Дори на Емилиян Станев, ДС не доверява цялото досие на Страхил Михалакиев – първия въздушен пират на Балканите
Автор: Борис Цветанов
Ще си позволя да перифразирам думите на сатирика от Титова Югославия – моя приятел и брат по перо Брана Црънчевич: „Идиоти имаме, нямаме Достоевски“ на израза: „Драми имаме, нямаме Шекспир“.
За Страхил Михалакиев са писали почти всички от дузината автори на четива в стил „ретро“. И въпреки че техните текстове за него са непълни, неточни и банални, ние няма да се спираме на отвличането на юнкерса, а повече на човешкия фактор в неговия случай, за който никога никой не е споменавал нищо досега.
Двама майстори на перото са имали желанието да го сторят, но са били попарени от Държавна сигурност. Единият е Емилиян Станев. Бащата на Иван Кондарев по друг повод е казвал и причината: „Защо да се пише нещо, за което със сигурност се знае, че няма да види бял свят!“ На другия автор – Васил Попов, българският Габриел Маркес, не му останало пък време.
Полковник Михалакиев е царски офицер, уволнен след Девети, но от години е запратен в глуха линия. А е стигал до поста военен аташе в Букурещ. Той е първият въздушен пират на Балканите. Отвлича пътническия самолет Варна-Бургас-София малко след излитането му от Бургас на 30 юни 1948 година. Нахлува в пилотската кабина и иска курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев, директор на каращото едва годинка Българско въздухоплаване, му отказва, за което заплаща с живота си.
Парадоксът е, че именно Ганев е човекът, който му осигурява място в самолета. Двамата са били приятели като летци преди петнадесетина години. Но Ганев избира емиграция в СССР. Михалакиев му се примолва – бил дошъл във Варна, за да отведе в София дъщеря си Руска, която бързала за някакъв изпит. Иначе бил нещо като полунелегален – ДС го следи, а от военното министерство прибрали личните му документи.
Той е патриот. Отказва две вербовки на съветското разузнаване. В посолството в Букурещ се опитал да го спечели за световната революция Стефан Недев. Ако читателят е срещал това име като зловещ началник на военното разузнаване от преди Девети, той е. Даже е осъден на смърт от Народния съд. Разстрелян. На уж. Само как звучи – началникът на отделението на смъртта РО 2 – агент на НКВД! Нашенски вариант на Ким Филби...
Абверът го усеща и предупреждава София. Нашите го отзовават, но толкова. На бърза ръка шеф на военното разузнаване става шуреят на военния министър Никола Михов. Германците хвърлят око на Михалакиев. Но и те удрят на камък. Дойчо може да е брат по оръжие, но не и по шпионаж!
В министерството започват да се сипят доноси... Михалакиев е отзован. Така се трасира пътят му до злополучното отвличане на аероплана. И убийството на Борис Ганев, радиста Недялко Недялков и раняването на Панайот Мазнев (който и досега е жив и здрав в Горна Оряховица), отказали отклоняването на самолета от курса. Нямало е шест пищова срещу останалите пътници, нито един – в ръцете на малолетната Руска. Истината е, че трима от пътниците – видни софийски адвокати, решават да използват намалението.
Още повече, че били с жените си. И акламират Михалакиев. Присъединява се и един гледан накриво от властта индустриалец. На летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефано, двете групи – на тия, които ръкопляскат на Михалакиев, и на другите, които протестират, се сбиват на бърза ръка. Пред очите на 300 военни, дошли специално за случая, журналисти и официални лица. Толкова за неточностите при другите автори (дори името му при тях е дадено грешно).
Преди всичко Михалакиев извършва бягството не заради себе си, а за да осигури образование и обществено положение на дъщеря си. Той не иска тя да вегетира в комунистическа България. Избрал е и държава – Италия. Получавайки политическо убежище, изпраща Руска в Рим да следва право.
Михалакиев е ухажван от много емисари на Запада. Първо се опитва да го вербува офицерът – супермен от Донахю, но той му отказва. По същия начин изпровожда и агента на Сикрет сървиз. Турците пък пращат при него майора от Генералния щаб Саим Яркъм, но и той си тръгва от срещата с нашия човек с празни ръце. Михалакиев се смразява и с многолюдната българска емиграция в Истанбул, която определя като сбирщина: „една част – военнопрестъпници, друга – криминални, трета – вербувани от ДС, четвърти – политически проститутки, маниаци, грандомани и шепа честни мъже, които служат за опиране на пешкира“.
Започва ходенето му по мъките. Отначало той е доволен, че е осигурил бъдеще на Руска и получава от нея обнадеждаващи писма. Но на него му отказват работа навсякъде. Пращат го в лагер за изселници – уж по недоразумение, работи каквото му падне, най-вече хамалин на Златният рог. Праща всичките си пари в Рим, мизерства, но това е още само първият кръг на Ада. А той ще премине всичките девет. След три години ще разбере, че е изгубил всичко.
Оказва се, че Руска не следвала дори един ден. Още с пристигането си в Рим тя е избрала пътя на проститутка в крайградските квартали.
От този момент единственото желание на Михалакиев е да се завърне в България, където да изтърпи смъртното си наказание.
Един ден на пристанището вижда някогашен познат, за който знаел, че работи за военното разузнаване. Нямал представа, че междувременно бил репресиран и вече не е под прикритие на официалната си длъжност като служител в БСФС. Помолил го да предаде на шефовете си, че иска да се върне, да разобличи емигранти и чужди агентури и да бъде разстрелян.
Споделил още, че се познава с началника на военното разузнаване полковник Петър Вранчев. Бившият военен разузнавач споделил в София желанието на беглеца. Но по това време Вранчев е попаднал в затвора, ставайки жертва на игра на ФБР и ЦРУ и на манията за врага с партиен билет у нас. Новият началник Здравко Георгиев решава, че историята е чиста проба провокация.
Неслучил с военното, Михалакиев се обръща към цивилното разузнаване. За този момент полковник Димитър Вандов разказва: „Беше подал молба в консулството в Истанбул да се върне в родината, за да бъде изпълнена присъдата му... Турците вече знаеха за опитите му да влезе в контакт с нас. Беше изпаднал в морална депресия. Чужд сред всички, връх на всичко бе обвинението от турците за водене на комунистическа пропаганда. Срещах се два пъти с него.
Втория път – на гарата в Анкара. Беше позвънил в посолството, карали го на заточение в Диарбекир. Излъгал конвоя, че звъни на адвоката си. Даде ми втора писмена молба до българското правителство. Предадох молбата. Но никой не се отзова... Три години по-късно полковник Михалакиев почина в Диарбекир“.
От разкази на познати от разузнаването с неговата драма в общи линии се запознава Емилиян Станев. Той си имал слабост към терористите – неговият Иван Кондарев е изграден от образите на двама прочути анархисти от двадесетте години: Георги Шейтанов и Петър Мазнев. По онова време, през 1975 г., дори самото намерение да се пише книга за Михалакиев е било еретично. Но Емилиян Станев се обръща лично към земляка си Димитър Стоянов. А той от своя страна – към Тодор Живков. Тато маха с ръка: „Абе, дайте му там нещо“.
Един ден в дома на писателя пристигат двама полковници от ДС. Те се разполагат, поприказват с домакина си и му обещават „обемиста справка“. Скоро довтасват с нея. Но още щом вижда тънката папчица (която после ще се окаже, че съдържа 33 странички документации от общ характер, б. а.), Емилиян Станев разбира, че намерението му няма да го бъде и съвсем вдига бял байрак, когато прочита резолюцията на чиновническото началство: „Др. Гинев! Да се пригоди съгласно нашите интереси за ползване от др. Емилиян Станев. З април 1975 година“. Така писателят изгубва всякакъв интерес към старателно подбраната и „пригодена“ (?) документация.
Същият този Гинев е един от инквизиторите на Трайчо Костов (не че Костов е бил кой знае каква стока) и на други репресирани. Той е същият, за когото Георги Марков пише в репортажите си, че властта му доверила да наблюдава идеологически театъра.
Още един автор е могъл да разгледа по Шекспировски драмата на Михалакиев – Васил Попов. За разлика от Емилиян Станев, той е недолюбван и от писателите, и от властта. Попов взима през 1978 г. „пригодените съгласно интересите“ документи, имайки идея да вплете съдбата на нашия герой в сюжета на широкомащабен роман (от рода на „Низината“). Но така си остава само с това намерение. През 1980 г. той е намерен мъртъв в един пловдивски хотел, а смъртта му и до днес си остава загадка.
Около 50 година 2 години по р. Тунджа до Казанлък идваше самолет да хвърля позиви. Говореше се че е Михалакиев. Той ли е бил легтеца или друг. Може ли да се провери сега.
