Една каруца, четирима журналисти и два коня по пътя за Габрово преди 33 години


Една каруца, четирима журналисти и два коня по пътя за Габрово преди 33 години
Снимки: Архив на автора
17 Април 2018, Вторник


Както е казал Тур Хайердал: „Ако пътуваш с огромен кораб през океана или с кола по магистралата – не виждаш нищо! Ако си с лодка или на кон – картината се мени всяка минута"

Автор: Жан Соломонов

На младини ми попадна книгата на Тур Хейердал „Кон Тики”, в която преоткрих една истина. Ако пътуваш с огромен кораб през океана или с кола по магистралата – не виждаш нищо! Ако си с лодка или на кон – картината се мени всяка минута. От този миг вече имах една мечта – да прекося България с каруца. Да спирам когато трябва да напоя конете, да спя под чергилото и въобще да поживея както нашите древни.

Но, в условията на онзи социализъм това беше недостъпно. От къде пари за такива прищевки?! Въртях, суках по разни спортни бази – не, та не! Докато един ден не ми дойде спасителната идея да почукам на вратата на вестник „Кооперативно село”.

Разказах на главния Г. Аврамов за идеята си. Те ми осигурят покрита каруца с два коня, а аз да им изпращам репортажи по пътя. Аврамов се оказа човек с въображение. Помисли малко и отсече „Дадено, но при едно условие. Да дойдеш да работиш при нас“. Честно казано, това пък хич не го очаквах, но недопили коняка и си стиснахме ръцете. Така напуснах „Народна култура” за пълен потрес на колегите си и започнах да запрягам в буквалния смисъл на думата.



Мечтаната каруца 

Всъщност каруца все още нямаше. Нашите кореспонденти във Враца откриха последният читав арабаджия – бай Страхил, който работел в местния дърводелски цех. Когато разбрал, че го търсят, за да направи каруца, добрият човек се просълзил и рекъл: „Слава Богу! Да направя още една, та да си отида спокоен Оттатък!” Викнал двамата си сина и се захванали за работа.

Сега въпросът беше за конете. Коне по ТКЗС-та все още имаше, но да се тръгне на път с какви да е кранти не си е работа. Най-сетне открихме чифт пенсионирани ездитни жребци по на 15-16 години, които кротко теглеха една платформа за малко към комбината „Сердика“.

Добичета точно като за нас! Взели са си  вече първия огън, ама са в силата си да теглят. Свикнали с впряга и хич не се плашат от камиони и други такива шумове. Но председателят категорично отказа да си повери стоката на хора, които нито познава, нито някога са се грижили за животни. Да не говорим, че освен мен, дето някога бях яздил малко от малко, другите бяха виждали коне само от тротоара.

Накрая екипажът на каруцата се подреди така: старши на капрата – бившият жокей, понастоящем гледач на коне  по прякор Уди, хумористът Митко Бежански, фотографът Георги Георгиев-Джони, Кръстю Първанов, кореспондентът ни от Враца и моята скромна милост.  Отпечатахме си фланелки с емблемата на в. „Кооперативно село”, художникът ни Коцето Драгостинов изрисува  гюрука и като се снимахме за телевизията и братските вестници – дръпнахме юздите! Крайната цел –  Фестивалът на хумора и сатирата в Габрово’85.



Пътуването започва

Потеглихме, ала  за зла участ заваля дъждец.  От ония, гадния – ситен и напоителен. Гюрукът ни беше нов, но все пак можеше и да е слънчево. Бяхме се подкрепили малко за кураж, ама водата от горе надви на алкохола от вътре и бунтът на борда беше неминуем.

Разбира се, виновен за всичко бях аз – капитанът на потъващия кораб. Дръпнах им една патриотична реч, в която ги нарекох „баби” и още нещо доста по-нецензурно пак в женски род. Позовах се на нашите деди, дето са ходили с каруци чак до Липиска на пàнаир и накрая завърших: „Вижте, аз от каруцата няма да сляза! Уди е командирован, значи ще продължи. Във вестника пуснахме карта на маршрута и вероятно някъде ще ни срещнат. Затова, вие ако искате слезте и ни чакайте в Габрово.”


Тържественото изпращане пред вратите на Враца

На първата спирка на автобуса Кръстю слезе, защото му се раздрусали бъбреците. На втората – Джони, за да изпрати по пощата филма с първите снимки (нали още нямаше интеренет)...

Останахме тримата с Бежанеца. А дъждът ръсеше ли, ръсеше. До първата ни точка за почивка – някакво мотелче, имаше още 10 километра и решихме да продължим. Бяхме си уговорили няколко „хана” по пътя, където имаше и място за конете. Нали не бяхме с кола, дето да я заключиш на паркинга. Така и решихме. Ще продължим. Хем ние да спим на топло, хем животните да са на завет.

Само че сметката ни излезе крива. Един впряг като нашия може да мине дневно не повече от 25 километра. После му трябва една нощ почивка. А ние ги насилихме за 40 и кусур. Нейсе, стигнахме.

Конете пиха вода, легнаха и не станаха за вечеря. А кон легне ли, работата е лоша. На сутринта – същата картина. По тревога дигнахме ветеринарния доктор и работата се изясни – преумора! Лекарството – аналгин и гликоза в кофата с вода. Тръгване след два дни. Нямаше как.

Наблегнахме на местното вино с подлютена скара и час по час се отбивахме в обора. Нешата отива на добре, но искаха време. От София по телефона кавгата вече не се търпеше. „Качвайте каруцата с конете на влака, но в Габрово трябва да минете на парада! Написали сме го във вестника!”. Ха сега де. Бежанеца, той беше офицерът ни за връзка, ги успокои колкото можа и продължихме да чакаме.

Накрая, след два дни пълна почивка конете ставаха за работа. Благодарихме на техния бог, на нашия и на ветеринара, разбира се и потеглихме.

В съседното село ни чакаха със сватба.

Един местен дядо, бивш кавалерист при генерал Стойчев, като видял дописката във вестника, веднага отсякъл: „По магистралата тези хора няма да минат, а само от тук. По тихите пътища, демек през селото ни. Ще сложим масите в плевника и ще ги чакаме!”

Видимо е бил доста  имотен, та думата му на две не станала. Венчавката минала заранта и опитния ездач много точно пресметнал, че ще пристигнем след пладне. То така й стана.

Да се разказва колко тостове се вдигнаха и колко спомени за войната се разказаха – не ми е нито по силите, нито има място, ама ще ви кажа само, че конете този път мноогоо добре си починаха. Овес и други доволствия – на специална разкладка! Смазахме главините с грес, а не с катран, както повелява традицията, скромно позволихме да ни напълнят раклата с домашни лакомства и потеглихме, че път ни чакаше.


Чаша бира помага срещу друсането

Някъде на сутринта отстъпниците ни догониха с автобуса. Джони предал филма. Първият репортаж излязъл. Кръстю – бъбреците го поотпуснали. Въобще все добри новини. Обаче Уди, като огледа конете как се влачат, тъжно каза: „Жадни са горките. Какво ще правим?“. Наоколо ни къща, ни кладенец, разбира се.

Хе, нямаше какво да се прави. Нанизахме на една тояга двете пластмасови туби и тръгнахме към най-близката къща. Едно на друго пет километра отиване и връщане. Стигнахме. Почукахме. Никой! Куче или нямаше или преяло спеше нейде по сенките. По едно време една мъжка фигура ни се мерна в дъното на двора.

„Добър ден – започнах аз към мъжа зад оградата. – Дали можем да ви помолим за малко вода, че да си напоим конете?“. Човекът се сепна неразбиращо: „Да си напоите какво? Заврял ви е радиаторът искаш да кажеш? Гарирай тук и ще ви пусна маркуча“.

Уди посочи малко нервно: „Бе то маркуча добре, ама как да гарираме като каруцата е спряла хей отзад преди завоя?!“. Чак тогава човекът „загря“: „Ама вие, сериозно ли? Каруца с коне! И сте дошли до тук? Малоу, чакайте, чакайте... Стефчо – провикна се мъжът – ела дядовото да изкараш мосвича, че тези хора са закъсали с жедни коне на пътя.”

Наляхме нашите туби, дядото даде още две подарък и след минути, за изненада на екипа и радост на животинките, водата с глюкозата беше вече в кофите за водопой.


По пътя...

Такива весели и смешни сценки ни съпутствуваха из целия път до момента в който

първата подкова падна.

Левият ни кон Георги „хвърли” задна подкова. Ами сега? Добичето просто окуця и да се продължи така беше немислимо. Тогава още не знаехме, че асфалът е като едър шмиргел за подковите. Та имала глава да пати.

Отбихме вече по  навик отстрани на пътя и Бежанеца почна да псува всичко наоколо с парче подкова в ръце. „Уж бяхме помислили за всичко, а да купим подкови от пазара –хич не ни й дойде на ум!” Чунким, ако бяхме купили, той щеше да ги подкове, ама нейсе.

И както си стояхме и се навиквахме едни друг, до нас изскърцаха спирачките на милиционерска „Лада”. „Какво момчета – пошегува се старшият – старо желязо ли събирате с тази каруца? Я дайте да видим документите.“

За щастие, редакцята се беше погрижила за всичко. Имахме специално разрешение от КАТ да минем и там, където беше забранено за конска тяга, писмо на бланка с печати, че сме екип журналисти на път към Габрово и т.н. Все неща, които хващаха око за пред властите.

„Е, това добре, ама какво правите тук?“ – омекна органът. И нашият спец коняр призна, че търсим налбантин. „Ха, то в днешно време това е по-трудно от сервиз на „Мерцедес“, ама имам една идея – да ги заведем при Стойчо Пожарникарят, а?“ – обади се вторият милиционер. „Води ги, ама бързо – разпореди шефа. – Един да дойде с теб“.

Скочих на задната седалка и след малко бяхме в двора на нужния ни човек. Някога той подковавал конете на стопанството, но като ликвидирали впрегатните животни, ликвидирали и длъжността му, та той се преквалифицирал на пожарникар. Извадихме късмет, че днес беше в почивка. Като разбра каква е работата, порови малко из гаража си, после нарами едно сандъче с ремък, от което се подаваха разни инструменти от онова време и се метна до мен.

Оказа се, че имаме и други две подкови, които са се крепели на едната. Честна дума, та преобухме конете като новобранци. Сега вече Габрово ни чакаше с пълна сила.

Събрах старите подкови и като ги заковах на парчета дъска, изфабрикувах за всички ни по един сувенир от това приключение. А първата паднала подкова, но на поставка, разбира се, връчихме на другия ден на журито на Фестивала. Дали още стои в музея на хумора и сатирата – не зная, но убеден съм, че всеки от нас пази своята на стената и в душата си. А това стига и остава...


В категории: Новини , Репортажи , Бит и култура

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки