Историкът Раковски и версията му за прародината на българите

Автор: Георги Ваташки

2 април (14 април по нов стил) 1821 г. в Котел в семейството на търговеца Стойко Попович се ражда син Георги. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но остава известен в историята като Георги Сава Раковски.

Големият наш революционер записва името си в пантеона на безсмъртните българи като основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България. По-малко известно е, че той е първият наш етнограф и сърцат изследовател на българския език и историческото ни минало.

Котленецът е от първите български историци, оценил делото на Паисий Хилендарски. За Раковски трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новата история на България. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славянобългарска“ за националното ни осъзнаване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат както по отношение на несъгласието им с чуждите домогвания, така и в укорите им към своите „неразумни и юроде“ съвременници.

В същото време, в „Основни начала за българската най-стара словесност“ Раковски оспорва преминалата от Стария завет в „История славянобългарска“ юдейскоцентрична представа за древността на човечеството и търси други възможности, които да съответстват на неговото време. С цел да обясни  произхода на българите, в издавания от него вестник „Български лебед“ той обръща взор към... историята на Индия.

Идеологът на нашето националноосвободително движение написва много статии, в които се опитва да повдигне националното самочувствие на борещия се за духовно и политическо освобождение български народ с примери от неговата история, показващи общност с древната индийска култура.

Той открива и описва много примери за родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология. Според него, малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство.



Раковски заимства от модерната по негово време европейска наука идеята, че прародината на човечеството е Азия, а древна Индия е люлката на европейската цивилизация.

Според него българите са „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и донасят в Европа стария култ към Шива. За разлика от много свои съвременници, пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи.

Неговите наблюдения сочат, че тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел.

Всички тези свои виждания Раковски публикува под заглавието „Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовните начала, на които е основана старата история на европейските народи“. В изданието той споменава, че след дълги бдения и четене във Виенската библиотека е успял да определи съвсем точно къде е прародината на българите – в района на Северен Афганистан и Памир.

Интересът на революционера към Индия не се изчерпва само с нейната древна история и богатото й културно наследство. Като хуманист той съчувства на борещия се за своята независимост индийски народ и издига глас в подкрепа на тази борба още през 1857 г.

Колкото и странни да изглеждат идеите на Раковски, сънародниците ни от ХІХ век са имали нужда  от тях. Те са били част от процеса на раждането на българската нация. А в онази възрожденска епоха основният враг, с който българите трябва да се справят, е Гръцката патриаршия и по тази причина доста от съчиненията на котленеца са насочени против елините.

Като възпитаник на Куручешменското гръцко училище, за известно време той става част от кръга около съотечественика си Стефан Богориди в Истанбул и има възможност да се рови в библиотеката му. От това време датира и близостта му с Гаврил Кръстевич, който има отношение към хипотезата за хунския произход на българите.

Същевременно Раковски е сред тогавашните българи, които за времето си са познавали много добре античната култура. Но той е напълно чужд на патоса на елинофилите и често се изказва не много ласкаво за древна Елада. Характерен пример за отношението му към класическата древност и претенциите на фанариотите е заглавието на една негова статия, публикувана през 1865 г. в „Българска старина“, озаглавена „Преимуществото  на българския език над староелинския или истинския състав  на елинския език“.

Раковски не пропуска възможност да изобличи древните автори в тенденциозност. Което не му пречи умело да намира и използва такива техни идеи, които подкрепят собствените му тези.

В съчиненията си на няколко пъти например въвежда един цитат от Платоновия диалог „Кратил“, който по това време едва ли е бил познат на много българи. Въпреки изцяло отрицателното си отношение към гръцката античност, Раковски не се поколебава да я използва, за да докаже идентичноста на българския народ.

Заемайки част от прочутото съчинение на Херодот, той се спира на странната теория за така наречения кимерийски произход на нашата нация. Тя не е подплатена от никакви доказателства и самият Раковски я отрича по-късно в писмата си.

Научните търсения на котленеца не се ограничават само до чистата история и нейното тълкуване. Първият етнографски анализ също принадлежи на него. През 1859 г. на бял свят излизат „Показалец или ръководство как да си изискат и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения“.

Проучването на Раковски в българския фолклор и до днес не е загубило значението си и съвременните учени го цитират като най-достоверен източник.

В категории: История , Новини