Вехти легенди от Лудогорието


Вехти легенди от Лудогорието
Снимка: ludogorie.alle.bg
01 Юни 2020, Понеделник


Мистика и героизъм се преплитат в историята и фолклора на този дивен български край

Автор: Христина Митева

Лудогорието, известно и с турското си название Делиорман, се шири в североизточната част на Дунавската равнина. Наречено е така, защото откакто свят светува тази област е била заета от буйна вековна гора, трудно проходима и зиме, и лете.

От източната си страна Лудогорието започва от Сухата река, която като съща дяволица, точно когато не трябва, през големите летни горещини пресъхва, скривайки внезапно водите си дълбоко под земята.

Местните хора знаят и помнят от своите баби много легенди за тази река. Според една от тях реката някога била красива и свенлива девойка от племето на кобризите тракийци. Името й вече не се помнело – то било изтрито от изминалите години, но примерът на момичето не се забравял.

От стари времена се знае, че много хубост не е на добре. И така, по прелестната мома се увлякъл силно, без да си дава сметка дали я заслужава, един невзрачен ерген. Той изгарял и денем, и нощем от мерак по нея, но тя и не искала да знае.

Дето седнел, и дето станел, влюбеният младеж все се заричал да я открадне насила, за да му стане жена. Красавицата се досещала, че той може да изпълни заканата си и затова много внимавала кога и с кого излиза от дома си. Но ето че най-ненадейно, в един хубав слънчев ден, момъкът успял да я издебне, докато копаела спотаена на нивата си, и като я метнал през рамо, поел бързешком към дома си.

Заплакала момата, молейки се някой да я спаси от  дрипавия и нелицеприятен жених, чието семейство, на всичко отгоре, било най-мързеливото в селото. Но никой не й се притекъл на помощ – всички били улисани в работата си и не чували воплите й. Единствено Бог се смилил над нея и превърнал сълзите й в река.

Рукнала тя и се устремила да тича стремглаво, като на места се укротявала и спирала, за да се ослуша дали не идва помощ отнякъде. Но най-сетне сълзите на девойката секнали и тя умряла от мъка и безпомощност, докато грозникът я носел възрадван към дома си.

Вярвал той в правото на силния и не се интересувал дали тя го харесва. Убеден бил, че ще свикне с него, ще се примири...

Много години минали оттогава, много вода изтекла. Забравило се името на момата, но хубостта й никой не забравял, тъй като много сърца туптели от обич към нея.

Секнала и новопоявилата се от сълзите й река, потънала внезапно вдън земя. Затова и до днес в лятно време не дава вода за посевите – защото никой не се притекъл на помощ на красавицата!

Казват, че точно след тази Суха река в източна посока започва онази добра, гойна земя, дето се знае като прочута и с право наречена Златна Добруджа и житницата на България...

От западна страна Лудогорието се огражда от река Бели Лом. При пролетното топене на снеговете и изливането на есенните дъждове, водите й чупели, събаряли, къртели всичко по пътя си – бесни и неукротими, макар и по-малко безжалостни от тези на река Черни Лом.

На юг Лудогорието достига до Провадийска река. Говори се от по-старите хора, че тук някъде, край възвишенията на Провадия, е гробът на кат Омуртаг. Други твърдят, че вечният дом на българския владетел отдавна е обсебен от текето на алианите (казълбашите) – Демир баба теке край Исперих.

От незапомнени времена по този край съществува обичай, преди да се тръгне на път през Делиормана, да се даде курбан, за да преминат пътуващите живи и здрави през тази дива, силно гориста, сенчеста и усойна местност.

При силен пек огромните жежки и разлати клони на дърветата скърцали и пукали тайнствено, зловещо  и заканително. При силни бури и зимни виелици пък виели страшно и яростно, досущ като джинове и бесове! Човек неволно свивал глава между раменете и усскорявал крачка, почти прибягвайки напред, стиснал душа между зъбите...

А там, в дълбокото, в сенките и в корубите на дърветата шетали и се укривали силни едри мечки, вълци и диви свите. И днес старите баби укротяват разлуделите се внучета с разкази за страшни срещи с дивите зверове.

Те нареждали невероятни истории за пътници, гонени, застигани, ранявани, осакатявани или разкъсвани от животните в гората през всички сезони на годината.

За вълците се знаело, че нападали най-често тези, дето били нехайни към спазването на т.нар. Вълчи празници. Такива хора често били облечени с дрехи, които са ушити или изплетени през тези три вълчи дни, и зверовете усещали това и се нахвърляли върху нещастниците.

Особено пагубно било, ако вълкът първи те види те „заклещи“, та скове устата и нозете ти от страх, та ни можеш да викаш за помощ, нито можеш да избягаш и да се спасиш!

Помни се обаче един случай за пътник, който като бягъл, поясът му се развързал и повлякъл след него. Това уплашило вълците е те не посмели да връхлетят човека, макар че го последвали неотлъчно чак до селото му. Но мъжът успял да се спаси от глутницата, но не и от преживения страх и щом се прибрал у дома си, паднал на легло и до ден-два издъхнал...

Други пътници пък се спасявали, като търкулвали към зверовете хляб. Те се спискали да се боричкат и давят за него, а човекът през това време успявал да избяга надалеч.

Понякога през диво смълчания път през горите в дън усоето хората виждали да се мяркат вили и самодиви. Те отвличали окъснелите селяни и ги карали да им свирят, докато те лудешки вихрено извивали своите хора.

Предания се носят как много пътници ставали свидетели на самодивските сватби и чували техните песни и гълчава с провиквания и тъпани до зори. Тогава, уморени, тези митични същества завеждали свирача си до няко япропаст и го блъсвали в нея, за да се пребие и да не разказва на никого за тях.

Спасение от самодивите било да носиш със себе си жив огън, факла, цигара или запалена лула. Видят ли пламъците, или пък че цъкаш с огниво, те бягат и не се обръщат повече назад.

Ала най-страшни за местното население си оставали хайтите и хайдутите. Говори се, че като поизрязали вековните дървета и разредили гората, вилите, самодивите, мечките и джиновете се изпокрили в тъмните и усойни места. Улиците и селищата в Делиормана се осветили и дори караконджулите спрали да бродят из тях. Но золумите и грабежите не секнали, защото в гората взели да се крият хаирсъзи (крадци).

Гледаш ги през деня по дворовете им – една стиска мъже, слаби, силно брадясали, иначе тихи и работливи. Но падне ли здрач, същите тези хрисими мъже набучвали ножове и пищови в пояся си, накървявали очите си и се втурвали за яма (плячка) в богатите подбалкански села на християните. Те били най-лютите янкеседжии и кабадайлии, сечящи главите на жертвите си горделиви надменни синове на големци. Денем били кротки, пълнели кафенетата или се препичали като гущери на слънце по пейките пред къщите си, а надвечер се събирали в банди да ограбват пътници и керванджии.

Доскоро се знаели имената на тукашните разбойници – кърджалиите, дето били ортаци и първи аретлици на Мехмед Синаби от Родопите. Пищяло старо и младо от зверствата и грабежите им. Султанът неведнъж пращал войска да ги гони, но бандитите се скривали из познатите им само на тях места из Делиормана. Базчинствата им достигали не само до Елена и Котел, нои до селата на Герловото.

Разлютил се татаринът султан Герай, ядосал се, че някой граби от добитъка и реколтата му, че измъчва, ограбва и убива работниците му и вдигнал своите главорези и хранени хора, за да унищожи кърджалиите. Успял да ги разпръсне и избие. Но доста от тях успели да се укрият и да се върнат като мирни хора в домовете си.

Днешният град Разград носи името на някакъв османлия воин, отличил се при завоювмане на земите на Делиормана. Родното му място било наречено Хасър град, което означава град герой. За онова време било обичайно да се дава смесено име – на турски и на български език. Много селища и местности носят такива названия: Поп чаир, Селим ливаде и т.н.

Почти нищо не се помни и знае за героизма на българите, бранели земята и домовете си от поробителя, защото били избити до крак и не останал никой да помни и да разказва.

Часто от оцелялото, насила потурчено население, започнали да наричат капанци – защото носели овчи калпаци и капи, а не фесове и чалми. Самите капанци пък твърдят, че ги наричат така заради зизите им – бели с дребни, червени капчици бродирани по ръкавите, огърлието, яката и пазвата. На раята било забранено да носи цветни дрехи – можело да се облича само в бяло и черно, та отдалече да личи, че човекът е роб.

Други от каманците смятат, че били наречени така заради капаните, които устройвали на враговете си Аспаруховите воини, та ги хващали в плен и разбивали в битките...

Капанци и днес се наричат жителите на селищата около Попово и Разград.

Напоследък се зашушука, че поради обезлюдяването на прекрасното някога и изпълнено с живот Лудогорие, караконджулите, джиновете и самодивите отново започнали да се завръщат по тези места...


В категории: Новини

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
Кривня
07.05.2023 17:05:18
0
0
Увлекателна статия. Но с тази измишльотина за капанците ме загубихте. Никога не са били потурчени, и винаги са давали отбой и жертви срещу османците. Има много информация за капанците, не пишете свободни съчинения.
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки