Дъщерята на баба Тонка разпалва съперничество между Захари Стоянов и Стоян Заимов


Дъщерята на баба Тонка разпалва съперничество между Захари Стоянов и Стоян Заимов
08 Март 2018, Четвъртък


Вижте кой от двамата й заявява: "Зземята ще разрина, но ще ме свариш да те чакам“

Автор: Боян Драганов

По-малката дъщеря на баба Тонка, Анастасия, е родена в Русе през 1860 г. Завършва местното училище и търси начин да продължи образованието си. Получава скромна материална подкрепа от Русенското благотворително дружество и през февруари 1877 г. тръгва за Русия да се обучава в Девическия институт в Москва.

Анастасия се учи прилежно, но живее оскъдно. Малкото ѝ налични пари се стопяват и тя разчита основно на паричната подкрепа на брат си Никола Обретенов. В родния си многолюден дом Анастасия се запознава с двама младежи – Захари Стоянов, който е неофициален член на семейството, и Стоян Заимов, който пък става близък приятел на Никола.

Миловидната Сия запалва любовен огън в сърцата и на двамата. Захари е грозноват, а Заимов – привлекателен.

След Освобождението Заимов отива в Москва и става студент в Педагогическия институт. Той също е беден, но упорито ухажва Анастасия. Посещава я няколко пъти в пансиона, пише ѝ писма. В началото на 1880 г. ѝ изпраща своя снимка, като дискретно се подписва „брат“. Анастасия му отговаря с делничното обръщение „Господин Заимов“.

В същото време пише писмо до Русе и изпраща свои снимки на роднините си. Фотография с посвещение „Брату Паргу“ получава и Захари. Това обръщение „Брату Паргу“ години наред се тълкува, че още в Русия Анастасия е направила своя житейски избор, предпочела е Захари, а е отхвърлила Заимов.

В интерес на истината ще отбележим, че от началото на 1879 г. Захари също настойчиво ухажва Анастасия с писма и много често – с банкноти. От 1 април 1879 г. влиятелният Ради Иванов го взема при себе си като помощник-секретар при Русенския апелативен съд със заплата 1500 франка месечно – една огромна за времето си сума, цяла фамилия можела охолно да преживява цял месец с тези пари, а по-късно, когато е назначен за следовател при Окръжния съд, получава 3720 франка!

Анастасия е практична и често казва, че „париците са всичко“. Тя оценява материалния жест на Захари, който възторжено ѝ обещава света: „Ти се върни, не кахъри се, земята ще разрина, но ще ме свариш да те чакам“. Но според едно признание на Ана Заимова (снахата на Стоян Заимов), Сия е обичала Заимов, но той не искал да се ожени „току-що завърнал се и неосвободил се от оковите“.

В началото на юни 1881 г. Анастасия се завръща в Русе и става учителка в Девическото училище. Връзката ѝ със Захари Стоянов се задълбочава и сега вече може да се твърди, че тя е направила своя избор. Но баба Тонка е категорично против този брак.

За цял Русчук Захари е мърляч, циганин, несретник и заядлив драскач. Така мисли и баба Тонка. За нея Захари ще си остане босоногото медвенско селянче, приютено по милост в дома ѝ, което, за да преживее, е било „момче за всичко“.

Тогава Анастасия извършва нещо необичайно, дръзко и нечувано за тогавашните обществени норми. Забягва от родния си дом и на 31 януари 1882 г. тайно се венчава за Захари в дома на Константин Доганов.

Ритуалът е извършен в червения салон на къщата, която се намирала на ъгъла на кръстовището на „Борисова“ и „Скобелев“, до поликлиниката. Женитбата на Анастасия разделя завинаги Захари и Заимов. Формалният повод е, че Заимов, който я срещнал вече омъжена, я запитал: „Мари, Анастасия, защо се омъжи?“ – и прикачил на съпруга ѝ един язвителен епитет.

И Захари, и Заимов се захващат за перото, и всеки по своему описва отминалите бунтовни времена. В търсене на факти, документи и справки те се нуждаят един от друг. Взаимно са си обменяли информация, но никога лично, винаги чрез посредничеството на Никола Обретенов.

След Освобождението Заимов открито е сочен за предател и виновник за Ботевата гибел. В отговор на обвиненията на д-р Васил Берон (сестрин син на Петър Берон) Захари, за когото бунтовната дейност на съперника му е „бошлаф“, пише няколко изречения във в. „Славянин“ в защита на неудачния врачански апостол.

Но те съвсем не са от приятелски чувства. И той самият е обвиняван, че е предал Бенковски. Като историограф на Априлското въстание той знае простата истина, че Заимов хуква да се спасява, облечен в женски дрехи, защото всичките му събратя, довчерашни възторжени бунтовници, са сторили същото. (Тази случка е създала с крилат израз, широко популярен, но малцина знаят неговата история. Враца била обградена и никой не можел да излиза от града.

Понеже било време да се копаят лозята, комендантът отворил само един пункт – на шосето към Оряхово, и то само за жени. Заимов се облякъл в женски дрехи, метнал мотика на рамото си и се присламчил към жените, които отивали към къра. Бюлюкбашията (ротния командир) като видял тази дълга, кокалеста, непозната жена се усъмнил и решил да провери какво има под фустата с думите: „Де гиди, жено врачанска?“. Така понякога животът си играе с нашите съдби. 

Захари Стоянов знае още, че в русчушкия зандан, където вятърът заплашително е поклащал насапуненото въже на бесилката, не само той е изричал предателски слова. Има и още нещо по-съществено, което го възпира да сдържа яда си и да не хапе в тия години толкова язвително Заимов.
В дългите дни на заточение в Цариград и Сен Жан д`Арк Заимов старателно записва разказите на десетки бунтовници.

В Акия съдбата го среща с оцелелите участници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Особено подробни са спомените на Ангел Обретенов. Така се ражда внушителният ръкопис „Истински роман. Злочестий патриот Ангел Обретенов“ в две части – „Агликена поляна“ и „Деветгодишните теглила в затвора на Акра“. След Освобождението записките, преживели дълги митарства, са докарани от Цариград и прибрани в Русе. Тук е и архивът на русенския комитет.

В дома на баба Тонка се събират Никола Обретенов, Стоян Заимов и Захари Стоянов. Лутайки се какъв път да хванат, решават на първо време заедно да опишат историята на революционните борби. Неочаквано Заимов решава да учи и на 28 август 1878 г. заминава за Русия, като оставя бележките си на съхранение в Обретенов. Използвайки записките му, Захари написва „Четите в България“, като споменава, че е черпил сведения само от Ангел Обретенов.

Истината е, че дословно следва повествованието на „Агликена поляна“, като „преработките се изразяват най-вече в олекотяване и разкрасяване на стила, в отпадане на всички битови подробности, рисуващи нелицеприятно заловените въстаници, и във вмъкване на неласкави оценки за интелигенцията и чорбаджиите“. След време Заимов си иска записките, но Захари възпира Обретенов с думите: „Нежелателно би било безграмотният Заимов да пише историята на Хаджи Димитровата чета“. Заимов преглъща обидата и никога не отваря дума за авторството.

Анастасия е неизменен и верен спътник на Захари в трескавия му житейски и творчески път. Ражда четири деца, от които жива остава само Захаринка.

След смъртта на Захари на 1 септември 1889 г. Анастасия отказва на Стамболов да остане в София на ръководна служба в БЧК и се прибира в Русе. Като вдовица на председателя на Народното събрание ѝ е отпусната пенсия в размер на 3600 лева. Тази значителна сума предизвиква завист и клюки, раздухвани най-вече от нашия многострадален вестникар Тодор хаджи Станчев.

За разлика от Стамболов, натрупал чрез гешефти огромно състояние, Захари остава след смъртта си само едно празно дворно място в София от 800 кв. м. на ул. „Македония“, край Княжеското шосе. По непотвърдени данни, по предложение на Султана Рачо Петрова, през 1892 г. Анастасия е канена да стане придворна дама в двора на княз Фердинанд, но тя отказва тази висока чест.

След падането на Стамболов през 1894 г. депутатите Дамян Цеков и Иван Абрашев предлагат пенсията да се отнеме завинаги и Анастасия да върне взетите пари. Депутатът Петър Папанчев ги допълва: „Аз съм на мнение, че заслугите на Захари Стоянов не само не трябва да се възнаграждават, а, напротив, би трябвало да се изкаже порицание на неговите дела“.

Пенсията е отнета и, за да се прехранва, Анастасия учителства една година, а след това работи като касиерка в дружество „Добродетел“. След много прошения и хлопане по високи врати, през 1903 г. пенсията ѝ е възобновена в размер на 150 лв. През 1907 г. тя е 200 лв. След малко щастливи и сити дни животът на Анастасия преминава в беднота и оскъдица. Забравена от всички, тя умира на 29 септември 1926 г. в Русе.

Заимов завършва Московския педагогически институт. По време на престоя си в Русия се оженва за Клавдия Корсак, дворянка с литовски корен.


Стоян Заимов и жена му

В България учителства в Шумен, Кюстендил и София. Сетне ръководи важни културни институти. Винаги остава на крайни русофилски позиции. Захари, който вече се е покатерил по стълбата на властта, често го жили с остри, саркастични думи като „руски шпионин“ и „ако Ботев е подлец, то Заимов е свиня“.

Заимов се изявява като автор на мемоарни книги. Широка дейност развива за въздигане паметници, музеи и паркове в прослава на Освободителната война. Умира през 1932 г.


В категории: История , Добри Вести , Бит и култура

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки