Баба Сиран е родена в малко градче до Истанбул - Родосто (Текирдаг), но в голямо и много сплотено семейство. Имала е две по-големи сестри, на по 18 и 20 години и трима по-малки братя 5, 6 и 8 г.
Един пролетен ден през злокобната за арменския народ 1915 г., на вратата се тропа. Група жандарми предупреждават многолюдната фамилия, че трябва всички да напуснат дома си и веднага да започнат да се приготвят за пътуване. Бащата започва да пита какво става и къде ще ги водят. Вместо отговор, униформените го съсичат пред децата и жена му.
Най-малкото от момчетата – петгодишното, е изтръгнато от ръцете на майката и после живо изгорено, заедно с десетки други деца, в специално приготвени дупки с газ. Станали свидетели на тези и много други зверства, оцелелите от фамилията са смазани.
С малко личен багаж, събран набързо, те се включват в колона от стотици хора в тяхното положение. Още по пътя към гарата банда главорези от арабски произход отвлича шестгодишно момче (до края на живота си баба Сиран все го споменаваше и се чудеше дали е оцелял след събитията, дали още е жив).
Останалите са наблъскани в товарни вагони с други техни сънародници. Пътуват някъде на юг, но никой не им казва накъде. След време разбират, че вагоните, където е багажът им, са откачени. Добре, че майка им е предвидила да ги облече с по няколко ката дрехи...
Пътуват до гр. Коня, а оттам започва дългото и изтощително лутане в пустинята. Вървят дни наред без вода, без храна. Нападани са от разбойници, много от момичетата са изнасилвани, а после убивани.
Сред първите жертви е най-голямата сестра. После идва ред на на по-малката. Накрая и майката, изнемощяла от глад, също умира.
От голямото семейство остават само баба ми и братчето й, осемгодишното. По пътя двамата се губят и се намират няколкократно. По покрайнините на Алепо Сирануш и една нейна приятелка са приютени в сирийско семейство, където слугуват до отмяната на депортацията.
Тогава двете решават да поемат по обратния път към родното място, но той е осеян с много опасности. Крепи ги единствено надеждата, че може нещо от техния някогашен свят да е оцеляло или пък да намерят каквато и да е информация за изчезналите си близките. Най-после стигат Адапазар. Там Сира среща дядо ми, който по това време работил като хлебар. Бил е доста по-голям от нея, но в негово лице тя вижда закрилник и спасител.
Връщат се в родната къща на баба ми, за да търсят загубилия се брат. Чак след време научават, че той се е установил в Истанбул.
И така до 1921 г., когато започват отново размирици. Баба, вече изживяла ужаса на депортацията, решава да емигрира в България, където арменците биват приемани. Свързва се с брат си и му съобщава решението си, но той отказва, защото в Истанбул ситуацията е сравнително спокойна.
Първо се установяват с дядо ми в Сливен, където се ражда първородният им син Киркор (1923 г.), след това се местят в Ямбол. Там е родена дъщерята Веркин (1925 г.). Третият град е Бургас, където пък е роден баща ми Степан (1931 г.)
Най-накрая баба Сиран намира спокойствие. Бургас прилича на нейния роден град Родосто. С брат си продължава да поддържа връзка чрез писма.
През целия си живот след безумията през 1915 г., двамата се виждат само два пъти. Веднъж през 1963 г., когато тя се престрашава да отиде в Турция, и втори път, когато братът и семейството му минават през България на път за САЩ, където в крайна сметка се изселват.
Въпреки нечовешките страдания, които е изживяла през тези години, баба ми разказваше за тях, сякаш са се случили вчера, толкова дълбоко са били врязани в детската й душа.
Разказите й възкресяват миналото, паметта за изтеклото време, за мъртвите, за събитията отпреди.
Те обаче са обърнати и към бъдещето, към онова, което не бива да се забравя!
Елза Дадуря
Рана незарастваща...
И до ден днешен пред очите ми са нейните сълзи и ужаса в погледа й, когато си спомняше за преживения ад. Тя, моята майка Мариам Гирагос Доникян, е била само на 13 години. Чуйте нейния разказ:
„Една вечер, към 3,00 часа след полунощ, дойдоха турските заптиета и блъскаха силно на вратата ни. „Калканъс, калканъс“ - викаха те (това значи „ставайте, ставайте” на турски език). Изведоха ни навън. Татко ми остана в къщи, защото беше инвалид. Всички арменци ни поведоха нанякъде.
Аз бях на 13 години, а моето братче - на 6. Майка ми ни хвана за ръчички (още помня топлата й длан) и тръгнахме с големия керван, прокудени от родните си места, към последния, най-страшния кръг на ада.
Вървяхме голи, боси, гладни, жадни 2 години по Сирийската пустиня „Дер Зор“. По пътя виждахме неописуема гледка (тя трудно и с ужас говореше за това) – заклани след изнасилване девойки, бременни жени с разпорен корем, малки бебета сучат от мъртвата гръд на майка си, жени и деца, влачейки се без сили, изоставени на пътя.
Хранехме се с корени, буболечки, треви, храсти. Пиехме вода от локви. По пътя мъртви измършавени тела...
Някъде там оставихме и моето братче, което беше само на 6 годинки. Преминахме река Ефрат, която беше червена от кръвта на посечените от турците арменци. Плуваше отрязана глава на момиче с отворени очи и с красиви дълги разпилени коси, в кървавите води се виждаха ръце, крака...
Достигнахме до населено място, град Халеб, където мама ме остави да слугувам при едни хора. Повече не я видях. По-късно разбрах, че е починала от глад и изтощение по пътя.
В това семейството, което ме приюти, се грижех за домакинството и децата им. Те се отнасяха добре с мен. Там аз живях близо две години. По-късно ме откриха мои роднини, издирили ме по линията на Червения кръст. Малкото оцелели арменци се върнахме в родния си град Истанбул. Квартал „Ортакюх“, където бяха нашите къщи, вече беше зеселен от турци.
Домовете ни бяха опожарени, разграбени, присвоени. Тормозът от турска страна продължаваше. Омъжиха ме за добър човек - Андон Доникян. След две години, от страх да не се повторят зверствата над нас, аз, мъжът ми и осем месечното ни бебе, както и няколкостотин други семейства, се качихме на френски кораб и дойдохме в България, в Бургас.
Тук, на тази свободна земя, построихме нашия дом, тук израстнаха децата ни, внуците, правнуците...
Поклон пред земята на България!
Това е разказът на нашата майка, баба, прабаба, Мариам Гирагос Доникян.
Ние помним и не забравяме!
Ехисапет Андон Мовсесян
Това не може да бъде забравено
Чичо Ахарон, когато ни разказваше своята история, винаги се просълзяваше. А мъката от преживяното така и не можа да я преодолее.
Роден в Адана, той е бил едва 11-годишен, когато започва неочакваното жестоко изтребление на арменците в Турция. Една вечер турци нахлуват в дома на семейството и пред оците на децата посичат бащата на Ахарон и чичовците му.
Казваше, че ярко си спомня следната сцена – как двама мъже дърпат майка му да дългата черна плитка, после заравят лицето й в купата кисело мляко, оставена на масата, и я натискат, докато издъхне.
Като по чудо чичо Ахарон успял да грабне сестра си Аршалуйс, която е била на не повече от 4-5 месеца бебе, и се скрил в съседски обор. Там живеело турско семейство, което не издало децата, дало им подслон при животните, докато събитията отминат.
Тъй като в обора също било опасно, чичо ми излязъл, решен да тръгне някъде надалеч. По пътя видял керван от впрегнати магарета с кошове на гърба, които трябвало да бъдат закарани до пазара. И скрил бебето в един от тях.
За кратко загубил следите й, но по-късно, с момощта на свои приятели успял да я намери, взел я и двамата заедно тръгнали за Гърция.
Установили се в Солун. Вече поотраснали, с общи усилия се издържали, даже успели да научат занаят и да водят що-годе нормален живот в Солун. По-късно създали и семейства.
Аршалуйс със съпруга си в последствие заминава за Канада, а чичо Ахарон се преселва със своето семейство и три деца в Армения, където и почина.
