Българските поети и техните убийци


Българските поети и техните убийци
01 Октомври 2017, Неделя


Кървавият  атентат в църквата “Света Неделя”, дело на терористична комунистическа група, отнел живота на стотици офицери - герои от войните за национално обединение и невинни граждани, отприщва ответен удар на властта. Започва „нощта на дългите ножове”...

Автор: доц. д-р Петър Ненков

Казват, че България била страната на убитите поети! През територията на мъртвите творци се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си!

След жестокия атентат в църквата “Света Неделя” на 16 април 1925 г., извършен от рерористична комунистическа група, наранил и убил стотици офицери - герои от войните за национално обединение и невинни граждани, властта в България въвежда извънредно положение. Започва небивал „бял терор”.

Целта е да се унищожи комунистическата партия и нейните съюзници. Покрай виновниците за атентата, в “нощта на дългите ножове” загиват и безследно изчезват хиляди невинни хора.

Пропадат безследно в полицейски участъци и в казарми или са простреляни по улиците от наемни убийци такива светли умове и талантливи творци като Тодор Страшимиров, брат на видния писател Антон Страшимиров, Петко Д. Петков, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Иван Минков и много други...

Срещу изстъпленията на шпиц командите издигат своя гневен протест изтъкнати представители на световната култура, като писателите Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Анри Барбюс и Ромен Ролан и други.

В тези страшни дни и нощи, когато черните камионетки на смъртта обикалят, като зловещи призраци на смъртта, улиците на София, един смел публицист с изтънени европейски маниери не си затвори очите, както някои други и заклеймява терора. Този журналист е Йосиф Хербст -г лавен редактор на вестник “АВС”, зет на Екатерина и Петко Каравелови.

Дръзкият му публицистичен стил в ярките памфлети оскърбяват мислещите се за “богоизбрани” политици и парвенюта. Безпощадната му ирония е като “трън“ в очите на военните, извършили деветоюнския преврат срещу земеделското правителство на Александър Стамболийски и те решават съдбата му. След неговата смърт, съпругата му Виола Каравелова не се примирява със загубата и полудява.

Всред вледеняващите кръвта кланета и ужаси, се изправят като гранитни скали, крехките на външен вид и с нараними души, творци. Със своята будна гражданска съвест и стоманена воля, те не се уплашват да заклеймят зверствата на властта.

Те бяха изгаряни от заслепените от ярост, палачи в пещите на Дирекцията на полицията, давени в речни шлепове, разстрелвани без съд и присъда, душени с телени примки в сумрачни казарми. Днес никой не знае къде е гроба им, но тяхната смърт не отиде напразно, защото те вярваха, че за тяхната вяра бронебойни куршуми няма открити.

На 23 юли 1942 г. Никола Вапцаров е осъден на смърт за конспиративна дейност срещу властта. Молбата му за помилване е оставена без последствия от цар Борис III. Още същата вечер е разстрелян заедно с Атанас Романов, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богаднов и Георги Минчев от екзекуционен взвод в зловещия тунел на Гарнизонното стрелбище в София. Така загива най-вдъхновения поет на пролетарска България - Никола Йонков Вапцаров.

Палачите му си мислят, че след неговата смърт, той ще бъде обречен на забрава, но жестоко се лъжат, защото стиховете му влизат през парадния портал в Пантеона на безсмъртието, а името му възкръсва, като жар птицата Феникс от пепелищата на забравата.



От неговата героична смърт изминаха повече от 70 години , но явно че стихове му стряскат на сън и на яве профанираните днешни “величия” в литературата ни, които уплашени от непомръкващата слава на Вапцаровата поезия се помъчиха да издигнат стена между нея и народа , използвайки днешното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него.

Въпреки опитите им да зазидат гласът на поета и да се превърне той в немощен предсмъртен вопъл, безследно затихнал в каменната глухота на затворническите стени, Вапцаров днес е жив и актуален повече от всякога със своите “Моторни песни”.

Днес отдавна мъртвите поети са се превърнали в прах в безименните си братски могили и безкръстни гробове, но онова стъклено око на поета Гео Милев, по което разпознават тленните му останки в общия гроб през 50-те години на миналия век в Илиенци, още ни гледа и държи съвестта ни нащрек!

Потресен от терора, залял страната, той, префиненият естет, поклонникът на западноевропейската култура, промени радикално своя мироглед, и без колебание преминава от света на фалшивия блясък и лустро от другата страна на барикадата при синеблузите работници, които угасваха бавно в мрачните коптори, за да напише поемата си “Септември”. 

Палачите Кочо Стоянов, Тома Прендов, Порков, Сава Куцаров, Никола Гешев, Димитър Радев, черният капитан Харлаков и др., които галеха бременните си жени и децата си със същите ръце с които стягаха телените примки около шията на своите жертви....

И техните жертви - поетите и публицисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров… Нали помните? През територията на мъртвите поети се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си!


В категории: История , Добри Вести

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки