Странджанските рупци от Ясна поляна обували лачени чепици само по панагирете


Странджанските рупци от Ясна поляна обували лачени чепици само по панагирете
Снимки: Игнат Дяволов и РИМ-Бургас
20 Април 2018, Петък


Част от тяхната носия били „калцуньете“, салтамарката и „гевезенът”

Автор: Диана Фъртунова

Населението в Странджа планина е съставено предимно от три етнографски групирупци, тронки и загорци. Яснополянци принадлежат към рупците. Затова и носиите им са традиционно рупски.

Те са са най-старото и най-многобройното местно българско население в Странджа. Северната граница на  рупската етнографска област минава по линията Приморско – Крушевец, а западната – по басейна на река Факийска.

Най-старите рупски селища в Странджа са разположени главно по басейните на реките Резовска и Велека: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, град Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица, Индже войвода, Вършило, Старо и Ново Паничарево и Крушевец.

След Руско-турската война (1877-1978 г.) границата се измества малко по на север и се включват Приморско и селата Веселие, Ясна поляна и Извор.

Мъжете обличали потури, памучна или конопена риза, върху която нахлузвали елек, а над него – вълнена салтамарка (обшита или подплатена с кожа къса горна дреха), като на кръста си навивали дълъг няколко метра вълнен пояс.


Салтамарка

Краката си обували с изработени от свинска или говежда кожа цървули и дебели вълнени навуща. На главите си туряли калпак. По-имотните имали наподобяващи ботуш „калцунье“, изработени от дебела вълнена аба.

Жените носели дълги бели памучни ризи. Белият цвят е характерен за рупските женски дрехи. При тази етнографска група той е превърнат в нравствена и етническа норма.

Ризите били с дълъг ръкав и туникообразна кройка. Основната й част е скроена от един цял, прегънат на две половини плат. Ръкавите са съставени от по един и половина или два плата, съединени по дължина, дълги до китката. Свръзката на ръкавите с основните платове е осъществена с помощта на високи, островърхи клинове.

Върху ризите слагали черни вълнени сукмани. Те били без украса на пазвата, без ръкави и с дълбоко овално деколте.

Престилката е неразделна част от женската носия – един декоративен център на целия костюм.

Изработена е от черен или червен (кникат – както в странджанско викат на този цвят) вълнен домашно тъкан плат. В долния си край на разстояние една от друга има две хоризонтални ивици също в бял или жълт цвят. Връзките на престилката са от черен сатен.



Забраждали се с бели дюлбени (така наричали забрадките). Слагали ги направо върху косите, а краищата им се спускали на гърба. Самите коси прибирали с живо цвете зад ухото. За омъжените жени то се закичвало отдясно, а неомъжените го затъквали отляво.

Носенето на открита коса в Странджа е било разрешено само на момите, а омъжената жена задължително закривала косите си от „чужди очи”.

Към основния състав на рупския женски костюм принадлежат поясът и коланът. Те се наричат „опас”. Женският рупски „опас” се тъче от плътна четворна тъкан, обагрена в „кникат” (като уточнихме, така са наричали червения цвят), откъдето идва и названието „кникат пояс”. Той е широк около 50 см., а дължината му достига до 4-5 м., като се завива неколкократно около кръста на жената.

Книканият пояс е бил привилегия само за булките и наскоро омъжените млади жени. Момите и възрастните жени опасвали „гевезен” (тъмнокафяв пояс), който по материал, техника и размери е еднакъв с червения пояс.

Това облекло се носело задължително от жените при всички случаи, независимо от тяхната възраст и социално положение.



И жените от Ясна поляна обличали салтамарки, изработени от тъмнокафяв домашно тъкан плат. С присъствието си тя обогатявала празничния женски костюм на рупците. Тази връхна дреха била къса до кръста (до опаса) и  затворена отпред с дълги прави ръкави.

През зимата възрастните жени ходели с черни калцуни. При рупския женски костюм чорапите са вторични в сравнение с калците, калцуните и цървулите. Чорапите на рупките били черни и тъмнокафяви, орнаментирани с околовръстни цветни ивици, наричани „гримни“. От началото на ХХ век започват да се плетат вълнени и памучни бели „джурапе” с ажурени орнаменти.

В стари времена не е имало магазини за дрехи и облеклото се приготвяло в домашни условия. Чевръстите българки предели, тъкали, кроели и сами шиели носиите. По-сложните части на тоалета – като потури, салтамарки и сукмани, поръчвали при майстор шивач – наричан терзия.

По-празничните си одежди украсявали с гайтани и пъстри (качури, както викали по странджански) шевици.

Долно бельо носели само по-заможните. И то през зимата, когато навличали долни бели гащи, наричани тук „совраки“.

Както свидетелстват Христодоли Арсова и Желю Димитров в своята книга „Странджанската Ясна поляна“, обувки от кожа и гьон и още по-модните лачени чепици местните жители слагали само на големите празници и на панагирете (селските сборове). Ама до съседните села, когато гостували там, вървели боси – за да не ги износват.

Откъс от книгата „Яснополянското читалище - благословен храм на паметта"


В категории: Традиции , Добри Вести , Бит и култура

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки