, в което старите българи са били техни съседи. Оръжието наистина е било страшно, както го описва Ана Комнина, и затова през 1139 г. на Църковен събор е било забранено той да се използва при война. Затова пък си остава незаменимо ловно оръжие, отличаващо се с точност и далекобойност до 200 метра. Единственото му неудобство е по-бавното, отколкото при лъка, прицелване в дивеча.

С времето с производството на арбалети се заели специални майстори в занаята, които започнали да го превръщат и в произведение на изкуството. Всеки от тях се специализирал в украсата му, като по дървените, металните и дори костените части на оръжието се появили стилизирани изображения на заек, лъв, глиган, елен и най-вече ловни сцени.
Така се стига до нов етап във „въоръжаването” – ловната пушка. Един от големите специалисти по оръжието Иван Нурков смята, че още през ХІV век у нас са били познати бойните и ловни бронзови пушки. Това са все още примитивни оръжия, при които най-големият проблем на ловеца било запалването на барута. Необходими били и усет и ловкост в прицелването.

Конструкторите постоянно търсели начини за подобряване на производството. Още Леонардо да Винчи се е занимавал с този въпрос. Колелцово-кремъчен механизъм облекчил ловците в боравенето с барута. С времето започнало да се обръща повече внимание и на цевта. За отбелязване е, че първенството тук било на ловните, а не на бойните пушки, които вече били различни една от друга.

Стига се и до специална стомана, влагана в изработването им. Документирано е, че в Западна Европа през 1738 г. за първи път се използва съвършеният материал „дамаск". Според Иван Нурков обаче, у нас дамаската стомана за цеви на пушките е използвана десетилетия по-рано. Първи в Европа с дамаск са работили майстори тюфекчии (тюфек е персийска дума, означаваща пушка) в уникалния за ХVI-ХVII век град Сливен. Неслучайно са го наричали Втория Дамаск по името на най-цветущия град на Изтока.
През 1795 г. е открито и възпламеняването от удар, което праща в пенсия кремъклийките. Тези пушки у нас наричали кабзалийки.

В Сливен вече се оформила тюфекчийска чаршия и в града годишно се произвеждали десетки хиляди пушки - бойни и ловни. Занаятът запада след оттеглянето от България на Дибич Задбалкански, с когото много хиляди сливналии тръгват за Русия, а с тях – и сто семейства тюфекчии.
Други градове с развито тюфекчийство били София, Габрово, Ахтопол, Тетово, Скопие и Битоля. Сливен си остава обаче еталон.

За производството на прочутите сливенски шишанета пишат чужди пътешественици. Френският генерал Божур посещава два пъти града – през 1789 г. и 1805 г. и споделя, че никъде не бил виждал така „майсторски изработени и точни, и красиви пушки". Англичанинът Уолш също се възхищава от изящното оръжие. За оръжейните майстори пишат също лорд Дънло, английският офицер Кепел, Ами Буе, германският оръжеен капацитет Молтке, английският генерал Джокмънс и др.

Украсата, за която споменахме при арбалета, преминава в пушката. Пруският генерал Липранди изтъква: „Множество български оръжейници произвеждат пушки и никъде не се правят по-хубави инкрустации от злато и сребро, прибавяйки и други украшения".
Ще отбележим, че и в анадолските пушки има украси, но те са бедни поради догмите на Корана и се състоят главно в изобразяване на геометрични фигури и елементи. Върху българските, особено ловните, се изписани ловци, животни, кучета, ловни сцени. И всичко това както по дървената, така и по металната обковка, като се използва седеф и филигран от сребърна тел.

Малко известно е, че Отоманската власт дълго време била толерантна към българите ловци. Тя имала и полза от това - турците безцеремонно присвоявали лова, но българите свободно притежавали ловно оръжие. То им било отнето след ликвидирането на еничарството.
След Освобождението в лова масово навлиза пушката кримка. Неправилно се приема, че наименованието й идва от Кримската война. Всъщност е наречена така на името на конструктора от Императорския Тулски оръжеен завод – чеха Силвестър Кринка. Заради здравината й тя се използва от българските ловци дори и до тридесетте години на миналия век.


В категории: История , Горещи новини