Стефанка Маркова е завършила килимарското училище през 1957 г. Още продължава да тъче, но няма на кого да предаде тайните на занаята - Снимки Николай Недев
18 Февруари 2010, Четвъртък
В миналото хиляди жени вграждали фантазиите си в причудливи фигури и багри, днес единици са тези, които засядат зад становете
Напът е да се затрие още едно самобитно умение на българската жена,
развивано в продължение на столетия и предавано от поколение на
поколение - килимарството. България е известна с няколко уникални школи
в този занаят, наложили се като феномен, който прославя българското
приложно изкуство по света, най-известните от които са Чипровската и
Котленската.
Автор: Диана Славчева
За съжаление, с всяка изминала година, жените, практикуващи автентичния котленски майсторлък, стават все по-малко. А пък млади и ентусиазирани да изучат занаята девойки не се намират. Съществуващото дълги години в легендарното възрожденско градче училище по приложни изкуства, което са завършвали годишно по две паралелки килимарки, през 1981 г., по предложение на сливенския ОК на БКП, е преместено в Сливен. В последните години от ТПК „Котленски край”, съвместно с бизнес центъра в Котел, опитали да организират за младите курс по килимарство, но всички се записали в паралелно предлагания курс за компютърна грамотност. „Никой не иска да се учи на този занаят, защото захванеш ли се с тъкането, трябва плътно по 8 часа да седиш в неудобна поза край стана, което наистина изисква голяма издръжливост” – казва с огорчение 67-годишната Стефанка Маркова, една от трите жени, останали да създават уникалните килими в „Котленски край”. Кооперацията е създадена още през 1933 г. Настоящата й председателка Анка Точева с неприкрита мъка си припомня колко голямо е било предприятието едно време: „Имахме цехове почти във всяко село – в Жеравна, Ичера, Медвен, Тича, Градец... В някои от тях съществуваха и по две килимарници. Между 45 и 100 работнички имахме във всеки цех. Може да се каже, че над 1000 жени намираха препитание в килимарството. Днес тук са останали само 2-3 жени. Конкуренция ни правят някои частници, които тъкат като сувенири малки старокотленски модели, но и те стават все по-малко, въпреки че почти във всяка къща има стан”. Работата в далечното вече минало е била дотолкова много, че често се е налагало да се наемат допълнителни тъкачки от т. нар. Загорие – Трявна, Дряново и Габрово.
Сега в кооперацията изпълняват предимно поръчки на частни лица. Складът е празен. През 1993 г. фирма-фантом от Перник натоварва на един ТИР цялата продукция, която се е намирала в него, за да я продаде. Взима я на консигнация и изчезва мистериозно. Кооператорите, въпреки упоритото издирване, не успяват да открият следите й и така и не получават дори стотинка за скъпата си стока (един кв. м. от котленските килими струва 150 лв.! – иначе нищожна цена, като се има предвид, че се изработва ръчно, средно за месец-месец и половина).
Уникалното на котленските килими е, че имат две лица – напълно еднакви. „Твърди се, че от едната страна изкарват 100 години, а като се обърнат от другата страна – още 100 години” – споделя Атанаска Марулева, уредник в котленския музей. В този край килимарството се развива още от ХV в. и любопитното е, че всеки килим е наистина уникален, тъй като всяка тъкачка е вграждала в него, наред с традиционните геометрични, а по-късно и флорални фигури, и свои авторски мотиви. Така са се появили и неповторимите „динени кори”, „къдряви звезди”, „бардуци”, „карамфили”, „лозинки”, та дори и символи от глаголицата. Освен това килимарката втъкавала в бордюра на килима или своето име, или името на собственика на ценната тъкан. Впрочем една от разликите между котленската и чипровската традициия е тази, че килимите от Котел имат основно поле, оградено в околовръст с бордюр и се тъчали на чифт, докато тези от Чипровския край са по-изчистени и нямат бордюри и се тъчали на нишка. В котленските килими в 10 кв. см се засновавали 16-18 нишки, а в чипровските – 2 пъти повече, т.е. килимите на котленци били много по-дебели. Възрожденците обикновено ги постилали само по празниците, като за всеки празник имало различен модел. И една любопитна подробност – поддържали ги като нови, като ги търкали с листа от прясно зеле. Затова не е за чудене, че моделите, изложени в експозицията на котленската тъкан, приютена в Галатанското училище – последната училищна сграда, оцеляла от епохата на Възраждането, строена в далечната 1869 г. – въпреки преклонната си възраст от по 150 – 200 години, са отлично запазени. За съжаление обаче днес трудно се опазва изкуството на тяхното изработване. Съхранили своята изключителна привлекателност и уникална техника на изпълнение през стотиците векове, преливащите от символика и неповторими багри автентични котленски килими сега са заплашени да бъдат вписани в «Червената книга» на изчезващите видове българско приложно изкуство.
