Добруджанската епопея и нейните уроци


Добруджанската епопея и нейните уроци
Ген. Пантелей Киселов пред Тутракан
05 Септември 2016, Понеделник


Нова книга припомня осъдените на забрава събития около освобождението на Добруджа от румънска власт

Автор: проф. д-р Пламен Павлов

Новата книга на Красимир Узунов, посветена на освобождението на Добруджа от румънска власт през есента на 1916 г., стига до читателя навръх стогодишнината на една военна епопея, осъдена на забрава в продължение на десетилетия. И ако усилията на българския народ, държава и армия за национално обединение през Първата световна война са премълчавани и изопачавани от пропагандата на тоталитарната власт след 9 септември 1944 г., най-тежкото „табу” тегне именно върху Добруджа.

Комформистката психология на партийния „елит” се притеснява да не бъде засегнато самолюбието на капризните румънски комунистически властници. И този интернационализъм е кредо в отношения с хора, които си оставаха националисти и дори великорумънски шовинисти! 

Когато става дума за Добруджа през Първата световна война, още по-силен е стремежът на тогавашните български управници да бъде някак си заличена паметта за агресията на „Освободителката” в помощ на румънските окупатори. На безогледна цензура са подложени не само книгите за Добруджанската епопея, написани от ген. Стефан Тошев и други герои от войната, но и част от наследството на патриарха на националната ни литература Иван Вазов, на магьосника на словото Йордан Йовков, на други писатели и поети...

И все пак, дори и онзи режим не посмя да преименува голямата част от селищата, приели след 1940 г. имената на български генерали, офицери и военни части. Впрочем, през 1952 г. е правен опит да се смени името на Генерал Тошево, защото било недопустимо да носи името „на генерал от бившата фашистка армия”. Опитът обаче се проваля. Някой е проумял, че няма как добруджанци да се отрекат от паметта за своите освободители.

След началото на демократичните промени потъпканата национална памет бавно, но сигурно възвръща своята сила и въздействие върху потомците. И, слава Богу, днес в градове и села са възстановени или създадени паметници на героите, военни гробища и мемориални комплекси. Вместо съветското „Кировоград” една от големите улици в Добрич носи името „Добричка епопея”!

С усилията на историци, краеведи и други сърцати и родолюбиви хора беше възкресена историческата истина за геноцида над  добруджанските българи, извършен от румънските окупатори.  Впрочем, както разбираме от книгата на Красимир Узунов, в хода на добруджанските боеве и „братушките” по правило разстрелват българските пленници...

Първият том от „Епопеята на Добруджа” излиза съвсем скоро след друг значим, бих казал уникален труд на Красимир Узунов - първата книга от сагата „Каймак-Чалан”. Нейната поява има забележителен обществен отзвук, какъвто за историческо изследване и литературна творба не е имало от много години. Настоящата книга е логично продължение на творческата линия на автора, като разширява хоризонта не само на читателите, но и на изследователите на голямата национална тема за Първата световна война.


Още с първите страници на „Епопеята на Добруджа” Красимир Узунов ни потопява в атмосферата на „Голямата война” – невижданият по своите мащаби планетарен катаклизъм, чието огнище е уж цивилизованата Европа...

Хвърлянето на милиони хора в тази война, водена с особена методичност, съчетана с истерия и човеконенавистна пропаганда, и днес е трудно постижимо за човешкия разум. България е орисана да стои някак си самотно в този сблъсък на едри и по-дребни хищници, тъй като се бори не за чужди територии, колонии, пазари и природни ресурси, а за освобождаването на свои изконни земи, на собствените си сънародници. И то само две години след епичните и трагични две войни от 1912-1913 г.

Без да е нужно да идеализираме нашите деди и тогавашните политици, притежаващи достатъчно недостатъци, няма как да се съгласим с лишената от човешки облик пропаганда на противниковия лагер. С пълно право Красимир Узунов ни запознава отблизо с един от най-злостните и цинични антибългарски текстове на всички времена – статията „Скоро български хаос” на френския държавник, спрямо 1916 г. бивш, но и бъдещ външен министър Стефан Пишон.

Тази абсурдна  „ария на клеветата” е петно на позора върху родината на великите френски хуманисти от предишните столетия. И отново с основание в хода на своя разказ Красимир Узунов ни запознава на много места с отровените от злоба писания на противниците на България.

Красимир Узунов проследява историческите събития с тяхното многопластово съдържание и динамика, но и майсторски „вгражда” военни и политически анализи. Сред ярките приноси на автора е фундаменталното по същината си наблюдение, че „... до края на годината [1916] българската армия издържа на наложената й война на два фронта и след като напълно провали плановете на обединеното съглашенско командване за Балканите, удължи Европейската война с още цели две години.

България и българският народ преживяха може би най-тежките 100 дни в новата история на третата българска държава, през които боевете по фронтовете на Македония и Добруджа не спряха нито за миг...”

И наистина, с оглед на развитието на конфликта и реалните ресурси на Централните сили България реално е слабото, макар и не по своя вина, звено на коалицията. Красимир Узунов цитира издавания в Солун вестник „Велика Сърбия”: „Румънското настъпление от север изправя българите пред война на два фронта и поставя България в много по-опасна ситуация, дори от тази, в която се намираше Сърбия през есента на 1915 г.”

Или, както бе показано от нашия автор в том първи на „Каймак-Чалан”, страната е пред повторение на драмата от 1913-та, при това с фатален край. За враговете на България към онзи момент решението е унищожаването на „опасната” за тях държава и пълното разпокъсване на земите и народа й от съседите!

Ако се върнем към патологичната патетика на „Велика Сърбия”, „притиснати от двете страни българите няма да могат да окажат съпротива дълго време и ще трябва да капитулират и да се предадат на милостта и немилостта на съюзниците, които ще им произнесат справедливата и заслужена присъда за техните дела... След възстановяването на Сърбия и пречупването на България, Турция ще бъде откъсната от Германия и Австро-Унгария”.

Лелеяното от сръбската пропаганда „пречупване” на България, очакваният от иначе изтънчения французин Пишон „български хаос” и тем подобни апокалиптични оценки се сблъскват с желязната воля на един народ и неговата армия! Волята на генерали, офицери, редовни и запасни чинове, селяни и граждани, представители на интелигенцията...

В плановете на зложелателите на България е забравен оня български дух, възпитаван още от Възраждането и особено след Освобождението. Наместо да посрещнат с потрес вестта за влизането на Румъния във войната, да бъдат парализирани от войната на два изключително тежки фронта, вместо да хленчат пред своите „големи” съюзници тогавашните българи ликуват! И чакат с нетърпение да накажат онези, които забиха нож в гърба на изнеслата тежестта на Балканската война България.

Със своите ограничени ресурси България спира близо 400- хилядната армия на противника на Солунския фронт, съставена от сърби, французи, руси, италианци, англичани и колониални контингенти - общо от 27 нации! Същевременно, както подчертава Красимир Узунов, „... на фронта в Добруджа българите успяха да разгромят напълно войските на Съглашението, в които през октомври на настоящата година се бяха събрали над 160 000 румънци, 60 000 руснаци и поне 20 000 сърби...”

Само ако обходим мислено пътищата на големите битки в Македония и Добруджа през есента на 1916 г., „...  ние ще разберем защо Чеган, Висина, Каймак-Чалан, Старков гроб, „Св. Спиридон”, Горничево, Баница, Бигла, Лерин, Писодер, Арменско, Арменохор, Петорак, Долно Върбени, Кенали, Лажец, Завоя на Черна, Битоля, Тутракан, Кара-Мурат, Сарсънлар, Добрич, Азаплар, Кюстенджа, Кубадин, Мачин, Исакча, Мустафа-Ачи, езерото Туркоайя или дори най-забравеното от всички забравени - бабадашкото селце Слава Българска, са всъщност много повече от най-обикновена топонимия...”

Историческият разказ на Красимир Узунов е изграден под формата на дневник – ден по ден, а нерядко и час по час. На 4 септември 1916 г. в четири часа следобед настъпилите от Варна войски, командвани от ген. Кантарджиев, влизат в Добрич. Еуфорията, обхванала местното българско гражданство, е помрачена от ужасните гледки на геноцидната политика на румънските окупатори, която с право е наричана „кървавата бразда на Добруджа”: „... в неугледното помещение, близо до гарата, бяха натъпкани обезобразените тела на 53 видни добрички граждани, избити по най-зверски начин от отстъпващите румънци”.

Същите жестокости са обичайно явление и в други български селища. Ако днес за нас Сребърна е название на известен биосферен резерват при Силистра, през 1916 г. името на селото е олицетворение на скотско насилие над мирното българско население. 

Сред най-драматичните особености на Добруджанската епопея е включването в подкрепа на румънската армия на руските войски, командвани от ген. Зайончковски. Император Николай II вече е заявил, че „България, наша единоверна държава, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния”.

В онези дни цари убеждението, че българите ще бъдат демотивирани да воюват срещу „братята освободители” и това ще доведе до неминуемото поражение на България. Красимир Узунов показва, че илюзиите на руското командване и притесненията на българското се оказват безпочвени. Разбира се, българските командири обясняват каква е същността на руската политика, но и за най-обикновените войници е пределно ясно,  че русите са неканени гости и нашественици на българска земя.

Антибългарската истерия в Русия е показателна. През септември 1916 г. прословутите московски „славянофили” излизат с позиция, че „не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество”. Според „Дружеството за братство между славянските народи” в Санкт Петербург „отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар“.

И доскоро „братският”, „славянски”, „единоверен” народ, който си е позволил да има национални интереси, противоречащи на руската политика, трябва да бъде жестоко наказан. 

Както отбелязва Красимир Узунов, „... войниците се биеха срещу русите по равните полета на Добруджа, а десетина дни по-късно и по чукарите на Южна Македония, до последна капка кръв, без никакво колебание (... ) На пропагандата срещу войната с Русия не помогнаха нито позивите за славянското братство и любов, нито изпълнените с нега руски романси, които стигаха до ушите на българските войници в окопите... Българите слушаха, умиляваха се от песента, сещаха се за дома или за близките си, след което се вдигаха в атака и громяха руснаците, редом с всички останали пъстрокожи войски, събрани по целия познат и непознат свят...”

В книгата се съдържа обстоен, фактологически прецизен и същевременно наситен с емоция разказ за блестящата и заплатена с много кръв победа при  превърнатият „непревзимаема крепост” Тутракан. Заедно с детайлното описание на тези мащабни сражения авторът ни среща с десетки личности на офицери и войници, с обаятелни примери на жертвоготвност и доблестна смърт в името на Отечеството.  С право Красимир Узунов заключава, че тази грандиозна битка обръща хода на войната – не само за България, но и за целия свят! 

Този извод, базиращ се върху задълбочен анализ на актуалната към есента на 1916 г. военна обстановка, заслужава вниманието не само на българската историческа наука. В излезлите във връзка със стогодишнината на Първата световна война книги, дело на учени, писатели и публицисти от редица европейски страни, Русия и т.н., участието на България е принизено. И това не е нещо ново.

Красимир Узунов отбелязва, че ген. Андрей Зайончовски е не само известен военачалник, но и един от най-авторитетните руски военни историци. В книгата си за войната някогашният командващ руския корпус в Добруджа тенденциозно омаловажава боевете с българската армия – както за да избяга от отговорност за руския провал, така и за да омаловажи значимостта на Добруджанската епопея.

„Само за 36 часа, в разстояние на два последователни дни – пише Красимир Узунов - българите смазаха духа на румънската армия, простряха я като безсилна маса в нозете си и окончателно провалиха намеренията на Съглашението да ги ангажира в продължителни боеве, докато руските пълчища нахлуеха в България. Боят за Тутракан беше вихър, ураган от подем и устрем, страшна стихия на духа, на който румънците не можеха и нямаше как да издържат...”

Очакваният от целия български народ реванш е възприеман като възмедие заради коварния удар на румънската държава в гръб на България през лятото на 1913 г. „Несъкрушимата вяра в правотата на делото, за което се биеха, увеличаваше многократно техния дух, а справедливостта на техния гняв умножаваше силите им. Затова никоя друга войска, до ден днешен, не беше влизала в бой с такова велико опиянение, както тръгнаха българските дивизии в победния си марш в Добруджа...”

Сред най-разтърсващите страници в книгата, която вече е в ръцете на читателя, е разказът за ожесточената битка за защитата на току-що освободения Добрич. Анализирайки хода на боевете, изпълнени с драматични обрати предвид руското надмощие в хора и въоръжение, авторът не спестява грешките на конкретни български командири. На преден план обаче, и с пълно право, е откроен героизмът на войниците и офицерите, на талантливи командири и най-обикновени хора.

Читателят ще открие имената на тези невероятни българи на страниците на книгата, ще научи и за участието на хиляди добрички граждани в отбраната на града. Млади и стари, жени и деца, българи и българки, татари и татарки, български турци и туркини, се впускат да спасяват ранените, да носят вода и боеприпаси, да помагат на своята армия под дъжд от руски куршуми...

Нека припомним един от военните, някога забранени разкази на Йовков, озаглавен просто „Българка”. Обикновена  жена, която интуитивно следва примера на Вазовата „една българка” - в духа на своето време тя с кобилицата до премаляване носи вода за прегряващата от стрелбата срещу настъпващия враг българска картечница...

Сред най-ярките герои на войната несъмнено е прославеният командир на конната дивизия ген. Иван Колев – бесарабският българин, таченият от войската национален герой. „За разлика от много други военачалници – подчертава Красимир Узунов, генерал Колев нямаше обичая да чака похвалите за поредното успешно проведено сражение. Стигаше му признанието за добре свършената работа на неговите полкове, които с навременната си поява бяха решили изхода на боя за Добрич.

С тези свои редки качества на войник и пълководец генералът олицетворяваше не само полета на българската конница. Той олицетворяваше полета към победа на цялата Добруджанска армия...”

Българският генерал, който подобно и на други свои колеги,  нерядко влиза в конфликтни ситуации с немското съюзническо командване, остава не само в историята на Добруджа и България, но и на модерното военно изкуство. Неговите стремителни операции се превръщат в модел за действията на танковите съединения. През 1916-та никой не подозира това, но по думите на Иван Вазов, благодарение на ген. Колев, „... в добруджанските полета умря една легенда...” или един вековен мит - за непобедимите казаци.

В книгата на Красимир Узунов – не като приложения, а в тъканта на самия текст, умело е включен синтезиран, точен и съдържателен енциклопедичен материал. Така авторът ни  запознава с биографиите на десетки генерали и офицери от българската, германската, румънската и руската армия, с други значими личности в тогавашна Европа.

В тези „портрети” е проследена съдбата на хора със сложна, най-често трагична съдба. Това се отнася най-вече за руските командири, които още в края на войната попадат във вихъра на болшевишката революция и гражданската война. Доскорошни събратя по оръжие се бият от двете страни на барикадата.

Победените „бели” поемат пътя на емиграцията, включително и в България, други, макар и „червени”, стават жертва на мракобесния съветски режим. Красимир Узунов изгражда тези портрети с психологизъм и човешко съпричастие. Няма как да не оценим високо този подход, защото в редиците на нападналите България чужди войски има не само заслепени от шовинизъм брутални убийци, но и достойни хора.

Енциклопедичните „ядра” в книгата не се ограничават само с биографиите на личности, но и с историята на полковете, някои от които (например руските) имат вековна история. Не по-малко интересна е и информацията за бойните кораби, участвали в събитията.

Тези „разходки във времето” са едно от достойствата на книгата, което трябва да откроим – възприетият от автора маниер на повествование придава поливалентност на познанието, по-голяма плътност на историческия разказ, прави го философски осмислен, дори кинематографичен.

Със своята книга Красимир Узунов отново ни убеждава в силата на българската нация, проявила се така ярко във войните за национално обединение през 1912 – 1918 г. Освобождението на Добруджа е един от тези актове на национално единство – обстоятелство, което често дори не осъзнаваме. Един поглед върху картата на Южна Добруджа, върнала се в пределите на Родината завинаги през 1940 г., е показателен за героизма на българи от различни краища, проливали кръвта си за освобождението на тази стародавна българска земя.

Тази национална солидарност е увековечена в имената на селищата Врачанци, Козлодуйци, Бдинци, Приморци, Ловченци, Шуменци, Софийци, Търновци, Преславци... Генерал Тошево, Полковник Минково, Полковник Свещарово, Полковник Чолаково, Полковник Таслаково, Полковник Савово, Фелдфебел Дянково, поручик Гешаново, Генерал Попово, Полковник Ламбриново, и др.

Още в началото на книгата авторът заявява: „Сто години по-късно ние нямаме нито морално право, нито основание да се срамуваме от тези събития и да ги забравяме (...) Защото тогава както и сега, решенията винаги са се вземали от живи хора. С малката, но прекалено съществена разликата, в чувството за дълг и в начините за носене на отговорностите…” – думи, с които няма как да не се съгласим.  Тонът на Красимир Узунов не е назидателен. По-скоро се усеща горчивина и повик за размисъл.

На страниците на „Епопеята на Добруджа” срещаме ярки характери, завладяващи примери на неподправен, осъзнат патриотизъм и любов към ближния! Затова нека бъдем честни пред паметта на онези българи и пред собствената си съвест. Няма как да не се запитаме това ли е същата нация,  представлявана днес от самите нас?! Отговорът определено не е в наша полза. През 1916 г. българският народ има кауза, притежава нравствена и интелектуална сила да гледа далече в бъдещето, да се жертва в името на ближния и на Родината.

Днес, когато България е в далеч по-добри позиции, включително на международната арена, нацията е застрашена от демографски колапс. Нейният елит, поне сериозна част от него, смята патриотизма за отживелица и анахронизъм. И се кълне в абстрактни и често фалшиви ценности. Чака напътствия и похвали отвън, влизайки в непростими обвързаности и раболепно поведение към кого ли не... Онази българската нация, която срещаме на страниците на „Епопеята на Добруджа”, не е идеална, не е безгрешен и нейният политически, икономически, културен и военен елит. Но, както пише Красимир Узунов, онази българска нация притежава чувство за дълг и отговорност, за чест и достойнство. 

И не можем да не се съгласим, че „... днес, повече от всякога ние сме длъжни да намерим пътя, по който идваме, за да разберем накъде отиваме, ако все още искаме да ни има и да оцелеем като народ, който е дал толкова много на света...”

Книгата „Епопеята на Добруджа”, както и посветената на Каймак-Чалан, идват във време, в което  вниманието на историческата наука и хуманитаристика в Европа, а и в световен мащаб, е фокусирано към Първата световна война. Тези книги, убеден съм, Красимир Узунов би написал и без кръгли годишнини и специални поводи. И все пак съвпадението е радващо, дори е своеобразно утешение... Държавната власт, т.нар. гражданско общество, доколкото го има, прословутия неправителствен сектор, формалните и неформални организации за пореден път не дооцениха важността на конкретните събития и уроците на историята.

Българската хуманитаристика, наука, литература и изкуство не направиха максималното за възкресяването на паметта за Първата световна война – война, която нанесе тежки рани на България, които не сме излекували и до днес. В състояние ли сме да проумеем и осмислим стремежа на предците за национално обедининие, за една силна, свободна и демократична България?

В книгата на Красимир Узунов тези въпроси прозират от всеки ред. За един талантлив историк и писател е важно не само възкресяването на миналото. Поне за мен е особено значима и онази концептуална линия, която бих определил като духовна и интелектуална терапия за страдащия национален организъм. Уви, става дума за вече хронифицирани заболявания - нихилизъм, неверие, апатия, занижена национална и социална чувствителност...

„Епопеята на Добруджа” възкресява паметта за предците ни, за хора от броени поколения преди нас, които бяха способни в името на България да се сражават храбро и самоотвержено с целия свят! Извън патетиката, в лицето на България те виждаха не някаква абстракция, название на територия и т.н., а самите себе си, своите (и наши!) предци от предишните времена, своите деца, близки, родно място, език, традиции... За тях Родината не беше нещо въображаемо, а живо същество, вселенска българска душа, казано иначе - Майка България!

Тези българи се завръщат при нас от страниците на тази книга. Затова съм дълбоко убеден в мисията и успеха на „Епопеята на Добруджа”.



В категории: Войни за освобождение , Епопея на забравените

2
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
2
Генерал Колев
31.08.2018 10:09:04
1
1
Тия казаци с копията са клали из цяла Добруджа. Тръгвали са си последни от българските села, като са клали и изнасилвали докато могат. Били са войска, идваща от Оренбургската кавалерийска школа и не непременно всички са били казаци. Армията на Генерал Колев не е била само от кавалерия, имало е и пехота, картечари и отделение на велосипеди. Тактиките и подготовката на Генерал Колев са от унгарските драгуни и на войската си е предавал именно такива тактики и подготовка. Не ги жали казаците, заслужили са си били боя!
1
Генади Савов
05.09.2016 18:46:40
1
0
През Първата световна война българския народ е воювал срещу всеки,който е искал да вземе и педя българска земя.В Междусъюзническата война-1913 год.поради дипломатич.грешки и военни неточни планове-изтощение на доста бълг.военни части в битките и тяхното нежелание да воюват-Първа армия атакувала бълг.град Ниш,но правителството дало заповед тя да отстъпи,че румънците минали Дунава и някои части наши българи от умора и яд се предали на румънските войски.Румънска част дошла на 10 километра от София.В Родопите башибозук завзел бълг.села и градчета до линията на Чепеларската долина и Тъмраш.Турците с армия завзели Люлебургас,Лозенград и Одрин,кадето имало малко бълг.войски и опълченци.Българският войник невярвал на съседни нам народи-всички са ни грабили от земите ни.Ето,защо българската войска сее сражавала с казашките части,които дошли в помощ на Румъния в Добруджа.Казаците от р.Дон са близки на нас българите по кръв.Донското казачество са скити,славяни,готи и много българи от Волжска България на княз Котраг.През 1916 год.ген.Иван Колев с конницата си българи със стрелба с карабини поваляли на земята казаци,които атакували с копия.В ръкопашни схватки българите посичали казаци,защото бълг.конница била обучена от казашки кавалеристи в казашката сеч със сабя и по рисунки от квалерийският устав на казаците.От 3 март 1878 год.до 1912 година руски казаци-офицери учили българската кавалерия в саблен бой.Няма хубава война тя е била и ще бъде,кръв,рани,смърт,черни забрадки.Българският войн е бранил родината си в паметните 1915-1916 години.
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки