На 28 юни се навършват 165 години от неговото рождение
Автор: Атанас Коев
На 28 юни се навършват 165 години от рождението на един от най-видните наши участници в българското национално-освободителното движение – Иван Андонов.
Бъдещият просветен и обществено-политически деец на младата българска държава след освобождението й от турско робство се ражда в село Мурсалково (дн. с. Спасово), Чирпанска околия на 28 юни 1854 г. в семейството на поп Андон Савов. Житейският му път започва на нивата посред жетва, според собствените му свидетелства.
Кръстник на детето става таксидиотът от Рилския манастир хаджи Ананий, случаен гост на семейството. На четмо и писмо малкият Иван се учи от даскал Вълчан Джевелеков, преподаващ по новата тогава Петър-Беронова метода.
През 1861 г. семейството на Андонов се преселва да живее в Чирпан и момчето постъпва в тамошното училище, а впоследствие се премества в школото при църквата „Св. Арахангел“. Там младият учител Сребрю Стойновски учи децата, че скоро българският народ ще строши веригите на робството, разказва им за подвизите на легендарни войводи и им пее „Стани, стани юнак балкански“.
След убийството на даскала от турците, 16-годишният юноша напуска Чирпан и заминава за Пловдив да продължи образованието си. Тук той се записва в класното училище „Св. св. Кирил и Методий“, където окончателно застава на страната на революционната борба.
През 1872 г. поради болест е принуден да напусне града на тепетата, като става учител в село Евджилере (дн. с. Средно градище) и е посветен в работата на Чирпанския революционен комитет. Ненавършил още 18 години младежът полага клетва за вярност и става един от агитаторите и организаторите на подготвяното въстание в този край.
При учителя Матеевски Андонов се среща с апостола Васил Левски, а датата е 28 октомври 1872 г. За тази среща по-късно той споделя: „От този момент целия ми духовен мир коренно се измени и прероди“.
Промяната скоро придобива видими измерения – младият патриот напуска учителството и се установява в Чирпан, заемайки се с професионална революционна дейност. През 1874 г. той става секретар на Чирпанския частен революционен комитет и развива активна дейност за привличането и посвещаването на нови комитетски дейци, осъществява контакти между отделните комитети и пропагандира неуморно българската кауза.
По време на Старозагорското въстание, през 1875 година е близък съратник на Стефан Стамболов и се изявява като един от дейните организатори на бунта. След неуспеха му преминава в нелегалност, а впоследствие през Одрин, Цариград, Одеса, Болград, Галац и Браила се озовава сред българската емиграция в Букурещ. Тук той отсяда при Христо Ботев, като близо месец двамата имат възможност да разговарят по важни и актуални за българската революция въпроси.
В началото на 1876 г. Иван Андонов заминава за Гюргево и след кратък престой там, снабден с припоръки от Стефан Стамболов, се прехвърля в България, за да подготвя предстоящото въстание. В началото на бунта обаче е заловен и осъден на смърт от турските власти. Впоследствие смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор.
Следват две дълги и тежки години в затворите на Пловдив, Одрин и Цариград. Андонов е сред малцината оцелели български затворници, доживели амнистията от пролетта на 1878 г. и видели свободна България след подписването на Сан-Стефанския мирен договор. Години по-късно българския революционер пише с умиление: „Видяхме свободата, видяхме руските войници и офицери, тържествувахме и плакахме от радост“.
След несправедливите за страната ни решения на Берлинския конгрес, спонтанно възниква народно движение за общобългарско единство, като един след друг се появяват комитетите „Единство“. Иван Андонов отново е в челните редици за обединение на разпокъсаните български земи, като на 16 август 1878 г. е избран за апостол-организатор на Пловдивския комитет, след което започва активна агитационна дейност.
На 10 февруари 1885 г. в дома на Андонов в Пловдив се събират група бивши революционери и поборници и основават Български таен централен революционен комитет, в който той е избран за секретар, а председател става Захарий Стоянов. Двамата бунтари установяват трайно приятелство и повеждат решителна борба за съединението на Източна Румелия с Княжество България.
От видния революционер и публицист Андонов получава първите си уроци по журналистика. Когато настъпва моментът на съединистката акция той активно се включва в нея и дава всичко от себе си за осъществяването й.
След Съединението той запазва приятелството и идейната си близост със Захарий Стоянов, като в същото време установява дружески връзки с друг виден българин – Димитър Петков.
През лятото на 1886 г. Андонов е назначен за съдебен следовател в Пловдивския окръжен съд. Той е избран и за член на Централното бюро на Либералната партия, с което се поставя началото на неговата партийнополитическа дейност.
В дните на преврата срещу княз Александър Батенберг и на контрапреврата (9-16 август 1886 г.) Андонов влиза в т. нар. „Граждански щаб“ на подполковник Сава Муткуров, подкрепящ Стамболов в борбата му срещу превратажиите-русофили и в усилията му за връщането на монарха в страната. След абдикацията на княза той за пръв път е избран за народен представител в 3 ВНС и е сред депутатите, гласували избора на Фердинанд за български княз.
През лятото на 1887 г., когато групата на д-р Васил Радославов минава в опозиция на Регентството, Андонов заедно със Захарий Стоянов и Димитър Петков завинаги се определя на страната на Стефан Стамболов. Същата година той е избран за депутат в 5 ОНС. Следва бърз възход в политическата кариера на видния стамболовист-избран е за подпредседател на Народното събрание, като след това е подпредседател на 6 ОНС и на 4 ВНС.
В периода на Стамболовото управление Иван Андонов се утвърждава като провинциален лидер на Народно-либералната партия в Плавдивския край и остава такъв за период от около 20 години. След падането на Стамболов от власт настъпват тежки времена за него, тъй като всички лидери на Стамболовистката партия са подложени на гонения и издевателства. Той дори е принуден да емигрира със семейството си на о. Халки, където престоява до октомври 1895 г.
След завръщането си в България е арестуван, но е пуснат под гаранция срещу 20 000 лева – твърде голяма сума за това време. Въпреки това срещу него започват безкрайни процеси, които в крайна сметка не доказват никакви закононарушения и злоупотреби. Години по-късно Андонов ще признае, че е бил преследван така заради безпределната си вярност към Стамболов и неговото дело.
По времето на Второто Стамболовистко управление Андонов е избран отново за депутат в 13 ОНС. Като близък и дългогодишен приятел на лидера на Народно-либералната партия Димитър Петков той е високо ценен и търсен за редица държавни и частни дела.
След убийството на Петков обаче, останал без подкрепа и опора, изпитва разочарованията на вътрешнопартийните боричкания и на партизанската безкруполност. Той не приема самоналожилия се нов шеф на Стамболовистката партия – Никола Генадиев, и повежда упорита борба срещу него, заради което е заклеймен като отцепник.
След войните 1912-1918 г. Иван Андонов се оттегля от активна политическа дейност и започва да се занимава с обществени дела – издирва и събира материали за национално-освободителното ни движение. Бива избран и за председател на Пловдивското археологическо дружество.
През 1930 г. с помощта на дъщеря си Василка започва да подрежда и обработва огромното си архивно и документално наследство. Опитва се да пише биография на Стефан Стамболов, диктувайки спомени и бележки за него на дъщеря си, тъй като постепенно започва да ослепява. Ежедневно проследява пресата и събира публикации свързани с историческото ни минало, води оживена кореспонденция с Поликсени Стамболова, Никола Обретенов и други стари приятели.
Освен с политическа дейност, Андонов се занимава известно време и с журналистика. Придобил журналистически опит покрай своя приятел и другар Захарий Стоянов той основава и издава три вестника: „Пловдивски куриер“ (1890г.), „Малък вестник“ (1892г.) и „6 септемврий“ (1908г.).
Иван Андонов умира на 18 декември 1937 г., на 84-годишна възраст в Пловдив, като последна почит му отдават пловдивското гражданство и кметът на града Б. Здравков, пловдивският митрополит Максим, Чирпанската дружба, приятели и съратници от всички краища на България. Вестниците „Нова камбана“ и „Заря“ публикуват посмъртни слова, а директорът на Радио София – Сирак Скитник, посвещава на паметта на стария поборник сказка за живота и дейността му.
