Да видят отново река Марица плавателна е мечтата на много пловдивчани, но за проекта са нужни огромни пари
Автор: Камен Колев
Пловдив е един от малкото градове по света, който не се възползва от даденото му от природата – река Марица. По бреговете й няма пътеки за разходка, нито велоалеи, нито пък кафенета и атракции, където да се разхлаждат пловдивчани и гостите на града в летните жеги. Коритото на реката е обрасло с храсти и върби, тук-там някой предприемчив пловдивчанин е превърнал влажния бряг в ранчо, където отглежда чушки и домати.
А някога – до началото на ХХ век, най-дългата река на Балканския полуостров (524,6 км) е била плавателна. И не само че е била пълна с лодки и салове, но се е използвала за търговски маршрут за кораби със стока до съседна Гърция.
През 1868 г. излиза първият български пътепис на Иван Богоров, озаглавен „Няколко дена разходка по българските места”. В него авторът пише: „Пловдив е пристанище на Марица, по което търговците изпращат със салове дори до Енос жита, орис, чамови дъски от дървета, отсечени в Доспад и нарязани на дъски в Батак. От Пловдив до Енос се пътуваше 10-12 дни.”
Но плавателната история на реката се простира далеч назад в миналото. Най-старото име на Марица е Хеброс, което на тракийски е означавало „козел”. Марица е спомената още в първата половина на VI век от Алексей. Той я нарича „най-хубавата от реките”. Херодот я нарича „големият Хеброс”, Овидий – „свещеният Хеброс”, Еврипид – „среброносен Хеброс”, а Лукиан – „най-голямата река”.
Според легендите, Хеброс е бил син на местния цар Касандър и Кротоника. Когато пораснал, станал много непокорен, често бягал в гората и се губел. Един ден баща му се разгневил и решил да го съсече. Тогава боговете спасили момчето и го превърнали в река.
Марица често е била изобразявана върху монетите, изсечени в Пловдив, персонифицирана като мъж с брада, опрян в скалите, с корона на главата и патера в ръка, с класове и скиптър, а понякога и държащ храм с 8 колони. Реката е била почитана като божество.
Сегашното й име е славянско и е споменато за пръв път от летописците в XII век. Шест века по-късно водната й сила започва да се използва за тепавици и като двигател на мелници. Напоследък археолози установиха, че Марица е била плавателна още преди 2500 години.
Тогава реката е била достатъчно дълбока, за да стигнат до нея корабите на гръцките колонисти от остров Тасос и да основат свой емпорион - търговски център, снабдявал с вносни стоки цяла Тракия, разказва директорът на Археологическия музей в Септември Валентина Танева.
Емпорионът е открит край с. Ветрен, община Септември, през 1988 г. от покойния Мечислав Домарадски - поляк, археолог и член на БАН. Името Пистирос е разчетено от проф. Велизар Велков и д-р Лидия Домарадска от старогръцки надпис. Учените се натъкват на основи на град, обграден с дебела над 2 метра крепостна стена. В него има кули и бастиони, улици с каменна настилка, сгради с каменни основи, изпълнени в духа на гръцката строителна традиция.
Градът е бил снабден с канализационна система, като каменните канали са били покрити с керамични плочи. Пистирос е основан през втората половина на V в пр.Хр. по време на първите царе на Одриската държава Терес и Ситалк и достигнал своя разцвет през IV век пр.н.е. Тракия със своите богати рудни залежи бързо успяла да привлече интереса на населението от басейна на Егейско море.
Емпорион Пистирос е бил ключов център при износа на метали от Тракия за Гърция. В складовите помещения на града са намерени 28 глинени печата, използвани за скрепяване на договори.
Археолозите са убедени, че Пистирос е възникнал като пристанище и е бил унищожен или от страховито наводнение, променило коритото на Марица, отдалечавайки я от града, или от земетресение, след което дебитът на захранващите реката притоци намалял и тя престанала да бъде плавателна. Експлоатацията на Марица продължава и в средните векове, когато повечето товари били превозвани по вода.
В средата на XIX в. параходно дружество решило да регулира Марица и да пусне кораби до Пловдив. „Прибрана в своето корито, Марица през цялата година е била плавателна, с тихи и спокойни води. И досега са запазени основите на стария градски кей, зад сградата на пансиона за сираци от войните, на десния бряг на реката (Дом за сираци „Мария-Луиза”, бел. р.).
Поради слабия наклон по нея са плавали надолу тежко натоварени салове, лодки и дори кораби, които често са се изкачвали и нагоре срещу течението й. Салове по реката се движеха в наше време до 1903-1904 г. и идваха от Пазарджик, натоварени със строителен материал, катран в тулуми, зърнени храни и добитък, но само при високите пролетни и есенни води”, пише д-р Васил К. Пеев в книгата си „Градъ Пловдивъ – минало и настояще”, издадена през 1941 г.
Според него, 25-30 години, след като през 1873 г. тръгнала железницата на барон Хирш, корабоплаването западнало. През 1976 г. учениците от ЕСПУ „Христо Смирненски“ в град Хисаря решават да докажат, че макар и не толкова пълноводна, по Марица може да се премине със сал от Пловдив до Свиленград. Клубът за научно и техническо творчество на младежта, съвместно с хисарското туристическо дружество, дълго подготвя това плаване.
В експедицията участват 10 десетокласници – 7 момчета и 3 момичета, водени от Енчо Енчев – учител по география и председател на туристическото дружество в Хисаря, учителят Петър Маджев и секретарят на туристическото дружество Кольо Мичев.
Учениците сами сковават сала от чамови дъски, свързани с болтове. Отдолу връзват с въжета вътрешни гуми от трактор „Беларус”, отгоре заковават дъски. Оборудван с мотор от лодка, салът е дълъг 8 и широк 4 метра.
Така въоръжени с лопати за гребане и пръти за оттласкване, децата доказват, че макар и с трудности, по Марица може да се пътува със сал. Те поставят началото на една традиция – десетина години след това хисарчани редовно си организират походи по реката, като вместо със сал, се придвижват с лодки. В началото на 80-те години на ХХ век на източния край на Пловдив са направени шлюзи по Марица. Реката е завирена и по нея плават гребни и моторни лодки, заведения върху салове. Срещу панаирните палати до моста има пристан и ресторант над реката.
Заради повишаването на подпочвените води обаче се появяват проблеми с канализацията, а избените помещения в кварталите близо до реката се наводняват. Така общината се отказва от плаването по Марица. Превръщането на Марица отново в плавателна река обаче никога не напуска въображението на пловдивчани. През 2007 г. бизнесмени изготвиха такъв проект, наречен „Визит Марица”, който дори получи подкрепа от Министерството на околната среда и водите.
Проектът предвиждаше на ширина 60 метра в средата на речното корито нивото да бъде свалено под сегашното с 2 метра. В различните участъци коритото е широко между 160 и 200 метра. Идеята бе върху освободената от водата част да се разширят двата крайбрежни булеварда "Марица-юг" и "Марица-север", да се изградят диги и шлюзове, а завирената част, освен за водни развлечения, да се използва и за състезания.
Проектът бе оценен между 20 и 50 млн. евро, в зависимост от технологиите за прокопаване на речното корито. Тогавашният кмет д-р Иван Чомаков обясни, че е възложил на общинските юристи да проучат по какъв начин „Визит Марица” ще се реализира най-добре - концесия, смесено дружество между общината и бизнеса или друга форма, която ще позволи привличане на пари и от структурните фондове на ЕС.
Избраният вариант трябваше да се одобри от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, което е собственик на речното корито. И нещата спряха дотам, а дискусиите за бъдещето на река Марица продължиха.
Преди три години отново бе организирано обсъждане какво да се прави с реката. Марица да бъде разделена на три, а в средата да има аквадукт, по който да минават лодки, предложи радиоинженерът Дончо Донев. Но идеята му бързо бе отхвърлена от присъстващите, които казаха, че това ще струва много, много пари.
