Няколко думи за изкуството на превода и родството по избор

Автор: Огнян Стамболиев

Има хора, които все още твърдят, че преводът бил завареничето на литературата, че бил неблагодарно, вторично изкуство.

Много са определенията за превода и преводачите. В средата на   XIX век  Балзак ги нарече „пощенските коне, които се сменят от станция на станция „На човечеството”.  Сто години след него  мексиканският поет, белетрист и преводач Октавио Пас определи превода като „златна монета в духовния обмен между народите”.

Представете си, че ги нямаше тия  „коне” или  тази „златна  монета” – колко бедни духом щяхме да бъдем...

Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през през XVI век големият френски поет Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това сложно, неблагодарно и зле платено изкуство.

Но преводът има и отрицатели. Италианците имат поговорка: „Il traduttore e sempre un traditore” /Преводачът е винаги предател/, французите пък казват, че преводът бил като жената: „ако е красива, е невярна, ако е вярна, е некрасива...”

Да, преводът е трудна работа. Тук ще цитирам още една интересна фраза, с която може и да не се съгласим, но в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел  пише в една своя статия буквално следното: „Художествения превод е смъртен двубой. При него  търпи поражение или този, който превежда, или онзи, когото превеждат!”

Напоследък имах щастието да преведа и да съставя една  антология под надслов „Сълзи и светци” с текстове на големия румънско-френски мислител  и философ, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от  Сибиу, Емил Мишел Чоран. Бях поласкан да прочета и преведа следното: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни, много по-добри  и по-достойни от повечето от тях”.

Когато четеш един автор на чужд език и той ти харесва, изпитваш почти непреодолимото желание да го преведеш. Това е понятно, тъй като едно от удоволствията на четенето, както и на музиката, е да го споделиш с приятели и съмишленици. Познавам хора, които научиха чужд език и навлязоха сериозно в някои чужди култури, само за да общуват чрез езика на оригинала с любимите си автори. А после, с огромна радост и удовлетворение споделиха своите открития, станали техни пристрастия.

Спомням си за големия наш преводач – покойния Кръстан Дянков, когото съм канил на литературни вечери неведнъж в Русе. В едно свое интервю той сподели, че е научил английски език, защото през ученическите му години у нас – по политически причини – е бил по-популярен немският, а той е искал да влезе в света на голямата американска литература на ХХ век и да го сподели първо с приятели и съмишленици.

Ще споделя, че и при мен – преди повече от 30 години, се случи  почти  същото. Чрез една малка книжка с руски преводи влязох отначало в света на голямата румънска поезия, считана за една от най-добрите в Европа, при това не особено позната у нас до 70-те години на миналия век. Подценявана, защото е от съседна страна, а не например, от далечната или екзотична Португалия.

Затова реших да залегна над този богат и красив език и да се посветя  на стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску, Григоре Виеру, Лучиан Блага, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек... Да ги представя у нас.

Ние, преводачите, разпознаваме един език, една литература по същия начин, както разпознаваме едно населено място, където преди това не сме били, защото сме усетили, за миг сме почувствали, че то отговоря на нещо, което е  дълбоко вътре в нас, че ние принадлежим на него така, както можем да принадлежим не на родния край, колкото и близък да ни е той, а на земята, на културата, които пробуждат у нас дълбок трепет.

Именно чрез тях откриваме най-съкровеното съответствие със самите себе си. Някои го наричат „въпрос на идентичност”.  И сигурно е така. Самият аз се чувствам в съседна Румъния и особено в прекрасния Букурещ, малкия Париж на Източна Европа, като у дома си. И когато дойда тук, напоследък по- рядко, винаги съм изпитвал желанието да възкликна: „Това е моят любим град!“, въпреки че много обичам България и родния си град Русе.

Казваме: изкуството на актьора, на художника, на певеца, на музиканта, на поета... Мисля, че напълно уместно е да кажем и „изкуството на преводача”. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на поезия.

Тук съвсем не искам да подценя преводът на проза или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на поезия се оказва най-трудното нещо, с което може де се сблъска един преводач. Защото, докато в прозата, все пак има някаква възможност непреводимите думи или фрази да се дадат описателно, без това да накърни особено цялото съчинение, което се състои от много епизоди и пластове, в лириката това е много трудно, едва ли не невъзможно.

Защото в стихотворение от няколко строфи едва ли ще можеш да се отклониш от текста и да не нарушиш цялостта и сърцевината на превежданата творба. Затова мнозина считат, че поезията, особено лирическата, е  по принцип непреводима.

Повод за тези твърдения ни дават някои наистина непреводими поетични опуси. Стихове с определен национален или местен колорит, трудно преносим на чужда почва, или пък творби, построени главно върху принципа на музикалното или синтактичното внушение. И поради това, че музиката на използваните думи не отговаря на музиката на думите в езика, на който се превежда. Тъкмо тогава цялото внушение отпада и преводът не се получава.

Да, трудността при поезията е това, че езикът е „система”,  думата е „присъствие”. Но за да разберем това, е необходимо да се върнем отново до автора, когото превеждаме, да приемем движението на неговата мисъл и да потърсим верността, която му е необходима.

Преводът е призван да предаде музиката на оригинала или по-точно онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с толкова възможности. Ритъмът в поезията, както знаем, се  състои от повтарящи се или противоположни по интонация фрази. И ако преводачът не обърне внимание на всичко това и ако не го предаде на български, то и преводът ще обеднее от загубата на ритъм, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата.

Но и преводът на проза не е лесна работа. Иван Бунин беше казал: „Да намериш звука.” Това значи да намериш ритъма на прозата и основното й звучене. Прозата притежава същата  вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за ритъм на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се постигне само  когато притежаваш наистина тънко чувство към родния си език.

В порядъка на тези мисли, бих искал да приведа тук  още  едно интересно мнение за превода на поезия. То е на френския поет Пол Валери, който не приема по принцип преводите на поезия: „Стихотворенията, когато биват преведени, престават да бъдат произведения на тогова, който ги е написал. Защото съществува една психология на думите. Във всеки език  има определена интонация, свойнствена на неговите звуци. Моите стихотворения, казва Валери, са преведени на доста езици по света, дори на китайски! Но аз не мога да ги позная. Райнер Мариа Рилке ги преведе на немски: бих казал, че работата му е много добра. Но това, подчертавам, е само една нова версия на моите стихотворения, това не са моите песни...”

В тази връзка, бих казал, че преводът на поезия всъщност е нещо като транскрипция за даден инструмент на музикална пиеса, която е композирана от автора за друг инструмент, нещо като транскрибиране на пиеса, създадена за цигулка и пиано в пиеса за виолончело и пиано.

И както пише през 1961 г. Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни  литератури, в т.ч. и от румънската поезия: „Лично за мен превеждането на едно стихотворение е дори по-трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването.”

Понякога, неразгадаем за окото, стихът говори на ухото. Защото ако белетристът може да стигне дотам, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита тъкмо на тях. В един хубав стих, ако наистина е такъв, мисълта си остава винаги неотделима от музиката.

Лично за мен преводът на поезия е „родство по избор”, ако мога да си послужа със този прекрасен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му роман. Като преводач аз отдавна съм си изградил свой поетичен свят, в който се чувствам най-сигурен. Превеждам  главно стихове, които допадат на моята природа. Не мога да посегна към автор, който ми е напълно чужд.

И все пак, нека не забравяме  най-главното: четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра...