Първите сведения за Каравелов, Славейков и Раковски дължим на Райко Жизнифов


Първите сведения за Каравелов, Славейков и Раковски дължим на Райко Жизнифов
Български студенти на гроба на Райко Жинзифов
15 Февруари 2019, Петък


На 15 февруари се навършват 180 години от рождението на видния български просветен и обществен деец

Автор: Атанас Коев

На 15 февруари се навършват 180 години от рождението на Райко Жинзифов – виден български просветен и обществен деец от периода на нашето Възраждане.

Родното му място е Велес, откъдето започва земния си път на 15 февруари 1839 г. Баща му Йордан Зинзиф се опитва отрано да го приобщи към господстващия по това време елинофилски дух и го кръщава с гръцкато име Ксенофонт, записва го да учи в гръцко училище и сам го обучава по гръцки език. Още в ранните си ученически години обаче Жинзифов успява да изучи и българското четмо и писмо.

През 1856 г. прекъсва учението си и е назначен като помощник-учител в Прилеп, където главен даскал по това време е известният наш просветен деец Димитър Миладинов. Двамата с него се захващат и прерабатват основно училищната програма, като въвеждат нови общообразователни предмети и налагат българския език в школото и в църковната служба.

По същото това време те повеждат борба срещу асимилаторските тенденции на фанариотското духовенство и получават покани от редица селища в Македония да реформират образователната система и в техните училища.

През юни 1858 г., с моралната и материална подкрепа на Димитър Миладинов,  Жинзифов се отправя за Русия. Първоначално се установява в Одеската духовна семинария, където възпитател по това време е Г. С. Раковски. Под негово давление македонският просветител променя името си от Ксенофонт на Райко.

По препоръка и по внушение на Константин Миладинов в края на 1858 година Жинзифов напуска семинарията и се отправя за Москва. Там през есента на 1860 г. се записва като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където попада в кръга на родолюбивите свои сънародници Константин Миладинов, Любен Каравелов, Нешо Бончев и др.

Там се включва в българската дружина „Братски труд“, по чиято инициатива през 1860 г. започва да излиза списание под същото име. В него Райко Жинзифов отпечатва няколко свои стихотворения, както и статията „Две думи към читателите“, като е не само сътрудник, но и най-дейният участник в редактирането на списанието.

Студентските години на велешкият просветител са много тежки, тъй като той е принуден едновременно да следва и да работи, за да се издържа. Първоначално е библиотекар в Чартковската библиотека, а след това става домашен учител. Със спестените пари от учителстването започва да издава „Новобългарска сбирка“, в която включва свои оригинални творби, както и няколко превода, направени от самия него.

През 1864 г. Жинзифов завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет, като за кратко след това е домашен учител, но през есента на следващата година е назначен за учител по гръцки език в Лазаревския институт, а впоследствие учителства в Първа и Пета московски гимназии. От 1873 г. е преподавтел в „Лицея на цасаревича Николая“. Заедно с педагогическата си дейност той постепенно се утвърждава като обществен и книжовен деец.

Той обнародва редица свои статии в българския переодичен печет-весниците „Время“ и „Народност“, както и в руските издания „День“, Современная летопись“, „Московские ведомости“, „Руский архив“, „Православное обозрение“ и др. И първи превежда на български език някои от творбите на Тарас Шевеченко, както и руската летопис „Слово о полку Игореве“.

Изявява се и като литературен критик и историк, като неговите статии „Българската литература“ и „Българските поети“ показват умението му да види и посочи основните моменти и насоки в развитието на литературата ни и дават първите изчерпателни сведения за Любен Каравелов, П. Р. Славейков, Д.обри Чинтулов, Г. С. Раковски и др.


Райко Жинзифов

През лятото на 1866 г. Райко Жинзифов са завръща за кратко в родния си край, но след като обикаля Македония, отново се прибира в Русия, където приема руско поданство и остава до края на живота си в Москва.

Оттам той подкрепя редица инициативи на сънародниците си. През май 1867 г. участва в Славянския конгрес, където произнася прочувствена реч, а на следващата година е избран за член на Етнографския отдел при Императорското дружества на любителите по естествознание, антропология и етнография..

През лятото на 1870 г. Жинзифов присъства на годишното събрание на БКД-дн. БАН, като представител на одеските българи и е избран за дописен член на дружеството. По това време издава най-значимата си творба, поемата „Кървава кошуля“,в която образно е показан османския гнет в неговата бруталност и цинизъм, отхвърлена е примиренческата философия за непротивене на злото, загатнати са дълбоките социални противоречия.

Голямата му близост с редица изявени представители на славянофилството оказва силно влияние при формирането на мирогледа му, както и на някои негови решения и постъпки.

Жинзифов е потресен от жестокото потушаване на Априлското въстание. Заедно с Нешо Бончев започва да превежда за вестник „Московские ведомости“ сведенията които получава от сънародниците си за зверствата извършени от турците в България. Той заживява с мисълта да се включи в чета и да вземе участи в национално-освободителната борба на народа ни.

Във връзка с наближаващата война между Русия и Турция Жинизифов пристъпва към изработването на „Дорожник по Македонии“, както и към съставянето на Руско-български речник.

Видният наш просветител умира в Москва на 15 февруари 1877 г. на 39-годишна възраст, само два месеца преди началото на Руско-турската война.


В категории: Новини , История

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки