Иван Маринов Парпулов е роден през 1829 г. в Панагюрище. През 1843 г. става помощник на клисаря в храма в местността Черква и свещеникът го учи да чете и пише.
Автор: Доц. Йордан Василев, д-р по история
Открива препис на Славянобългарската история у чорбаджи Коста и я прочита няколко пъти. От нея научава, че България е била могъща държава и е водила победоносни битки.
Узнавайки че в района на Средния Балкан действа хайдушка чета, Иван Парпулов тръгва да я търси, за да се включи в нея. След дълго бродене по гори и баири се среща с петима брадясали, облечени в изпокъсани дрехи мъже, въоръжени с пушки кремъклийки и ножове. Това всъщност е четата. Той скитосва с нея 8 месеца.
Когато научава, че е започнала война между Русия и Турция (Кримската 1853-56 г., б. а.), макар и най-млад в дружината, Иван Парпулов уговаря другарите си да отидат в Русия и да се бият срещу турците.
След двумесечен преход – по билото на Стара планина и промъкване по черноморското крайбрежие, стигат до Скадовск, където се сформират доброволчески части към руската армия. Там се срещат и с други българи. Повечето от тях слагат палец под заявлението си, че искат да станат доброволци. Иван обаче се подписва с букви и това прави впечатление на руския офицер.
Получава чин ефрейтор и е назначен за командир на отделение от 16 души. След едноседмична подготовка ги изпращат на фронта. Там научават, че ще се сражават не само срещу турци, но и с англичани и французи. При голямото настъплние на антируските съюзници през 1855 г. срещу Севастопол отделението на Иван Парпулов отбива 4 атаки на превъзхождащия го по численост противник. Самият Иван е произведен в чин унтерофицер (сержант) и е награден с медал.
След приключването на Кримската война отива в Молдова, а после във Влашко. Свързва се с БРЦК, който подготвя въстание в България. През 1875 г. го назначават за член на комитетската тайна полиция и четоводец-стотник. По време на Априлското въстание ръководи сраженията при с. Стрелча. Начело на 80 въоръжени с примитивни пушки въстаници 6 дни отблъсква нападенията на 300 души турски аскер и даже на два пъти го контраатакува.
Оттогава го наричат Орчо войвода. Загадка е защо е наречен така, тъй като в българския език няма такова име или дума. Предполага се, че първо са го наричали Борчо войвода, т. е. борец или поборник, а след това първата буква е отпаднала.
След потушаването на Априлското въстание е заловен от турците и е осъден на доживотно заточение в Геваш – село на южния бряг на езерото Ван, което се намира в източния край на Мала Азия. По пътя прави един неуспешен опит за бягство, но вторият е сполучлив. Добира се до брега на Черно море, през една нощ взима рибарска лодка и се отправя към родината си. Заловен е обаче от турски военен кораб и отново е заточен. Освободен е с амнистията от 1878 г.
Връща се в България и узнава за решението на Берлинския конгрес, който оставя под турско робство голяма част от България. Набързо събира няколко стари свои познайници от хайдушките години и се включва в организацията на Кресненското въстание, което обаче е неуспешно. Последната му проява е през 1885 г., когато Сърбия напада България. Тогава той живее в с. Владая.
Като узнава за вероломната агресия, облича овехтялата си военна униформа и тръгва из Владая и околните села да набира доброволци. Събират се 90 души, които в нощта на 3 срещу 4 ноември пристигат в Сливница. Въоръжават ги с пушки, останали от Руско-турската война, и на всеки дават по 100 патрона. Пращат ги да защитават позициите при Алдомировци, където на западния бряг на едноименното езеро-блато е разположен сръбски полк, въоръжен с модерни пушки и 22 оръдия. Освен това българите нямат храна.
Тогава Орчо войвода си спомня какво са му казвали неговите руски началници по време на Кримската война при подобни случаи (това всъщност са думи на Суворов): „Вие сте гладни, а у врага има и за ядене, и да пиене. Една успешна атака и то ще бъде ваше“.
Но не толкова гладът, а чувството за дълг вдига на щурм бойците на Орчо войвода. Битката е тежка, самият той е ранен на четири места. След дълго лечение се възстановява, макар и не напълно.
През 1908 г. съселяните му искат да го изберат за кмет, а той им казва: „Не ставам за такава работа, през целия си живот съм бил само войник“. Умира 3 г. след това на 82-годишна възраст.
Патриотичен календар
28 март 1887 г. — Роден е поетът Димчо Дебелянов
29 март 1986 г. — Римският наказателен съд издава оправдателна присъда срещу несправедливо обвинения за атентата срещу папа Йоан Павел ІІ българин Сергей Антонов
29 март — Ден на военноинвалидите и пострадалите при изпълнение на воинските си конституционни задължения. Чества се от 2005 г.
30 март 1922 г. — Със заповед на военния министър Константин Томов е учреден почетен знак „За спасяване на знаме“, от който са отсечени само 100 броя
30 март 1944 г. — Англо-американската авиация бомбардира София, Враца, Лом и Фердинанд (дн. Монтана). В операцията взимат участие 600 самолета
31 март 1878 г. — На базата на Опълчението се създава Българска земска войска, която по-късно става Българска армия
2 април 1962 г. — Отбелязано е раждането на 8-милионния българин
3 април 1860 г. — По време на великденската църковна служба в цариградския храм „Св. Стефан“ епископ Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх, с което на практика Българската православна църква се отделя от Гръцката патриаршия
3 април 1879 г. — Провелото се в Търново Учредително събрание – първото народно събрание след освобождението на страната ни от турско робство, избира София за столица на Княжество България
