На 4 юни се навършват 145 години от смъртта на видния наш духовник
Автор: Атанас Коев
След смъртта на видния борец за църковна независимост Неофит Бозвели цариградските българи виждат в лицето на Иларион Макариополски новия водач в борбата срещу Вселенската гръцката патриаршия, като започват все по-често да търсят съдействието му. На едно от първите си заседания новоизбраното църковно настоятелство решава да поиска дори неговото ръкополагане за епископ на Българската православна църква.
В началото на 50-те години на XIX век все по-вече се засилва движението на народа ни срещу гнета на гръцките владици, а видният еленски духовник се заема усилено да разобличава всяко тяхно противонародно действие.
През 1852 г. Иларион Макариополски написва писмо до водача на търновското гражданство Хаджи Минчо, в което настоява да се работи по-смело за свалянето на гръцкия владика Неофит: „Не бойте се! Дръжте се! Молете се за свалянето на Неофита от Търновската епархия и бъдете уверени, че ще се чуе жалбата ви и ще се сдобиете с владика от рода си.“
За да се включи по-активно в борбата на търновци срещу гръцкия митрополит, видният наш духовник предприема обиколка из България, уж по манастирски дела. Той чувства своя дълг към паметта на патрона си Неофит Бозвели и затова решава да оглави това народополезно дело.
Поучен от дългия и твърде горчив опит в борбата на народа ни за църковна независимост върши това скрито и тихомълком. Именно поради това има твърде оскъдни данни за неговата дейност в тази насока. Въпреки това тя е безспорна и се потвърждава от самия гръцки владика Неофит Византийски.
Когато след продължителната и тежка борба на търновци срещу него той е отстранен от поста си и се завръща в Цариград, веднага заявява пред вселенския патриарх, че за всичко това е виновен Иларион Макариополски, тъй като подстрекавал активно българите за изгонването му от старопрестолния град.
При престоя си в Търново българският духовник се заема с нелеката задача да превърне Търновската митрополия в средище за младите и родолюбиви българи, както и да ги привлече в борбата срещу гръцкия духовен гнет. В това свое начинание той постига пълен успех, тъй като се възползва от отсъствието на гръцкия митрополит Неофит, който по това време живее в село Арбанаси.
В митрополията Иларион Макариополски беседва усилено с търновските младежи и разпалва патриотичните им чувства. За тези срещи видният търновски патриот и обществен деец Пандели Кисимов пише следното в спомените си: „Тогава се захващаше Дядовото Николово въстание и аз в тези разговори черпех морална сила на такова самоотвержение“.
В старопрестолния град борбата срещу гръцкия владика Неофит започва още преди началото на Кримската война. Същевременно, за да му помогне, вселенският патриарх успява да му издейства най-високия турски орден „Меджедие“. Въпреки това, след подписването на Парижкия мирен договор и издаването на Хатихумаюна търновци получават нови надежди и сили в борбата срещу висшия гръцки духовник.
За да отклони вниманието на българите, Неофит Византийски подбужда разпри по събирането на данъците и реквизициите свързани с Кримската война. Това кара търновските чорбаджии да търсят помощта му, тъй като той е член на Меджлиса. По този начин гръцкият митрополит укрепва временно положението си.
В резултат на възникналите разпри в Търновската епархия чорбаджиите в старопрестолния град се разделят на „млади“ и „стари“. „Старите“ в своите действия залагат на клеветите срещу „младите“, представяйки ги за противници на султана, като за довод използват избухналото въстание на капитан дядо Никола.
Голяма част от „младите“ са арестувани, като в комисията по разследването им участва и Иларион Макариополски. Той се среща с новите борци за свобода и вижда тяхната твърдост и жертвоготовност за Отечеството.
При разпита на „младите“ гръцкият владика Неофит повдига лъжливи обвинения срещу тях, но българският духовник ги защитава пред следователя Момер паша, като ги заклева да кажат истината. За тази клетва Пандели Кисимов пише следното: „Под насърчителните погледи на дядо Илариона аз положих клетва да бъда един от най-неустрашимите виновници и да не се оставям оплетен от хитрите въпроси на комисаря.“
Така от главен обвиняем Кисимов се превръща в главен обвинител от името на „младите“ срещу гръцкия митрополит и постепенно настъпва обрат в борбата срещу Неофит Византийски. Въпреки че Момер паша се стреми да прикрие неговите злодеяния, от Цариград е наредено той да напусне Търново и да се яви пред вселенския патриарх. С това всъщност приключва мисията на видния наш духовник в старопрестолния град.
Иларион Макариополски е един от последните ни свещенослужители от времето когато вярата и църквата бранят българския род. Той въплъщава в себе си не само чертите на възрожденците ни, но и завета и традициите на българите за свобода и духовен прогрес, като изгражда мост между миналото и Възраждането и спомага в значителна степен за нашето духовно освобождение.
