Филмът по негов сценарий „Свобода или смърт" трудно стигнал до екран. На бърза ръка бил свален и заключен в чекмеджето
Автор: Борис Цветанов
На 29 юли писателят Васил Попов щеше да навърши 90 години. Той обаче си отиде в по-добрия свят едва навършил 50.
Запомних го един такъв грамаден, великан, направо ще рече някой: груб (за него разказваха, че с един удар счупил на две мраморна маса), но от очите му струеше топлина и доброта...
Името му означава царствен. И беше царствен не само в писането.
Следвал една година право, прекрачил музикалната академия да учи оперно пеене, акордеонист, солист баритон в ансамбъл, художник, боксьор, топ състезател по канадска борба, миньор, цар на алкохола, три кутии „златна Арда" на ден (като освен пиенето и цигарите, караше главно на мляко и хляб), научил сам английски и испански... Десет уволнения, десет едри като него романи, изгорил като ръкописи, щото нещо не му изнесли... и за капак: пет брака - все по любов от пръв поглед!
Е, няма такъв писател като него! Приятелят му Емилиян Станев му бе измислил прякор: Хемингуей от село Миндя (роден е на 29 юли 1930 г. в едноименното великотърновско село, б.р.).
За пръв път минал под венчило едва двадесетгодишен. Оженил се на бърза ръка за Пенка - дъщеря на диригента на профсъюзен ансамбъл Драгия Тумангелов, където се срещали на репетиция. Пет години брак, дъщеря Мария.
Но сърце царствено не трае на вечна любов - в Балчик, пак от пръв поглед, се влюбил в представителната жена на писателя дипломат Богомил Нонев Ваня Дечева. Този път общото било рисуването - Ваня била дъщеря на художника Данаил Дечев, също художничка.
Зарязал всичко заради нея, но Нонев инат - не дава развод. А Васил пък зърнал варненката Рени. Ново венчило. И нова дъщеря - Елена.
Добре, ама Ваня съпила на шията на дипломата и хоп при Васил. Поживели кое-що, дошъл ред на четвъртия брак на писателя. Казвала се Мария.
Петата била нещо като затваряне на кръга - казвала се като първата: Пенка.
Броят на мимолетните, нескерепени с халки връзки с достопочтени дами от социалистическия хайлайф няма да броим.
И в заключение нещо, което никъде няма да намерите: тази нетрайност на семейните връзки вероятно бе плод на мечтата му да помълчи заедно и дълго с любимата жена... Ех, Боже - жена и мълчание !
Но зад завесата на заплашителната външност на Васил Попов имаше лирика.
Родителите му не успели да го научат на спестовност и на борба за собственост. Не понасяше хора, мислещи главно за пари. Не му пукаше от доносници и си споделяше неща като това, че социализмът не стигна до война за душата на човека.
Обичаше морето. Светлосиньото му бе любимия цвят.
Не вярвам на разни тълкуватели на числа, камъни, цветове, но се замислих като прочетох, че обичащите светлосиньо държат да живеят живота си както е по тяхно разбиране, като не искат да променят други към своя идеал. И че са хора на доверието, лоялността и почтеността. Всичко това се отнасяше за Васил Попов.
Разказвач, романист, есеист, публицист, драматург, сценарист, преводач - какъв ли не е бил! И кога е имал време за всичко, като той отваряше кръчмите и той ги затваряше?! „Най-добре работя в кръчмата. Тя е моя дом. Там са ми приятелите!", казваше...
„Двадесет години - откровеничеше той - обикакях строежи, мини, другарувах с монтажници, сондьори, зидари, закупчици, шлосери, спях в техните бараки, бачках с тях".
Къде не е стъпил кракът му: Девня, Мадан, Рудозем, Панагюрските мини, Батак, ГОРУБСО. А също така и в Куба, Латинска Америка, Западна Европа, СССР...
В писането не признаваше догми. Положителният герой е примитивно схващане.
В търсене на конфликти през 1975 г. бе решил да напише роман за полковник Страшимир Михалакиев, отвлякъл самолет през 1948 г. Смяташе живота на този човек за Шекспирова драма. Но от МВР му дали да ползва от докуменцията по случая само двайсетина листа от вероятно двеста. Само дето не набил чиновниците на „Шести септември".
Филмът по негов сценарий „Свобода или смърт" трудно стигнал до екран. На бърза ръка бил свален и заключен в чекмеджето. Показаха го помежду другото по телевизията през 1996 г.
Причината я обясняваше така: „Беше 1969 г., в Прага се биеха за социализъм с човешко лице. Във филма показах Ботев с човешко лице... С Ботев поетът, политикът, журналистът, дипломатът бе приключено. Имаше пет дни да бъде Човек и Баща на една чета. И да умре".
Във фаталната нощ на 12 октомври 1980 г. като никога не затваря ресторанта. Разделя се с приятели, гости от Латинска Америка и се качва в хотелската стая на пловдивския хотел. Имал грип с усложнения. На сутринта го намират заминал по пътя, от който няма връщане.
После няколко години се говори за него. А тридесет години вече никой не го споменава. Няма 60, няма 70, няма 75, няма 80-годишнина. За него - превеждания в Япония, Китай, Испания, Германия, Куба, Латинска Америка, Унгария, Полша, Франция, Русия...
В Уикипедия пише, че след десет кандидатствания за член на Съюза на българските писатели през 1980 г. бил най-сетне приет. Добрата ми позната - писателката Светла Андреева, твърди, че това не е вярно. И е права. Васил Попов бе член само на латиноамериканското жури на художествената литература „Касса де Ламерика"!
