На 25 март се навършват 126 години от рождението на самобитния писател и художник
Автор: Лилия Димитрова, племенница на Чудомир Снимки: Личен архив
Творчеството на писателя Димитър Христов Чорбаджийски – Чудомир е самобитно и от него блика неизтощима жизнена сила. То се родее с народната мъдрост и е пропито с обич към хората.
Анализирайки света на Чудомир, творческите му похвати, език и изграждане на образите, неговите изследователи достигнат до общото заключение, че талантът му е повлиян от героите му. Но никой не си е задал въпроса откъде в това малко, забравено и от Бога селце Турия, където е роден, попада онзи ген, който създаде и него, и брат му, и цялата плеяда даскали и духовни лица в неговия род?! Що за интересни хора са били турийци, които той обезсмъртява в разказите си и които се отличават от всички други селски общности в западния край на Казанлъшката долина – самобитни, стилни, традиционалисти, с особен цветущ говор, изпълнен с прилагателни, рими и някакви думи, които нямат аналог с никой от околните говори.
Неслучайно точно в Турия се ражда и Чудомир. Къде трябва да търсим корените на неговия интелект? Може би в монаха йеродякон Йоникий, който според дядо ми Георги Чорбаджийски, брат на Чудомир, около 1830 г. е бил учител в селото, а през 1854 г. написва на турски език с църковнославянски букви драма в стихове, озаглавена „Жертва Аврамова“, и я отпечатва в Цариград. Или в самата среда на остроумни хора, сред които живее и които в обикновената си реч разговарят в рими и търсят закачката във всичко около бита и взаимоотношенията си с една ведра и неподражаема усмивка.
Смехът на тези хора и тяхно духовно здраве у Чудомир се превръща в изкуство. И докато при тях шегата се явява като безобидна хитрост, то при писателя тя се разгръща като самобитна черта на българина.
Години наред живях сред турийци и се мъчех да проникна в сърцата им, за да разбера откъде те намират сили да гледат на заобикалящия ги свят с насмешка, докато схванах колко проста е философията им.
Както Чудомир казваше: „Човек достига съвършенство, когато се научи да се надсмива над себе си“.
Нямало по-известно, по-уважавано и вдъхващо респект семейство по онова време в селото от това на Дончо Чорбаджи. От сведенията за рода, които получих от Чудомир и брат му Георги, първият, който е дошъл в новата Турия и станал пръв учител там, бил поп Георги. Негов син е Дончо Чорбаджи, откъдето произлиза името на създадената от него фамилия. Той бил умен, буден, инициативен и много трудолюбив човек. Турците не му вземали данък, защото със своите хора охранявал прохода на пътя за Пловдив.
Неговият първороден син Иван дава началото на рода Хаджииванов. Вторият – Костадин, има син Антон, който става свещеник и дава началото на рода поп Антонови, а името на Дончо Чорбаджи остава да носи само синът му Христо Дончев Чорбаджийски – дядо на Чудомировия баща, чието име е Христо Георгиев Чорбаджийски. Всички те са били учители, свещеници, черковни певци или общински съветници.
Чудомир израства в здраво патриархално семейство, изградено върху основите на любовта, уважението, трудолюбието, себеотрицанието. Неговият бит, взаимоотношения, светоглед, интимност, чистосърдечност, духовно и социално общуване са основният камък, върху който писателят изгражда портретността на героите си и битовата им среда. Погледът му към света произтича от тази обстановка.
И ако е изобразил героите си с тази култура, прецизност и морал, това е наследил от натрупаното през вековете огромно генно богатство на своя род, който винаги е бил част от живота на неговите „нашенци“.
Чудомир познава лично Лъжлив Съби, Дянко Фурнаджията, Чолпана и други свои литературни герои, другарувал и ергенувал е с тях. И без да знае с подробности в коя къща какво има, той го вмъква в разказите си точно там, където е необходимо. Това са чергите – шарени и цъфтящи като пролетна ливада, топлите козеняци, пещта, дебелият червен петел в пръстената тенджера, зачулен със зеле...
В селото е било известно изключителното трудолюбие на майка му и баба му, които казвали: „Хайде, деца докато си починем сега, да оскубим лещата“. Да не говорим за черното менче с веригата над огъня, за дървата, донесени с магарешката количка от гората, за полога, кочината, зимниците с ракията. За певците в църквата, които в повечето случаи са негови близки родственици. За училището и читалището, които добре познава покрай брат си – първия учител и директор в новото училище, основател на читалището в Турия. По онова време, когато и женските роли са се изпълнявани от мъже, в него сестрата на Чудомир Велика се осмелила да се покаже малко по-еманципирана и е станала първата жена артистка.
И още – цъфналото цвете в градинката; печените агнешки главички – любимо ядене в семейството; впрягането на колата; вдяването на конеца в иглата или пресукването на преждата – всичко това са част от многобройните битови сцени в разказите му. Но преди да ги направи литература, той ги е видял най-напред в семейството си.
В своя критически очерк Иван Богданов пише: „С поредицата битови разкази на Чудомир трябва да се свържат и ония негови произведения, които очевидно имат автобиографичен характер. Някои от тях отразяват детството на писателя... други предават първи впечатления от детските години и спомени из живота на семейството... Както се вижда, в образа на Хаджи Дончо писателят е вложил черти от образа на своя баща“.
Хората, които познаваха членовете на семейството му, отдавна са напуснали този свят. Аз съм една от малцината живи, които все още ги помнят и могат да правят аналог между истинските им портрети и литературните им превъплъщения. Съществува и дневникът на брата на Чудомир – Георги Чорбаджийски, в който той обширно разказва за тях, описвайки ги твърде детайлно, но с перото не на литератор, а на журналист, какъвто е бил.
Майка си и баба си Чудомир боготвореше. Разказите за майка си той написа доста късно. Спомням си как разговаряха с дядо ми, защото аз живеех при него и присъствах почти на всичките им срещи. Чудомир все казваше, че се чувства задължен към нея. „Искам да напиша нещо за мама, но все се препъвам“ – мърмореше той, а в това време дядо ми редеше ред след ред в огромния си дневник.
И все пак Чудомир успя да напише доста за майка си. Чрез нейния образ той изплете цялостната панорама на едно патриархално семейство с неговите ежедневни проблеми, надежди, вярвания, битови несгоди, чувства.
Образът на бащата, носещ с изключително достойнство родовото си чорбаджийско потекло и хаджийска титла, писателят пък блестящо рисува в разказа си „Семеен портрет“. Прекръстен на Хаджи Дончо, той се вмества в редица други творби като изключителна нестандартна личност.
Само с няколко щрихи Чудомир успява в „Семеен портрет“ да направи характеристика на всички членове от семейството си със своя реалистично-шеговит похват.
Няма автор, който да е описал розобера по-истински от него – без романтични фантазии за аромата на розите и тяхната красота. Защото розоберът за селянина никога не е бил фантазия и някакъв приказен розов свят, а тежка трудова дейност, от която зависи издръжката на семейството за цялата година. Това е ставането по тъмно, газенето из калта, ако е валяло дъжд, убождането на тръните, бързането да се прибере цвета преди да се е показало слънцето, мокрите от росата дрехи...
Чудомировите герои, чиито прототипи много добре познавам, никога не са били нито чудаци, нито родственици на Дон Кихот. И в живота, и в литературата турийци никога не са воювали с вятърни мелници и не са искали да променят света. Никога няма да забравя с каква мъка Чудомир донесе у нас томчето с преведените му на немски език разкази, на чиято корица бяха изобразени няколко пияни полюшкващи се високи, слаби мъже, облечени във фракове и с цилиндри на главата. „Това път на какво прилича!“ – ядосваше се, той.
Защото неговите нашенци нямат аналог с никоя друга култура – нито с немската, нито с френската, нито с която и да е. Те са българи, живели на определено място и в определено време.
Чудомир замлъкна, когато неговите „нашенци“ замлъкнаха – погълнаха ги ТКЗС-то и фабриките в града, които ги обезличиха и изтръгнаха от патриархалния им оазис.
Но той все пак продължи да рисува и да проучва историята на родния си край и днес никой краевед не може да напише нещо, без да се опре на неговите изключителни изследвания.
Направи го, защото той самият беше един от своите „нашенци“.
