Имената на преките виновници за преждевременната му смърт са забравени, но името му заема достойно място в съкровищницата на съвременната българска литература
Автор: Атанас Коев
На 6 юни се навършиха 135 години от рождението на Никола Ракитин, чиито поетични изяви започват когато в България господства поезията на символистите. „Сред толкова горести в света аз имам желанието да внеса със стиховете си малко ведрина и радост“, изповядва той кредото си като творец.
Жизненият път на Никола Василев Панчев, станал известен с литературния си псевдоним Никола Ракитин, започва в орханийското село Лъджене (дн. с. Трудовец) на 6 юни 1885 г.
Семейството на поета твърде рано се преселва в близкия град Орхание (дн. Ботевград). Там момчето завършва основно образование, а след това продължава учението си в столичната Първа мъжка гимназия. Впоследствие влечението му към литературата го отвежда в специалността славянска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
Когато се дипломира като филолог образованият младеж е назначен за учител в Плевенската гимназия, а след това се прехвърля във Винарското училище, намиращо си в същия град.
Ракитин взима участие в Първата световна война, сражавайки се смело по фронтовете. След демобилизацията се завръща отново в Плевен, където продължава да учителства.
През 1933 г. е назначен за директор на Военно-историческия музей в града. На следващата година обаче несправедливо е обвинен в злоупотреба с държавни средства и в шпионаж в полза на чужда държава, което нарушава силно душевното му равновесие и той изпада в дълбока депресия, въпреки моралната подкрепа на своите приятели и братя по перо. От нея не успява да го извади дори единодушният му избор за председател на новооснования Съюз на провинциалните писатели, учреден на 3 март 1934 г. в старопрестолно Търново.
Уволнен от поста директор на плевенския музей Никола Ракитин за кратко е назначен за учител в столицата, но наскоро след това отново остава без работа.
Получавайки призовка да се яви на разпит пред военен следовател, поетът рухва окончателно. Внезапно се завръща в Плевен, прощава се със съпругата си, целува за сбогом своите спящи деца и се отправя за последен път към София. Ненамерил сили да поведе открита борба срещу своите клеветници, на 2 май 1934 г. той се хвърля под колелата на влака в тунел № 3 на Искърското дефиле.
Поезията на Никола Ракитин е предимно пейзажна, съчетана с много обич към българската природа и към родната земя. Никой наш поет не е изобразявал след Вазов така ясно, просто и конкретно величието на природата и нейната неизмерима красота. Пейзажната му лирика е тясно свързана с бита и живота на българското село.
Първата негова стихосбирка се появява през 1909 г. След нея до края на 1933 г. той издава още 23 стихосбирки. Последните предсмъртни стихове на видния наш поет са събрани в излязлата четири години след смъртта му стихосбирка „Черни мъниста“ (1938 г.). През същата година е отпечатан и сборник с избрани негови разкази озаглавен „Русалска поляна“.
Лиричната му душа не остава безразлична и към обществените борби през войните 1912-1918 г. Неговата стихосбирка „Размирни години“ представлява ярък протест срещу войната, насилието и обезправяването на човека. За него войната е жестоко насилие над човешката природа и затова тя предизвиква в душата му ужас и погнуса.
Именно тази линия Ракитин продължава и в стихосбирката „Преди да съмне“, където той отразява социалните и гражданските си вълнения, обладан от жажда за социална справедливост и готов да се бори срещу тиранията и подтисничеството.
След този творчески период Никола Ракитин отново се затваря в своя идиличен поетичен свят и се завръща към скучния и монотонен живот на провинцията. С голямо художествено майсторство са написани новите му стихове за природата, като именно те определят полагащото му се място в българската поезия.
Днес имената на преките виновници за преждевременната смърт на поета са забравени, но името му е запечатано в паметта на народа ни и заема достойно място в съкровищницата на съвременната българска литература. На него е кръэстена улицата в Плевен, където той е живял дълги години, а в плевенския градски парк и в родното му село са поставени негови бюстове.
