Дворът на църквата „Св. Параскева” е обрасъл с бурени – отдавна никой не е припарвал в него
11 Април 2011, Понеделник
Едно от най-старите селища в Добруджа, успяло да съхрани през вековете автентичния си архитектурен вид е застрашено от изчезване. Бдинци се намира само на 25 км. от областния център Добрич. Но българите тук или са се изселили, или просто си отиват по естествен път.
Автор: Пламен Николов; Снимки: автора
Прогресивно се заселват цигани. Гледка, която е характерна за все повече добруджански села...
Пътят от Добрич за Бдинци минава през хълмиста местност и криволичи през гъста гора – като ония, които преди два века първите български заселници са изкоренявали, за да си осигурят земя за обработване. Минаваме и край изоставена каменна кариера.
С влизането в Бдинци забелязваме почти напълно разрушена сграда – тук навремето е имало магазин и бар, изгорели при пожар преди няколко години. Останали са да стърчат само тухлените стени – от покрива и дограмата не е останал и помен, следствие на непрестанните цигански набези.
Археологически находки, открити в местността „Белезите” – керамични фрагменти и очертания на дворове с камък, навеждат на предположението, че районът е бил населен още в първите векове след Христа. След това тук идват и българите на Аспарух. На 200 м. южно от днешното село е открит древнобългарски некропол от 8-9 век. Проучени са 2,5 дка. Открити са 307 гроба с погребения по два обреда – трупополагане и трупоизгаряне. Намерената златна монета на византийския император Константин VІІ (945-959 г.) помага некрополът да бъде датиран като ранносредновековен.
Добруджа през Средновековието се превръща в арена на военни действия и нашествия на какви ли не варварски племена и народи от Изток и Север – татари, руси, узи, печенеги, кумани. Затова в средните векове тази област е била изключително слабо заселена. Веднага след турското нашествие районът е обезлюден за пореден път. Местното българско население (което и без това тогава не е многобройно) е било прогонено, избито или подложено на асимилизация. Първият писмен документ за селото Гьокче Дюлюк (така се е казвало Бдинци през турското робство) се открива в регистър на джелепгешаните (овцевъди) с дата 12 септември 1573 г. Там е посочено, че населението е изцяло мюсюлманско. Така и не става ясно дали се касае за турски овчари, дошли от вътрешността на империята, или за насилствено ислямизирани българи. В друг данъчен регистър е указано, че селото Гьокче Дюлюк от Провадийската кааза се задължава да даде пет дяла ечемик за имперската хазна. Това говори, че по онова време то е било многолюдно.
Българи в Добруджа се появяват отново през 19 в. след Руско-турската война от 1828-29 г., когато десетки хиляди нашенци от Тракия поемат на север с оттеглящата се руска армия, защото добре знаят докъде може да стигне гневът на поробителите. През 1831 г. в местността Баа-куру край днешното село Бдинци се настаняват седем български семейства от хасковското село Главан. Местният бей им разрешил да останат – така си осигурявал евтина работна ръка. В началото на 20-ти век турците масово се изселват от Бдинци и то се запазва многолюдно и чисто българско като етнически състав в продължение на десетилетия. Тук е роден и писателят Ивайло Петров.
Интересен е и фактът, че Бдинци и съседното Вратарите са единствените селища в Южна Добруджа, които след Ньойския диктат остават в границите на България. През 1934 г. Гьокче Дюлюк приема сегашното си име – в чест на Шеста пехотна Бдинска дивизия, прославила се в боевете за освобождение на Добрич от румънска окупация (5-7 септември 1916 г.).
Между него и Вратарите в средата на 30-те години на миналия век е издигнат внушителен паметник в чест на падналите в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война жители на двете села. Над постамента с имената на загиналите около 50 души се извисява фигурата на войник в цял ръст, отправил поглед към поробената Добруджа. Монументът е дело на изтъкнатия наш скулптор Кирил Шиваров. Съгласно военния устав всеки български войник е бил длъжен да отдава чест, минавайки край паметника.
Непосредствено до входа на селото се извисява църквата „Св. Параскева”. Сградата е в сравнително добро състояние, но не може да се каже същото за надгробните паметници на видни общественици и свещеници, осеяли църковния двор. Край храма са избуяли храсти и бурени, високи повече от човешки ръст – сигурен признак, че тук не е стъпвал човешки крак от месеци.
Местна забележителност е чешмата в центъра на селото, строена през 1810 г. Тя черпи водите си от т.нар. Ходжов кладенец.
На книга в Бдинци живеят 150 души. Със сигурност реално местните жители са по-малко и са предимно в пенсионна възраст. Единственият поминък тук е земеделието. Местната кооперация обработва 15 000 дка и осигурява работа на 20-ина души, но само през лятото.
Тръгваме по улиците на селото. По тях не се вижда нито един човек – въпреки че времето е топло и 20-те градуса температура на въздуха са ясен знак за приближаващата пролет. Отново сме впечатлени от множеството стари къщи. На моменти обликът на Бдинци напомня Боженци. Разликата между добруджанското село и архитектурния резерват е, че тук голяма част от изоставените стари сгради се рушат. Защото никой не полага усилия да инвестира в съхраняването на автентичния облик на живописното добруджанско селце.
Погледът ни е привлечен от двувековна къща, запазила вида си без никаква промяна. Времето все още я е пощадило от пагубното си въздействие. Къщата е строена през 1832 г. Стените са дебели 60 см., изцяло изградени от камък. Останалата част от конструкцията е дървена. Тук могат да се видят и характерните добруджански къщи – двуделни или триделни жилища с чардаци и кьошкове и дървени стълбове вместо колони.
Днес Бдинци е оставено изцяло на произвола на съдбата. Управляващите, които строят ударно магистрали, така и не се досещат, че в покрайнините на държавата има кътчета, запазили спомена за миналото, които трябва да бъдат съхранени за поколенията. Защото са свидна част от милата ни родина.
