Каква е историческата правда за Константин Стоилов


Каква е историческата правда за Константин Стоилов
Снимки: Уикипедия
18 Юли 2019, Четвъртък


На изборите на 28 януари 1901 г. той е бламиран в Ловеч, освиркан, апострофиран и  замерян с камъни

Автор: Борислав Гърдев

Напоследък се правят героични усилия да се изкарва д-р Константин Стоилов голям политик и държавник, ръководил вещо партията си  и страната като мъдрец, демонстрирайки непрекъснато нравствени и политически добродетели. Наследник и  контрапункт на Стефан Стамболов.

Аз  имам пристрастие към  Стамболов, писал съм доста текстове за него и досега твърдя, че това е най-талантливият лидер и държавник на България.  Но никога не съм си затварял очите пред слабостите и прегрешенията му и не съм го смятал за ангел или образец на обществена порядъчност.

Не мога да разбера защо  трябва да се прехласваме по нравствените добродетели на един спорен и противоречив наш управник, заел се с политическа дейност, където моралните категории отиват на заден план. Управлението на държава не е като  ръководство на благотворително дружество и не е възможно винаги да си пример на добродетелен и честен човек.

Мисълта ми е, че не трябва да се пишат панегирици за Стоилов, опирайки се основно на неговите речи и дневници. Защото така се подменя, преиначава или затаява историческата истина, а това говори лошо за всеки изследовател с  претенции за модерно мислене от XXI век.

Нелепо е да се твърди, че Константин Стоилов е бил безукорен човек и държавник, който рядко е допускал грешки в дългогодишната си практика, европейски политик, ратуващ за просперираща и силна България, с визионерско и мащабно мислене. Кому са нужни подобни усилия днес?

Сещам се за блестящата сатира на Захарий Стоянов „Българският Кавур“ от 1882 г., която естествено липсва в авторитетните справочници. Дадох си сметка колко е точен и почтен с фактите Джендо.

Защото описва важен и известен исторически факт – преминаването на Стоилов във войската през 1881 г., когато получава и прословутите си ефрейторски пагони, а и тъй като прави незабравим и ярък портрет на пъчещия се консерватор, препасал сабя и надянал шинел,с които явно е щял да брани извършения по негово внушение държавен преврат от 27 април 1881 г.

Портретът на Стоилов е интересен и ценен за нас, историците, защото го разкрива като непълноценен, но амбициозен политикан, който иска да играе решаваща роля в българските работи, имайки съзнанието, че притежава качествата за това. Дали е така, е друг важен въпрос.

Понякога се оказва недостатъчно да си учил в „Робърт колеж“, Хайделберг и Париж, да се смяташ за баща на новата българска конституция и държава и да нямаш качествата за неин управник, което неминуемо води и до собственото ти политическо падение.

Може да си отличен патриот, но враг на политическия либерализъм – а уж си демократ! – и в името на това да провокираш монарха, на който си пръв съветник да спретне първия в страната държавен преврат, да свалиш законното правителство на Петко Каравелов, да правиш първите кървави избори за Второ ВНС на 14 и 21 юни 1881 г., на които да дадеш извънредни седемгодишни пълномощия на княза, но да не допуснеш в парламента избраните – единствени четирима – опозиционни депутати, начело с Петко Славейков и Каравелов.

След което да реабилитираш консервативната утопия за двукамарен парламент с изграждането на Държавен съвет от 31 декември 1881 г., който обаче веднага след създаването си дали поради качествата на председателя си Тодор Икономов, или поради пословичния дефект на останалите институции и в частност министерският съвет – веднага се оказва опасен и спешно нуждаещ се от закриване.


Константин Стоилов (вторият отляво прав) в делегацията на ВНС, която връчва на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз през май 1879 г.

Може да си любимец на княз Александър Батенберг, но да нямаш адекватна позиция за това трябва ли да остане в страната след контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г. Поради което е и естествено да липсваш от делегацията, която  се разделя с него на 26 август 1886 г.

След това ще работиш със Стамболов – по принуда и защото нямаш друг избор, но при първа възможност, а и защото си бламиран с предлагания в парламента Наказателен закон – ще избягаш, подавайки оставка на 10 декември 1888 г. Защото знаеш, че ще дойде твоето време, когато ще бъдеш извикан от княз Фердинанд да оглавиш правителството – на 19 май 1894 г., след което търпеливо ще изчакаш мига за кървавата разправа със своя ментор на 3 юли 1895 г.

Чел съм прозренията на изследователи, че Стамболов е убит от македонски комити за отмъщението на смъртта на Коста Паница на 13 юни 1890 г. и искрено съм се смял. Това са приказки за малки деца!

Стоилов е призван да възстанови дипломатическите отношения със северната империя, прекъснати на 6 ноември 1886 г. Но това няма да стане на равноправна основа, не и с Русия, а с цената на сериозни отстъпки и компромиси, унизяващи националното ни достойнство.

Спиране на почналото на 9 юни 1895 г. Мелнишко въстание, преминаването на престолонаследника Борис Търновски в лоното на православната вяра – на 23 януари 1896 г., завръщането на офицерите – клетвопрестъпници, участвали в преврата на 9 август 1886 г. в българската армия,  чийто пряк резултат е катастрофата в Междусъюзническата война на 28 юли 1913 г., в която начело на войската е Радко Димитриев и, разбира се, най-важния въпрос – ликвидирането на Стамболов.

Едва след като в Царско село на 5 юли 1895 г. разбират, че Стефан Стамболов е на смъртно легло, Николай II Романов  решава да приеме на частен разговор митрополит Климент Браницки и да му постави ребром руските условия за помирението.

Другите български делегати чакат чинно края на аудиенцията пред царския кабинет, знаейки много добре кой от тях „с блясъка на името си,с авторитета на словото си, в което русите безусловно вярваха“ трябва да бъде приет от императора. (Иван Вазов, „Митрополит Климент при Царя“, в. „Мир“,  бр. 993, 14 юли 1901 г.), без ни най-малко да се смятат за подиграни или унизени.

Константин Стоилов проваля избора на Драган Цанков за депутат на 11 септември 1894 г. в Бяла Слатина с прословутата си телеграма до врачанския окръжен управител Спас Соколов – „Като се захване преброяването на гласовете, ако се види, че Цанковата кандидатура преодолява, някои наши приятели от Слатина или самото бюро може чрез угасване свещите или вземане списъците да направи изборът да не се състои“.

Да не забравяме и прочутото Сръбско-българско съглашение от 19 февруари 1897 г., в което в точка 3 е записано йезуитски следното: „Докато не се утвърди  чрез взаимно споразумение сферата на сръбските и българските интереси в провинциите на Османската империя, двете правителства се задължават не само да не препятстват едно на друго, но да се подпомагат взаимно в националните, църковните и училищните въпроси“.

И коментарът на Симеон Радев – „За пръв път наистина едно българско правителство приемаше по начало, че може да има сръбски интереси в една област, смятана като част от българското отечество и където сърбизмът фигурираше само като чужда пропаганда“ (Симеон Радев, „Лица и събития то моето време“, том 2).

Стоилов има още една много скъпа жертва в своята биография на премиер, за която услужливо се мълчи, и която по никакъв начин не го разкрива като образец на политическа добродетел. Разбира се, че става дума за убийството на Алеко Константинов на 11 май 1897 г.

Д-р Кръстев е написал най-проникновените думи за Щастливеца. На самата му смърт посвещава  „Алеко Константинов“ – прекрасен етюд, в който отбелязва: „Душа – кристал, рядък ум и нежно, чувствующо сърце,той имаше всичките качества, за да стане велик поет, за да бъде уважаван от всички писател и човек, за да бъде любимец – вдъхновител на българската младеж“ и покъртителната  статия „Пред кървавия труп на Алека“, публикувани в майско-юнската книжка на списание „Мисъл“ от 1897 г.

Чел съм я многократно и съм запомнил един бисер от нея: „Властта, подлата власт, блести със своето отсъствие и чрез това придава още по-сърдечен, по-народен изглед на тая ранна траурна процесия, ранна, като гробът на покойника“.

Стоилов е имал стари сметки за уреждане с Щастливеца. Той никога няма  да забрави неговия фейлетон „По „изборите“ в Свищов“, публикуван във вестник „Знаме“на  26 септември 1894 г., показал нагледно как се взема вот на 11 септември с.г. – тогава народните либерали не участват в изборите и това е първият пример на парламентарен бойкот у нас и особено безсмъртния „Бай Ганьо прави избори“, с който завинаги остава в народното съзнание като вдъхновителят на  манипулациите, с които другарите му от неговата Народно-народняшка партия могат да печелят – по ганьовски – изборите у нас.

Димитър Петков също не остава длъжник на доктора по право от Хайделберг. На 7 юли 1895 г., на цялата първа страница в бр.1705 на в.  „Свобода“ той публикува „Няма вече Стамболова“, писана с много болка и капеща от сърцето му кръв.

Твърдя го отдавна, повтарям  го и сега –  двата опуса – на д-р Кръстев и на Петков – са класически образци на публицистичната мисъл у нас и същевременно дават такава точна и безкомпромисна оценка за управлението на Стоилов, каквато никой друг не може да постигне.

В „Свобода“ четем – „Кой уби Стамболова? Който и да е нанесъл удара, моралните убийци са Князът и неговото правителство, защото не му разрешиха да напусне София (за да се лекува – б.а.) и с туй улесниха задачата на убийците“.

Финалът е наистина потресаващ – „Тържествувайте сега вий, изроди на българския народ, злодейци в официално облекло! Радвайте се, че успяхте да отсечете онези свещени ръце,които запазиха България и туриха на Княза короната на българските царе! Веселете се, че постигнахте целта си и отрязахте ръката, която ви препятствуваше да предавате Отечеството.

Но ще можете ли вий да бъдете спокойни? Ще можете ли вий да преглътвате с чистата си съвест християнската си комка? Не, и хиляди пъти не! Гдето и да се криете, където и да отидете, кръвта на Стамболова ще се изпречва напреде ви и ще ви души. На веселие ли се съберете, в църква ли отидете, комка ли вземете, в семейството си ли влезете, сянката на Стамболова няма да ви остави на мира никога, никога и никога!“.

Ще отбележа и как органът на народняците оценява опуса на Димитър Петков – „Какви са тия закони, които не могат да обуздаят мръсните и вонящите уста на една банда от катили и чудовища? Тези ли са прелестите от свободата на печата – да може един скот да квалифицира Княза, народа и правителството на убийци и злодейци и пак да остане безнаказан, а всичкото наказание да се ступа върху главата на някакъв си отговорник?“ (в. „Мир“, 11 юли 1895 г.).

И каквито и опити за префасониране на облика на „даровития ни държавен мъж“  да се правят – те се оказват, че  са непродуктивни и недопустими.
Особено, ако се знае, че през 1895 г. той започва да обръща по-голямо внимание на чашката, оставяйки до голяма степен държавното управление в ръцете на секретаря на Министерския съвет Найден Бенев, който за благодарност е вътрешен министър – след оставката на шефа си – при Димитър Греков и Тодор Иванчов!

Добавям без коментар само един съществен детайл – „Политическият дневник“ на доктор Кръстев от 17 декември 1896 г.,  (сп. „Мисъл“, 1896 г., кн.9 – 10), в който той обяснява причината за „бляскавата победа“ на народняците на парламентарните избори от 17 ноември 1896 г. – „Правителството не дължи всичките, нито болшинството от своите депутатски места на грубата сила, на полицията и войската. Към тях е било прибягвано само в някои градища, дето другите средства са се оказали недостатъчни.

Тия други средства са, освен изброените вече,скритата агитация на административните чиновници и явната, подкрепвана от тия чиновници, агитация на бюрата,а гитация с името или най-малко с авторитета на властта. Но тия средства, сами по себе си, при апатията на масата и неблагоприятното време, не са щели да гарантират нито „величествените“ количества гласове, нито самата победа, та навред са си послужили с най-действителното и най-развращающо средство: докарването на избирателите с тренове и талиги и тяхното гощаване.

Притурим ли към тия четири фактора гласуването (под закрила на самите бюра) под чужди имена (което тоже изглежда да е било всеобщо), сетне връщането или сплашването на опозиционните избиратели в някои градове, ний ще имаме едно сравнително вярно понятие за механизма на изборите.“

Още една подробност защо не бива да се борави избирателно с фактите и изворите.

Не се посочва ясно и открито, дори се премълчава, че на изборите на 28 януари 1901 г. Стоилов е бламиран в Ловеч. Нещо повече той е освиркан, апострофиран и  замерян с камъни.

Вестник „Мир“ в бр. 945 от 17 март 1901 г. търси причините за изборната загуба извън Народната партия и нейния лидер – „Помнят читателите ни (то е едно крупно събитие в нашата конституционна история), че когато либералната камара заседаваше и министерството на Иванчов – Радославов не беше си дало още оставката, Негово Царско Височество повика в Двореца демонстративно днешните министри, за да се съветва с тях за бъдещата политика в държавата и те му внушиха идеята да накара послушния министър – председател да подаде оставката на кабинета, за да може по този начин да се отстрани шефът на владеющата партия от управлението. След това се захванаха преговори за съставлението  на ново министерство.“

Логично е княз Фердинанд и дума да не дава за Стоилов като премиер, спирайки се на компромисната фигура на Петко Каравелов, поел управлението на страната на 19 февруари 1901 г.

Ясно е, че в края на живота си Стоилов търпи закономерен политически крах и буквално е изхвърлен от политическия ни елит.

По този начин е отречено и неговото насилствено,лавиращо и подло управление, което с прибързано сключения и одобрен с насилия и фалшификации конверсионен заем с Компанията на източните железници на 8 декември 1898 г. срещу 290 млн.лева при 5 % и 88 ½ емисия , платим за 59 години ,като се говори под сурдинка, че финансовият министър Теодор Теодоров получава 30 % комисионна, довежда страната и до финансов крах…

Как да завърши подобен  земен и политически път, освен с преждевременна смърт на 23 март 1901 година?

Естествено в партийния орган е наречен „един велик държавен мъж, гражданин и человек с редки качества и достойнства“, чието значение „ е санкционирано вече от народната душа. Ще го санкционира и историята.“ (бр. 948, 24 март 1901 г.).

Петко Каравелов, който заема вместо него поста му на премиер и на когото не липсва умението да демагогства, ще заяви в парламента на 24 март 1901 г. – „Той беше един от нашите най-видни държавни мъже, освен това той беше – което у нас е рядко – много добър човек и аз бих желал да се кажеше това и за бъдещите наши дейци. За това пак моля, да разрешите на правителството и да го погребе на държавна сметка“ (Гласове: Прието, прието!)(Вестник „Мир“, бр.948).

Стоилов умира ,ненавършил 48, след петдневно боледуване, надживял с близо седем години  противника си Стефан Стамболов.


В категории: Новини , История

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки