Страшното в Карловско: Една история, написана с кръв и сълзи


06 Юли 2017, Четвъртък


На 20 юли се навършват 140 години от най-ужасяващия период в историята на Розовата долина

Автор: доц. д-р Петър Ненков

Денят 20 юли 1877 г. е най-злокобната и трагична дата в историята на Карловския край. На този ден над града ляга зловещата сянка на кървавия турски ятаган. През Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. десетхилядният аскер на Кямил паша и башибозукът от карловските турски села, от Чепино и Татар Пазарджик подлагат местното българско население на жестоки кланета и насилия.

Грабежите, безчинствата и терорът превръщат китния подбалкански град, наречен от австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц “гайтанената столица“ на Османската империя в град на смъртта, град на черните забрадки. Карловци наричат този период от историята на града „Страшното”.

Когато на 8 януари 1878 г. руските воини от отряда на генерал Карцов разбиват турците в Троянския проход и влизат в Карлово като освободители, заварват по пътя си само развалини и пепелища.

В своята мемоарна книга „В миналото” генерал-лейтенант Павел Карцов описва ужасната участ на жителите на подбалканските селища по време на Страшното и радостта,с която посрещат неговите воини. Единствено оцелял от опустошителния кървав ураган бил кварталът на местното турско население и летните вили на консулите на Великите сили в Пловдив.

Това, което изпитват клисурци през Априлското въстание от 1876 г. при дивата вакханалия от животински страсти, устроена им от башибозука на Тосун бей, изживяват и жителите на подбалканските градчета Карлово, Сопот и Калофер и околните села през Освободителната война.

Когато жителите на Карловския край разбират, че воините от Предния отряд на генерал Гурко са разбили турците на Шипка и са преминали Балкана, те веднага сформират делегация, която се отправя към щаб квартирата на генерал-лейтенант Йосиф Гурко в Казанлък с молба за покровителство и защита.

В делегацията влизат видни представители на мюсюлманското и християнското население от Карловската Розова долина като свещеник Христо Попвасилев, Георги Софтов, Нено Бончев, Аврам Чайката, Садък Молла Ахмедов, Мехмед Юнизов, Мехмед Ушоглу и Налбант Мустафа.

От Сопот делегатите се водят от местния първенец Хаджи Гьока Павлов, а от Алтън Калофер са Васил Морфов, Христо Брадинов, Димитър и Никола Бояджиеви, д-р Костаки и Стойко Грозданов.

Калоферци били вече ходили веднъж в Казанлък при Гурко. След това даскалите Димитър Фингов и Тодор Нонов държали племенни речи на мегдана в Калофер, а свещениците отслужили благодарствен молебен за здравето на руския цар и победата му във войната с Високата порта.

Калоферци, като стари познайници на русите, предвождали делегацията. В Казанлък те повторили пред Гурко молбата си за защита и покровителство на жителите на Стремската долина. Членовете на делегацията носели със себе си споразумение между местните турци и българи за взаимно покровителство.

Въпреки неприятните вести за настъплението на четиридесетхилядната армия на Сюлейман паша от юг, руският военноначалник заповядал на 5-та сотня от 21-ви Донски казашки полк да замине за Карловския край, за да го освободи и прочисти от върлуващите разбойнически банди.

На 21 юни казаците влизат в Карлово под гърма на черковните камбани на двете черкви. Посрещнати са по стар славянски обичай с черковни хоругви , хляб и сол от християнското население.

Същото тържествено посрещане се организира в Сопот и в Калофер, където казаците са дарени с ризи и кърпи и богато гостени от местните жители. Ала кратка е радостта на жителите на Карловския край. Над красивата долина на река Стряма надвисват буреносните облаци на Погрома.

След сраженията при Стара и Нова Загора, руските воини и българските опълченци от Предния отряд на генерал Гурко се принудени, въпреки проявения героизъм, да отстъпят пред огромното превъзходство на врага и да се оттеглят към Балкана.

Мнозина от карловци остават по домовете си, разчитайки на споразумението между местните турци и християни, но уви!

Турците в Карлово се отмятат от дадената си дума за взаимна защита от двете воюващи армии и по този начин дават знак на башибозука да започне своите безчинства.

Тези от карловци, които преминават навреме през балканските проходи и отиват в Северна България имат повече късмет. Мнозина от тях обаче намират своята преждевременна смърт от болести и глад.

На 18 юли от Пловдив в Карлово влизат таборите на Кямил паша. Опустяват улиците на града, захлопват се кепенците и населението изтръпва в неясно предчувствие за съдбата си.

На 20 юли Страшното започва. Не остава къща неограбена и непочернена, а жените са насилвани скотски. В Карлово черкезите и башибозукът съсичат всичко живо, което се изпречи на пътя им, разбиват врати и влизат в къщи, дюкяни и църкви където грабят пари, стоки, покъщина и дори черковна утвар.

Надявайки се на закрила от Бога и разчитайки, че османлиите не ще посмеят да прекрачат прага на храма “Свети Николай”, в него се укриват много жени, мъже и деца, но всички са изклани брутално. Плячката е натоварена на коли и изнесена от Карлово в съседните турски села.

За броени седмици е заклано и избесено почти цялото мъжко население на града. В безчинствата и гаврите на турците над нещастните българи им партнират местните евреи. Стотици мъченици са завързани, като добичета с въжена и откарани в Пловдив, където са хвърлени в тесните и влажни килии на Таш капия и други зандани и подложени на неописуеми гаври и мъчения.

По бързата процедура, с формално издадени присъди турският съд осъжда на смърт видните карловски граждани Матю Тантилов (баща на бъдещия генерал Петър Тантилов), д-р Киро Попов, иконом Христо Попвасилев, Бочо Загорски и много други.

По време на Страшното, чийто ужаси продължават близо 6 месеца останалите живи карловци оскотяват от преживения ужас и страх. Всеки ден шайки пияни черкези и башибозуци грабят, убиват и насилват, а пиянските им оргии нямат край. Животът в града напълно замира. Мъртвите не се опяват, камбаните на църквите не бият, новородените не се кръщават .

Всички се крият по мази и тавани и чакат мракът на нощта поне малко, за да си отдъхнат. Нощем никой от българите не смее да пали огън, за да не привлича погледа на аскера, който лагерува край града. Когато майките разбират че турците имат намерение да изколят всички жители на града от мъжки пол, обличат момченцата си с фусти, за да ги спасят.

Подобно е положението и в Сопот, където 400 жители са посечени от озверелият башибозук и аскер, заради оказаната въоръжена съпротива, начело на която застава Хаджи Гьока Павлов. След като тя е разгромена, сопотненци ужасени хукват да бягат през планинските пътеки на север от Балкана. В местността Бойкова нива е заклан бащата на Иван Вазов – Минчо. Мнозина от местните жители заминават за Шипка и се включват отбраната на прохода, като опълченци .

Съдбата на Калофер е също така трагична. Шепа смели мъже организират отбраната на прохода Стражата и пленяват около 800 турски низами, разбити на Шипка от отряда на генерал Гурко и спускащи се безредно към Пловдив. Много скоро обаче съпротивата на калоферци е прекършена от настъпващите табори на Кямил паша.

Калофер пламва като факла, запален от всички страни. Настъпва сеч, в която загиват 618 души. Хиляда и сто жители на града измират по време на Бега през Балкана. Тридесет и пет юначни калоферци се записват в опълчението и се сражават смело за свободата на България.

На 28 декември 1877 / 8 януари 1878г. отрядът на генерал Карцов след като разбива турците в Троянския проход, влиза в Карлово. Преди да избягат панически в Пловдив, зверовете в човешки образ ограбват за последно сребърните и златни предмети в карловските църкви “Света Богородица” и “Свети Николай”, зверски посичат един свещеник пред амвона и правят неуспешен опит да подпалят двата храма.

В църквата “Свети Николай” аскерът и башибозукът в сляпата си ярост прострелват иконите и избождат очите на светците, разпиляват реликвите и опустошават класното училище, намиращо се в съседство (днес Градския исторически музей).

Когато на Берлинския конгрес на Великите сили, ревизирал клаузите на Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г., се предлага Южна България отново да бъде върната под властта на султана и в градовете и да се настанят турски войски, 800 карловски вдовици пишат протестно писмо до представителите на Международната комисия в Пловдив да дойдат в града им, за да видят жестокостите на онова управление, което искат пак върнат в земите им. Те се заклеват, че турските войски, могат да дойдат, единствено ако минат през техните трупове.

През 1907 г. тържествено е открит паметникът на Васил Левски в родния му град. В знак на почит към паметта на загиналите през Страшното, имената им са изписани със златни букви върху неговите страни.

Днес за този страшен период, облян в кръв и сълзи, период на нечувани страдания и мъки ни напомня каменният кръст, издигнат в църквата “Свети Николай” върху общия гроб, в който почиват тленните останки на стотици карловци, избити през Освободителната война.



Този паметен знак ни напомня за онези мъченици, които имаха само една вина – обичаха свободата по-силно от алените си фесове на рая.

Никога не забравяйте тези мъченици на българската Свобода. Дълбок поклон пред светата им памет!


В категории: Новини , История , Войни за освобождение

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки