Кървавият атентат в църквата “Света Неделя”, дело на терористична комунистическа група, отнел живота на стотици офицери - герои от войните за национално обединение и невинни граждани, отприщва ответен удар на властта. Започва „нощта на дългите ножове”...
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Казват, че България била страната на убитите поети! През територията на мъртвите творци се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си!
След жестокия атентат в църквата “Света Неделя” на 16 април 1925 г., извършен от рерористична комунистическа група, наранил и убил стотици офицери - герои от войните за национално обединение и невинни граждани, властта в България въвежда извънредно положение. Започва небивал „бял терор”.
Целта е да се унищожи комунистическата партия и нейните съюзници. Покрай виновниците за атентата, в “нощта на дългите ножове” загиват и безследно изчезват хиляди невинни хора.
Пропадат безследно в полицейски участъци и в казарми или са простреляни по улиците от наемни убийци такива светли умове и талантливи творци като Тодор Страшимиров, брат на видния писател Антон Страшимиров, Петко Д. Петков, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Иван Минков и много други...
Срещу изстъпленията на шпиц командите издигат своя гневен протест изтъкнати представители на световната култура, като писателите Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Анри Барбюс и Ромен Ролан и други.
В тези страшни дни и нощи, когато черните камионетки на смъртта обикалят, като зловещи призраци на смъртта, улиците на София, един смел публицист с изтънени европейски маниери не си затвори очите, както някои други и заклеймява терора. Този журналист е Йосиф Хербст -г лавен редактор на вестник “АВС”, зет на Екатерина и Петко Каравелови.
Дръзкият му публицистичен стил в ярките памфлети оскърбяват мислещите се за “богоизбрани” политици и парвенюта. Безпощадната му ирония е като “трън“ в очите на военните, извършили деветоюнския преврат срещу земеделското правителство на Александър Стамболийски и те решават съдбата му. След неговата смърт, съпругата му Виола Каравелова не се примирява със загубата и полудява.
Всред вледеняващите кръвта кланета и ужаси, се изправят като гранитни скали, крехките на външен вид и с нараними души, творци. Със своята будна гражданска съвест и стоманена воля, те не се уплашват да заклеймят зверствата на властта.
Те бяха изгаряни от заслепените от ярост, палачи в пещите на Дирекцията на полицията, давени в речни шлепове, разстрелвани без съд и присъда, душени с телени примки в сумрачни казарми. Днес никой не знае къде е гроба им, но тяхната смърт не отиде напразно, защото те вярваха, че за тяхната вяра бронебойни куршуми няма открити.
На 23 юли 1942 г. Никола Вапцаров е осъден на смърт за конспиративна дейност срещу властта. Молбата му за помилване е оставена без последствия от цар Борис III. Още същата вечер е разстрелян заедно с Атанас Романов, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богаднов и Георги Минчев от екзекуционен взвод в зловещия тунел на Гарнизонното стрелбище в София. Така загива най-вдъхновения поет на пролетарска България - Никола Йонков Вапцаров.
Палачите му си мислят, че след неговата смърт, той ще бъде обречен на забрава, но жестоко се лъжат, защото стиховете му влизат през парадния портал в Пантеона на безсмъртието, а името му възкръсва, като жар птицата Феникс от пепелищата на забравата.
От неговата героична смърт изминаха повече от 70 години , но явно че стихове му стряскат на сън и на яве профанираните днешни “величия” в литературата ни, които уплашени от непомръкващата слава на Вапцаровата поезия се помъчиха да издигнат стена между нея и народа , използвайки днешното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него.
Въпреки опитите им да зазидат гласът на поета и да се превърне той в немощен предсмъртен вопъл, безследно затихнал в каменната глухота на затворническите стени, Вапцаров днес е жив и актуален повече от всякога със своите “Моторни песни”.
Днес отдавна мъртвите поети са се превърнали в прах в безименните си братски могили и безкръстни гробове, но онова стъклено око на поета Гео Милев, по което разпознават тленните му останки в общия гроб през 50-те години на миналия век в Илиенци, още ни гледа и държи съвестта ни нащрек!
Потресен от терора, залял страната, той, префиненият естет, поклонникът на западноевропейската култура, промени радикално своя мироглед, и без колебание преминава от света на фалшивия блясък и лустро от другата страна на барикадата при синеблузите работници, които угасваха бавно в мрачните коптори, за да напише поемата си “Септември”.
Палачите Кочо Стоянов, Тома Прендов, Порков, Сава Куцаров, Никола Гешев, Димитър Радев, черният капитан Харлаков и др., които галеха бременните си жени и децата си със същите ръце с които стягаха телените примки около шията на своите жертви....
И техните жертви - поетите и публицисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров… Нали помните? През територията на мъртвите поети се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си!
