Мълвите и „коментариите” около великия Ботев

Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска

Обичта ми към Калофер е до живот. Едната причина е, че майка ми Парашкева е родом от там. Другата е, че баба ми Целина (Цоца по калоферски) е от рода на Иванка Ботева – майката на Христо Ботев.

Интересен факт е, че по време на Руско-турската война турците подпалват родната къща на Ботев, но след нейното възстановяване години по-късно семейството на баба ми Целина и дядо ми Кою Найденов с четирите си деца е живяло и поддържало къщата не малко време, докато се сдобият с дом. Тук през 1917 г. се родила и майка ми. Старата къща е превърната в музей през 1944 г.

Къщата на едната ми леля (Лалка – Радка) бе на горния край на града, зад нея се намираше т. нар. „Ботева поляна” с чешма. Сега там се издига величественият паметник на поета революционер в цял ръст... Около обновената сега къща музей се издига модерната сграда на новия музей „Христо Ботев”, съхраняваща Ботеви вещи и ценни експонати.
В моя личен архив също има факти и данни, които са слабо познати или съвсем непознати –статии за Ботев с неизвестни истории и слухове, сценки и злонамерени „коментарии” след гибелта му.

Последният вестник, издаден от журналиста Христо Ботев, е от 5 май 1876 г. в Букурещ, год. І, бр. 1 – „Нова България”, за отпечатването на който той дава последните си финанси, а в същото време нямал пари за кръщението на дъщеричката си Иванка, за което взел 4 минца на заем. И това става само няколко дни преди десанта на четата му.
В уводната статия на този вестник Ботев призовава емигрантската българска журналистика да отразява ставащите в България кървави събития през април 1876 г. Той зове за всеобщ бунт: „...то елате, братиа, да помогнете и в това отношение на народа си. Той няма да забрави нито тогова, който умира, нито оногова, който му помага”.

В същия вестник в статия от 3 май с. г. отбелязва: „Телеграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че сичката Пловдивска кааза е потънала в кръв и бунтът е обхванал средата на Балкана – от Сливен до Троян и Средна гора – от Панагюрище до Стара Загора… С една дума българският бунт е влезъл вече в своите права и борбата се е захванала съ сичката своя отчаяност. Касапницата ще бъде страшна и отвратителна. Жертвите ще бъдат безбройни… Но треперете тирани! Треперете дипломати! Босфорският идол ще падне, „болният” ще умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турския разврат и свещената кръв на нашата свобода!” 

В „Нова България” Ботев е отразил своите виждания за борбата на народа ни, вдигнал се за своята свобода и при положение че вече знаел за кървавите драматични събития в България, че те са в своя кървав край, той тръгва, за да даде своя дял и принос „в редовете на борбата”, в която на 2 юни 1876 г. си „найде гробът”, макар че за него „днес никой не знай, днес никой не знай”!

Какво научаваме по разказа на д-р Димитър Рашев, доведения син на Ботев, интервюиран от тогавашния журналист Петър Лунгов, малко преди да почине през ноември 1935 г. в София? Журналистът посетил Рашев в дома му в София, в който пазел портретите на Ботев, на майка си Венета, на Ботевата дъщеря Иванка. Най-скъпа реликва за д-р Рашев обаче било последното прощално писмо от Ботев, писано от парахода „Радецки”, което започва с три имена, а именно: „Мили ми Венето, Димитре и Иванке”.

Димитър разказал най-напред как Ботев се запознал с Венета: „След овдовяването на Венета, на която аз съм син от първия й брак, тя отива с мен от Търново в Букурещ при вуйчо ми митрополит Панарет. Ще се излъжете, ако помислите, че аз нося името на баща си... Той е бил търновски търговец и се казвал Дончо (Димо), него аз не помня. Името, което съм си взел, е това на вуйчо ми, моя благодетел, който се казва Панарет Рашев.

Навремето гръцки владика в Букурещ след основаването на Екзархията се обяви за български владика. В долния етаж на зданието на митрополията се помещаваше българското училище. Като учител в него Ботев се влюбва в племенницата на Панарета, която играеше ролята на домакиня в апартамента на вуйча ми...”
Като невръстно дете Димитър е бил изпратен в град Николаев (Русия), дето е настанен в пансион, директор на който бил Тодор Минков, и където било пълно с българчета... Димитър Рашев си спомнял за гнева на владиката Панарет за това, че Ботев и Венета сключили граждански брак пред румънската префектура, който гняв се проявява и след повторното овдовяване на Венета.

Между Ботев и Панарет пламнала духовна война, за което Димитър разказва: „Ботев пишеше какво ли не за Панарета, като го наричаше на подбив „Магарета”. Не малко го нападаше и като председател на „Добродетелната дружина”. Чорбаджиите, меродавни членове на тая организация, не даваха на Ботйова средства за издаване на вестниците му, макар че иначе все харчеха по нещо за благотворителни цели – например Дружината пращаше български младежи да учат висша наука в Западна Европа. Средствата за изданията Ботйов събираше от фукарията – бозаджии, кръчмари, градинари и прочие и затова вестниците му излизаха тъй редовно...

Владиката живееше на широка нога. Из апартамента му и из двора сновяха тълпа готвачи и файтонджии. След свършване на черква в празничен ден всички присъстващи от българската колония се качваха в приемния салон на митрополията, дето биваха почерпвани с кафе и сладко, което слугините разнасяха в големи корупи. Ключар на всички лакомства беше майка ми. След смъртта на Ботйова тя зае отново тази си служба. Но скоро след това, при Освободителната война, тя си отиде в Търново, дето по-късно умря. В Търново отрасна и Иванка.”

За потомката на Ботев д-р Рашев разказва: „До четвърти клас Иванка учи в търновска гимназия. Към 1890 г., тогава 15-годишна, когато се открива паметникът на Ботйов във Враца, тя присъстваше там с майка ми и произнесе реч... Фердинанд, който също беше там със Стамболова – това беше през Стамболово време – след като я чу и видя, й отпусна стипендия. Тя постъпи във Виена в едно закрито заведение, където едва можа да издържи една година. Нейният свободолюбив дух не можеше да понася опеката на калугерките възпитателки...

Пратиха я след това в Женева. В главния град на френска Швейцария имаше прочут пансион за благородни девици, дето тя се намираше под патронажа на една графиня, познайница на Фердинанда. Два месеца само след постъпването й у Иванка пак заговори темпераментът й и тя взе „отпуска”. Фердинанд, който искаше да направи от хубавата и умна Иванка един бисер на столичното висше общество, се разсърди и намали апанажа й на 120 франка. Аз бях вече учител в Пловдив и можех да й помагам.

За три години Иванка изкара в Женева „Екол Супериор де жьон фий” (девическа гимназия), след което постъпи в университета, завърши „сианс сосиал” (социални науки). Между гимназията и университета тя се върна за една година в България – беше учителка в търговската гимназия – преподаваше френски език.

След окончателното си установяване в София тя се ожени за д-р Стоян Христов, завършил в Белгия, който беше финансов инспектор. При едно заболяване от гърлобол, което трая всичко 5 дни, смъртта я намери в клиниката на д-р Сарафов. Тъкмо бяха обърнали внимание на нея всички като достойна заместница на Ботйов. Тя работеше живо в македонското освободително движение и беше разпалена социалистка. Още като мома тя почна да подготвя издаването на съчиненията на Ботйов – работа, която довърши след смъртта й Клинчаров...

Иванка почина в София преди майка ми, но останките й пренесох в Търново след десетина години и те почиват до тия на майка ни, която отрано съгради гробница с два отвора. Майка ни не можа да преживее загубата на Иванка. Скоро тя я последва. Съдено било на мен, обаче, да преживея и двете.”

Относно слуховете и легендите за смъртта на Ботев Димитър отбелязва: „И Венета, и Иванка бяха живи, когато се разнесе слухът, че Ботев е жив. Слуховете за връщане на Ботев се носеха няколко пъти – едни го бяха видели в Диарбекир, други в Черепишкия манастир. Този край даваше храна за разни легенди. Майка ми все не можеше да се примири, че го е изгубила тъй рано. Когато е заминал за България, той й казал, че отива по Дунава да изпраща момчета, които заминават като въстаници за там. Той без друго е чувствал, че отива на сигурна смърт, че акцията му е осъдена предварително на неуспех”.

Първата мълва се разнесла през 1900 г. Видели го, приказвали с него. Същото чело, същият строг поглед... И майка му Иванка е вярвала, че синът й е жив. Иванка, дъщеря му, през това време била студентка в Женева. Майка й Венета й съобщава за радостната мълва, че баща й е жив и да се върне в България, за да тръгнат да го търсят. Тя даже стягала багаж, очаквайки дъщеря си, за да отидат в Диарбекир да си го вземат, защото той бе писал от „Радецки”: „Знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любещият те Христо!”

Венета казвала: „Аз си изпълних дълга. Иванка е като него!” Търново изпаднало в еуфория от мълвата, че Венета ще тръгва да върне Ботев. Търново „полудяло” от радост, а новината подпалила българските сърца в цялата страна. Но мнозина не били уверени в това. Мълвата скоро затихнала, едни я отминали със скръб, други с облекчение, но съвестта на България била разбунена. Тридесет години след тази легенда умира Иванка, а от душевни страдания я последвала и Венета, но народът и младите в България дълго очаквали и вярвали, че Ботев е жив!

Оценките и „коментариите” за Ботев на чужди и „свои” били противоречиви у някои злонамерени люде. Такъв случай е описан в старите архиви.
Висока оценка за Ботев като гений дава немският философ и публицист Хенрих Вендел, който в една своя книга от 1926 г. пише: „една апология за българския гений”, за какъвто считал Ботев, „една апология”, в която личат и големи симпатии към целия български народ... една великолепна защита на славянството, а следователно и на българщината.

За разлика от чужденеца Вендел, сред някои български чорбаджии витаела злоба и ненавист към Ботевото дело и неговата гениалност. Ето случай, описан в книга І-ва на министерския „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” от 1889 г.: „Тя беше! Тя втаса!” – провикнал се един благовъзпитан господин към Заимова (Стоян Заимов, б. а.) при една среща.
- Какво има? Някой нов преврат ли?
- Четохте ли обявлението на Захари Стоянов? – отвърнал благовъзпитаният господин. – Прочетете го и вижте за кого е седнал той да разказва на мирния, кроткия и земеделски народ! Наел се да разкаже биографията на едного от онези вагабонти, които не дадоха мира нито на султана, нито на българския народ, за да влязат с време в пътя на цивилизацията...

Съгласете се с нас, че това е скандал за българската книжнина и история да се пишат биографиите на хора, които докараха Баташкото клане и със своите авантюри без малко да обърнат майка България на пусто пепелище и африканска пустиня…  Че какво е Ботев и какво е заслужил на майка България, за да му се пише биографията? Нали го знаем от Браила, когато редактираше вестник „Дума на българските емигранти”? Той и Любен Каравелов са причината, дето българският народ и досега тъне в невежество.

Тези хора заслужават проклятия, а не добра памет, дето не оставиха благовъзпитаните патриоти да вкарат народа в истинския път на просветата. Със своите авантюри те докараха да се освободи преждевременно България и на, днес имаме освободена България, но развратена от основата, отровена от сърцето, от делата, песните и книгите на Каравелова и Ботева...”

Тези думи са казани цели 12 години след Освобождението  ни. За съжаление и днес все още има доста псевдоисторици с титли, посветили се на обезбългаряването и манипулирането на българската история и незачитане на нейните велики и достойни синове.


В категории: История , Горещи новини