Някога с две училища, гинекологична клиника и богат поминък, днес село Мандрица дава подслон само на 70 баби, които страдат по внуците си в странство
Автор: Камен Колев
Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш?*, питат любознателните баби на ивайловградското село Мандрица всеки чужд, прекрачил прага на селския хоремаг. Засмените пенсионерки заговарят новодошлите по инерция на местното албанско наречие, което се говори в селото още от първата половина на 17 век.
В кръчмата са насядали жизнерадостни жени на средна възраст между 70 и 85 години и отпиват от чашки с кафе.
В хармония със своеобразния матриархат е барманката Иванка Петрова, която от две години си говори с редовните си посетителки и само някой заблуден турист понякога разнообразява ежедневието й.
„Виж, всички са измрели“, показва Иванка черно-белите фотоси на стената. Собственикът на хоремага е наредил фотоси със стари мандричани - едни са по дворовете, други на каруци, трети са се увековечили в носии, четвърти държат кошници с бубено семе - някога традиционен поминък на Мандрица.
В миналото единственото у нас албанско село, разположено на Пътя на коприната, е имало славна история и богати хора. Според едни източници, първите заселници в него идват още преди падането на Константинопол под османска власт.
Книга с историята на селото, писана от бившия железопътен инспектор Апостолос А. Майкидис, лансира друга версия - че в средата на 16 век селото е основано от гръцки православни християни, които освен гръцки език, говорят и "арванитика". Това е арнаутски диалект на албано-латинска основа, запазен до тяхното експатриране през 1913 г. Запазен е десетилетия и се употребява и до днес от по-възрастни хора.
Повечето източници обаче сочат 1636 г. за година на основаването на Мандрица, позовавайки се на надпис на камък до гробищната църква "Света Неделя".
Легендата разказва, че селото е основано от трима братя албанци-християни от Северен Епир, село Виткучи (Vithkuqi), които били мандраджии. Оттам дошло и името Мандрица.
Албанците се съгласили да снабдяват с продоволствие турската войска. За всяка заклана овца те получавали по една жълтица. В знак на благодарност беят им дал и земя - колкото могат да обиколят от изгрев до залез слънце. Издействал им и ферман, според който бъдещото село било освободено от данъци, а на това място турци да не се заселват. Така на десния бряг на Бяла река се появило селцето, а след година братята се върнали по родните места, за да доведат в Мандрица и роднините си.
Основната маса албански жители се заселват в граничното село в края на 18 век от района на Корча и в началото на 19 век от областта Сули в Епир. Мандричани запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанелата с тракийски потури. А женската албанска носия се запазва чак до масовата емиграция в Гърция през 1913 г.
В онези времена тук е имало две училища - мъжко и женско, детска градина, гинекологична клиника, 4 мелници, 1 тухларна, 22 мелачки за сусамово олио, леярна за камбани, манифактури за газирани напитки, оръжия и кожи, бъчварница, бояджийница, аламбици за ракия и мастика, бижутерии. В паланката имало и 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасяли продукт за много страни.
Но през есента на 1913 г. в Беломорска Тракия стотици хиляди българи са били принудени да напуснат родните си места. Повечето мандричани, с изключение на 40 семейства, също са експатрирани и изселени в съседна Гърция. Под грижите на местната Света митрополия те остават шест месеца като бежанци в района на Димотика, който бил под османска власт.
Техни наследници, второ, трето и четвърто поколение, на 12 октомври 2013 г. се събират в Мандрица, за да отбележат 100-годишнината от разделянето на селото. На сбирката миналата есен в двора на църквата “Св. Неделя” (една от най-старите черкви в Източните Родопи - датира от 1708 г.) хората си разказват преживяното и с носталгия си спомнят времената, когато Мандрица е била процъфтяващо гранично село.
Десетилетия основен поминък на хората тук е отглеждането на сусам и производство на тахан, тютюн и бубарство. Архитектурата на местните къщи е пригодена по специален начин за развъждането на копринените буби. Къщите са на три етажа, изградени от кирпичени тухли, които се произвеждат в селото и до днес. Първият етаж е бил за добитъка, на втория са отглеждани бубите, а хората са живеели на третия етаж. Сега голяма част от къщите са изоставени и полуразрушени.
Празна е и някогашната кокетна сграда, където е била гинекологичната клиника. На фасадата има поръждясала табела: "Къщата на Атанас Пейкидис има симетрична фасада с характерно отстъпване в средата. Предната част на приземния етаж е била превърната в гинекологична клиника. На първия етаж се намира голям по размерите си салон, около който са разположени помещения за живеене".
Срещу изоставената къща на Пейкидис в момента има огромен навес, под който са складирани кирпичени тухли. Те отиват за строителството на нови къщи за гости и хотели, които точно следват правилата на някогашната зидария. Един от хотелите дори носи албанското име "Букор щепи", което означава "Хубава къща". Известно оживление в Мандрица настава, когато в селото и в съседните Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм "Мила от Марс" (2004 г.).
А декорът е подходящ за сценария: бременно, пребито 16-годишно момиче бяга от опасен мъж и попада в далечно гранично село, в което живеят само деветима старци. Селцето понякога се оживява не само покрай редките посещения на туристи от чужбина, най-вече Холандия. Повечето внуци и правнуци на мандричанските баби са пръснати зад граница и понякога идват да видят своите. "Внучката ми работи в Атина, за да издържа правнучката, която е студентка в Шотландия. Другата ми внучка живее в Германия", разказва едновременно с гордост и тъга пред другите баби в хоремага 85-годишната Мария Попова. Нейният баща навремето написал историята на Мандрица, споменава мимоходом жената и ни изпраща с "довиждане, остани си със здраве" на стария арванитски диалект: мбетуни ме шиндет.
* Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш? - в превод от алванитско албанско наречие „Добре дошли! Как се казваш? Откъде си?“
Село Мандрица
Мандрица е село в Южна България, в община Ивайловград, област Хасково. Разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 19 километра южно от Ивайловград и на два километра западно от Луда река, която оформя българо-гръцката граница. През 2004 г. Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.
Мандрица е село в Южна България, в община Ивайловград, област Хасково. Разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 19 километра южно от Ивайловград и на два километра западно от Луда река, която оформя българо-гръцката граница. През 2004 г. Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.
