Някога между хората в Смолянско усилено се шушукало как някои от тях виждали, че в ранна утрин горе, върху скалите на Турлука, се явявал ангел небесен.
Автор: Христина Митева
Случвало се да застава там и привечер, кога сумракът се разпростира, та да завие за през нощта долината със сивкавото си одеяло.
Отблизо и далеч народът се стичал, за да види истина ли е това, дето се говори, и ако е тъй, да разбере за какво ли ще бъде тази Божа поличба?
Отишъл и Муньо – млад хубавеляк и ергенаш. Той и без това по цял ден завъртал стадото си край най-ниското от Смолянските езера, над което се извисявали скалите на Турлука.
По-старите хора и днес разказват за онези усилни и грозни времена, в които надошлите в долината агаряни поставили там кютука, когато сменили насилствено вярата на християните по тоя край, та ги направили „бис дьомне“ (превърнати).
Усилни, паметни и ядни години настъпили за людете на Родопа планина. Всеки гледал да лъже, да граби и да заробва да му работят... А други били отвеждани из пазарите на Анадола като роби. Кютукът бил на възвишението за една неделя време, ала оттогава почнали явни и тайни убийства, що не секвали над път и под път, щото всеки се силел да стане господар, всеки се лакомял за чуждото, за лесното обогатяване, като потъпквал и забравял за Бога и заповедите му, дадени още в Евелско време.
Ала най-главната от тях Муньо пазел дълбоко в сърцето си, дето казвала, че не трябва да се боим от човеците, а от Бога за делата си!
Дълго не виждал Муньо никакъв ангел на скалите да се вясва нито сутрин, нито вечер, нито по-късната доба на нощите. Само гъста и лепкава мъгла понякога се спущала да ги покрие и сякаш да ги изтрие и заличи от света...
Хората погълчали, поприказвали, па спрели да си шушукат и като че ли позабравили за поличбата...
Тежка смрад се носела откъм малките блата, пръснати като мъниста от скъсана огърлица, та ройнати около езерото, наречено отпосле „Рибката“. Хората залинявали и умирали от някаква неизлечима и тежка болест, която не подбирала между стари и млади.
Ала дошъл Благовец. Чудна, пролет се задала... Всичко се юрнало от земя да излиза, та бял ден и слънце да види.
И тогава Муньо зърнал ангела. Изстъпил се бил, та застанал в цял ръст ей там, на по-височките скали... Бил един такъв светъл и бял, бял, та чак да зажумиш с очи, като го гледаш! Крилете му били големи и красиви и някак славно и мощно се извисявали зад гърба му... Ангелът вдигнал ръка и с показалеца си прокарал линия от езерото, надолу дето гърмоляла с придошлите си пролетни води рекаЧерна. Тутакси оттам, дето минал пръстът на ангела, потекла бързоструйна река, която почнали да я наричат Муньовска вода, щото край нея Муньо пасял стадото си.
„Ето там да се заселите, та да не мрете край блатата от болести! Там си направете домове, да благоуспявате!“ Дочул гласа на ангела, Муньо се сепнал и зарадвал. Та как не са се досетили досега за това!
Втурнал се начаса камъни и греди за градежа на новия си дом да сбере. Лека-полека го направил – близо до реката, току под Бърдото, на припека... И заживял Муньо с Божия благословия на новото място. Задомил се, отгледал челяд, отхранил я... Не минало много време и децата му захванали, та съградили къщи край бащината, довели си невести да им редят и китят дома, та така се захванало новото селище.
Не било дадено от Бога на всеки да види ангела, нито да чуе гласа му, щото това можел да стори само оня, дето имал право пред Бога сърце. Затова мнозина си и останали там на старото място, в селището, наречено Езерата. А новото населено място, в което надошли и други от Муньовата рода и комшии, оживяло и се разраствало, та оцеляло до днес. През много перипетии, премеждия и кръщенки преминало от Пашмакли, Ахъ челеби, та до Смолян.
И днес това име възкресява спомена за онова древно и славно племе на смоляните, които смесили кръвта на траки и българи, за да тече и днес в жилите на местните планинци.
И растяло и хубавеело селището в благословен от Бога труд, та се превърнало в най-дългия град на България – днес той се вие в протежение на цели 19 км.
Ала придойдат ли силни дъждове, втурнат ли се порои, водата се юрва отвсякъде да тече и шурти, като излиза и тази, що е текла досега под земята. Най-добре нощем се чува именно подземната вода, която клокочи и бучи в тишината на нощта някак тъмно и изниско... На места, когато си ще, земята се отваря на малки и по-големи цепнатини из дворовете, като сама си се затваря отново кога поиска, ала не закача и не се допира до къщите, щото в тях живеят люде, дето имат страх от Бога.
