Мистериите и метаморфозите на Къщата с маймунката в Търново

Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът

Няма великотърновец или турист, разхождал се по калдаръмите на старопрестолния град, който да не е виждал Къщата с маймунката. Забулена в мистерии и минала през много метаморфози, тази емблематична за Велико Търново сграда се намира  в началото на прочутата улица на старите занаяти „Самоводската чаршия“. Някои от изследователите твърдят, че е строена от майстор Колю Фичето през 1849 г.

Наричат я Къщата с маймунката заради малката каменна фигурка, поставена на лично място на южната й фасада. На пръв поглед тя наистина прилича на дребно човекоподобно. Малцина знаят, че всъщност това е приклекнал плешив човек, стилизирана скулптура на един от собствениците на къщата. Предполага се, че е на търговеца Никола Коюв.
Градска легендата разказва, че заможният търновец бил несподелено влюбен в чудно красива девойка, която живеела на същата улица, в отсрещна сграда. Той често й гостувал, а тръгвайки си от дома на възлюбената, присядал пред вещепродавницата си на малко столче и дълго и замечтано гледал към покоите на момата, опрял длани върху коленете си.

Трудно е за вярване, но величественото триетажно здание с красива тухлена облицовка е стъпило на основа от едва 84 кв.м площ. То привлича погледите с излъчваните едновременно тържественост и топлина. Всички го знаят, но малцина са влизали вътре.
До 40-те години на 20 век къщата е била частна собственост, но по време на “народната” власт след 1944 г. имотът е одържавен, а собствениците му - компенсирани с апартаменти.
През 1979 г. Община Велико Търново предоставя сградата на Съюза на учените, който я превръща в свой дом. 12 години по-късно съюзът откупува къщата срещу 119 000 лева (по тогавашния валутен курс на БНБ това се равнява на 6 143 долара) и се превръща в неин пълноправен собственик.

Притиснати от кризата и безпаричието обаче, хората на науката днес я продават. Въпреки че за нея имат оферта от сериозен предприемач за сумата от 150 000 лв., учените я дават обратно на общината срещу точно 119 000 лв., за колкото са я придобили преди 25 г.
Зад привидно ниската цена се крият огромни разходи, които Търново тепърва трябва да инвестира в сградата. Последно тя е реставрирана през 1974-1976 г. по проект на арх. Теофил Теофилов, който вече не е между живите. Времето пък е заличило следите от неговата намеса. Останало е обаче едно негово задълбочено изследване, от което черпим информация за уникалната сграда.

Архитектът откроява два строителни периода в обитаването на сградата през Възраждането. Построена отначало с по-скромен план, тя е наречена „вещепродавница” - т.е. дрогерия или бакалия, на търговеца Никола Коюв. По-късно става собственост на Стоянчо хаджи Пенчович Ахтар - първият събирач на старини и притежател на първата в България частна сбирка от ценни средновековни ръкописи и монети. Магазинната част на къщата по негово време е използвана като аптека. Вероятно точно новият собственик е поръчал на Колю Фичето преустройство на сградата около 1855-1857 г.

“Основно съмнение да възприема скулптурната фигурка на човече - “маймунка” за дело на майстор Никола Фичев е примитивната изразност, която няма нищо общо с останалите пластични творби на майстора - каменните драперии по фасадите на църквата “Св. Спас” в Търново или фигурите при устоите на моста в Бяла, примерно.
“Маймунката”, заедно с надписа е била притежание на заварената архитектура на вещепродавницата на Никола Коюв и е оставена за спомен. Това личи и от начина на оформление на холкела на това място - той е изрязан нарочно. Фигурката ще да е правена от някой неук строителен работник”, пише арх. Теофилов.

Той допуска, че подобни фигурки са били сигнатурни елементи - т.е. указвали са съдържанието на търговската част, а не са служели за декорация.
Както вече стана ясно, постройката е вдигната върху изключително тесен терен, с лице около 6 м и дълбочина 15 м. Сградата има три периода от живота си. “Към по-стария организъм - от 1849 г., са били прибавени откъм юг нови помещения в два етажа, надстроени върху магазинския етаж, които са създали нова физиономия на постройката към главната улица. Замисълът и изпълнението издават майсторския замах, в който вече прозира почеркът на Никола Фичев.

Преустройството е станало при нов собственик на сградата, вероятно около 1855 г.”, пише в изследователската си студия арх. Теофил Теофилов.
Негов е третият етап от живота на къщата - реставрацията. “Целта беше да се подменят износените конструктивни елементи, да се обновят фасадните оформления с отстраняване на ерозиралите части по облицовки, еркери и корнизи. Плановата схема беше изчистена от късни добавки и състоянието й беше възвърнато към датата на Колю-Фичевата направа. С малки подобрения интериорът на сградата беше адаптиран за клуб на Съюза на научните работници във Велико Търново и това определи новите жизнени функции на паметника в настоящето и бъдещето”, пише арх. Теофилов.

Той заварва почти всичко вътре изтърбушено. Поради тази причина сегашните резбовани тавани и шкафове не са правени по време на Възраждането, а в местния завод “Масив” и в резбарското ателие към Съюза на архитектите. Нови са и изящните полилеи от ковано желязо. От онова време е останало малко - огромната зидана бяла камина в главното помещение на третия етаж и външното оформление с тухлена облицовка с изпъкнали фигури. Този начин за украсяване на външните фасади се среща рядко у нас. Възприема се, че този похват е изобретение на Колю Фичето.
На последния етаж е просторният председателски кабинет на Съюза на учените. В него са подредени десетки шаржове на именити търновски професори. Стаята е невероятно светла от петте еркерни прозореца, премрежени със стари памучни пожълтели от времето пердета.

Присядаме на светлите и оказва се удобни миндери и се взираме в отдавна загасналата бяла варосана камина. По стълбата към долния етаж виждаме величествен портрет на майстора строител, а в залата са подредени платна, проследяващи историята на местния клон на съюза. Чисто е, въпреки че в къщата чистачка не е влизала в последните две-три години. Но натрапчивата миризма на влага е все-проникваща.
Оказва се, че сетивата не ни лъжат. Проблемът идва от купола и покрива. На места там керемидите са смлени на сол.

Изненадата идва срещу председателския кабинет зад малка метална врата, която наподобява кепенец на прозорец. През нея влизаме в огромно мазе, като бункер, което навремето е ползвано от учените за ресторант и празнични сбирки. Няма прозорци. Строено е за складове на дюкяна в къщата. Сега е пропито от влага, мазилката по стените се рони. В единия му край една върху друга на камара са събрани маси и пейки.
Зеленият влажен мокет е навит на руло. Върху стар шкаф самотна стои огромна пишеща машина. Компания й прави абажур от ковано желязо. Съседното глухо помещение е пригодено за кухненски блок. Едната страна на тавана му е полусвлечена от влагата. Едно е ясно - нужен е спешен ремонт на покрива и канализацията, какъвто не е правен от близо 40 години.

Магазин за прежди и антиквариат, учебни зали, библиотека са част от трансформациите, през които е минала Къщата с маймунката преди и след 10 ноември 1989 г.
Засега не е ясно каква ще е съдбата й. От Общината обещават да я запазят като обществена сграда с музейни сбирки и изложби. Тя носи творчески заряд, пропита е с духа на Колю Фичето и защо да не стане негов музей, какъвто няма в България, предлагат някои от търновските учени.


В категории: История , Горещи новини