Не разрешили на скулптора Иван Варчев да направи огромен паметник на Христо Ботев, защото щял да бъде... „култов“
Автор: Ганчо Ганчев
Много са мечтателите и по света, и у нас. Един от тях бе скулпторът Иван Варчев, който освен това бе неуморим бунтар и новатор в изкуството, който създаде десетки паметници на заслужили български възрожденци и велики революционери.
Той е родом от сгушеното в полите на Троянския Балкан село Калейца, но дълго време живее в София, където има ателие в центъра на столицата.
Иван Варчев работи с много известни свои колеги. В края на живота си с единствената си дъщеря изработват керамични произведения на изкуството.
За него колегите му разказват чудеса. Те го признават като един от водещите таланти и самобитен новатор. Той е уникален с това, че сам изработва произведенията си по метода на трите точки.
Творбите му са изваяни от гранит и бял италиански мрамор. Творецът ползва също дърво и медно фолио в зависимост от фигурите, които създава. Една от най-известните му творби е триметрова фигура на Христос, скулптурирана от медно фолио, на пиедестала на която е изписано ХХ. С това той иска да каже, че „човечеството през ХХ век е разпънато като Христос“.
За него разпятието беше мечта, която осъществи по този начин след няколко мъчителни години. Тази негова творба беше оценена лично от Людмила Живкова, като получи и международно признание.
Друга една мечта на този борец за правда беше да изработи паметник на Христо Ботев, който да бъде поставен на най-високия връх близо до родния му град и от там войводата да „вижда” тихия бял Дунав. Но не получи разрешение от институциите за тази своя инициатива. Отказаха му с мотива, че един толкова висок паметник щял да бъде... „култов”!
Много често съм го виждал сам в огромното помещение на ателието си, седнал срещу огромен камък – да си говори и да чертае нещо върху него.
При едно случайно мое посещение, без да го питам каквото и да било, започна малко възбудено да ми обяснява къде ще е главата, къде ще бъде рамото и т.н., а аз гледах и нищо не разбирах кое къде ще бъде, защото пред себе си виждах само един огромен камък. По едно време Иван се досети и ме повика на двора. Там лежеше един огромен ствол на дърво заедно с клоните. Тогава ми каза: „Сега по-добре ще ти стане ясно – ето тези два клона са вдигнати ръце, а този по средата е вратът” – обясни ми той и замълча. А аз го попитах: „А главата и венеца как ще ги направиш?”, на което Иван възкликна: „Браво, бе, и от теб ще стане скулптор”.
След година отново наминах през ателието му, защото ми беше приятно да се възхищавам на произведенията му и да ми разказва за проектите си. В ъгъла забелязах почти съборена една прекрасна фигура на млада жена почти в цял ръст, с дебела плитка на главата, изработена от бял италиански мрамор. Познах я. „Иване, какво прави братовчедката там” – попитах го в прав текст, а той по същия начин ми отговори: „Който ме ядосва, това заслужава”.
Разговорът прекъсна един негов приятел, който влезе с гръм и трясък и започна да му се моли: „Абе Иване, не разбра ли, че няма да си тръгна, докато не ми го дадеш това чудо. – И започна да нарежда: – Видях една баба, клекнала до краката на скулптурата ти, и се моли и кръсти”.
Иван извади отнякъде една малка дървена фигура на Христос, представляваща прототип на произведението му, и изпълни желанието му. Но изглеждаше малко натъжен, като че ли се разделяше завинаги с част от живота си.
През 60-те години на миналия век тези двама мечтатели – единият скулпор, който искаше от камъка да направи образ, който да ти проговори, а другият актъор, който говорейки пред зрителите ги караше да затаят дъх и да го запомнят за цял живот, не спираха да кроят планове. Слушах ги как си говорят за бъдещите си проекти – без да хленчат и да се оплакват, и се възхищавах на оптимизма им. Те не говореха за пари, а за изложби и за идеи. Имах чувството, че живееха с надеждата техните изкуства да бъдат оценени от обикновените хора, а не от „вождове”и величия. Без да политиканстват, не скриваха възмущението си от недъзите на управляващите и без лицемерие и малодушие воюваха за правата си.
Рядко се срещат идеалисти като тях, които работеха и творяха за идеята и признанието на хората. Сега всички станаха търговци – на пазара, в магазина, на улицата, в болницата, в театрите и къде ли не. Няма ги смешниците, които радваха децата в театрите, няма ги любимите български филми и пиеси. Оперите и театрите се използват за срещи с партийни лидери и кандидат-депутати, и то само преди избори. Интелектуалците станаха политици, а депутатите смешници, затова избирателите гледат чужди сериали, а бабите бързат да сготвят, за да не изпуснат нещо от сапунените саги.
В днешна България, в началото на ХХІ век българският народ е подложен на геноцид по всички направления – образование, култура, национална сигурност, здравеопазване, икономика.
Всичко е сведено до борба за оцеляване.
От филмите, които се излъчват по екраните и телевизиите, младото поколение не получава познание за историческата ни съдба като държава и народ. От кои киноленти българските деца могат да се научат на морал, патриотизъм и национална гордост – нима от тези, в които постоянно се говори за дрога, убийства, изнасилване и насилие?
По синия екран непрекъснато текат предавания, които пропагандират секс, алкохол и наркотици. Лее се в изобилие жаргонният език на улицата, на простащина. Футболните фенове са се отдали на вандалщина. С две думи младежта тенденциозно се отклонява от националните добродетели и патриотизъм.
Политиците и държавниците трябва да се засрамят заради децата на България, които достойно представят страната ни пред културната общност на света. Именно те показват правилния път на единение, патриотизъм и национална гордост. Те са съвременните възрожденци. И такива като великолепния мечтател Иван Варчев.
Иван Варчев е автор на паметника на поп Сава Катрафилов край с. Баница , близо до вр. Милин камък, където бунтовникът загива на 18 май 1876 г. по време на първото сражение на Ботевата чета. Дело на талантливия скулптор е и мемориалът на Ботевия четник Димитър Икономов на централния площад в Троян, издигнат на мястото, където е била родната му къща. Негови произведения са и бюстове, барелефи и скулптурни композиции на Васил Левски, Бачо Киро, Иван Вазов, Захари Стоянов, Кирил и Методий, Капитан Петко войвода, на тракийските войводи Яни Попов и Димо Николов. Варчев прави и портрети на Илия Бешков и Константин Кисимов. Творбата му „ХХ век“, както и бюстът на Апостола на свободата са изложени в скулптурния парк на Културния институт при Министерството на външните работи.
В един от броевете през 2009 г. на националния седмичник „Родово имение“ орфеистът Никола Гигов разказва за него: „Иван Варчев се среща с Ванга през 1966 г. - една година след моята среща с нея. Неговата близост с пророчицата продължи до смъртта му. „Този е луд!” – казваше за него Ванга. Но въпреки това, тя му даде съвет как да сътвори новата си скулптура „ХХ век” и го импулсира.
Изображение от същата скулптура Иван Варчев изпрати до мен, с надпис: „На Гигов, с вяра в правото ни дело!” Съхраних изображението на тази негова творба, която той е изписал така: „XX век” – кована мед....
А никога не бях се видял с Варчев. Лудост ли е това, или копнеж да се свързват разединените българи?! Варчев ми изпрати и изображението на скулптурата си „Кирил и Методий”.
