Всички живеем в една сКептична яма, казваше с усмивка момчето на пловдивската бохема
Автор: Камен Колев
Аз не съм за този свят, не съм – затова си нося непрекъснато черните очила, те ме пазят от него и си живея в моя свят. Искам да съм в моя свят“. Това каза малко след 50-ия си рожден ден през декември и броени дни преди смъртта си българският художник Кольо Карамфилов, който по рождение бе пловдивчанин, но по дух- гражданин на Вселената.
Приживе, с питие и цигара в ръка, големият бохем обичаше да повтаря: „Аз съм на щат при Господ, не на държавата“. Затова Бог го повика, прибра го и не го пусна повече да се върне. „Довиждане“, а не „Сбогом“ му казват сега приятелите и хората, с които дружеше. Те знаят, че Кольо там е по-щастлив, отколкото беше тук.
И ако в живота беше цветен, енергичен, с огромна енергия и изпълващ пространствата, той си отиде внезапно, като мигване с око, от банален перитонит в Първа хирургия на пловдивската Университетска болница.
Като дъх, като птица, като затваряне на клепач.
Биографията му е колкото забележителна, толкова и статистически неспособна да опише и изрази титаничния талант на Кольо Карамфилов. Роден е на 7 декември 1963 г. и си идва с името – Николай.
„На 6 години, в детската градина, Кольо Карамфилов веднъж нарисувал клоун. И точно в този миг се почувствал истински художник, и разбрал, че рисуването ще е неговият живот. По-късно първата си международна награда - от Международното биенале на графиката във Варна през 1987 г. - печели именно със серия изображения на клоуни“, пише за него през 2003 г. Деян Енев.
В Пловдив завършва средното училище за сценични кадри. Така и не успява да се изкачи по стълбите към Художествената академия. „Когато исках да стъпя, те не ме пуснаха там, когато те искаха, аз вече не исках да стъпя“, казва Кольо в едно от многобройните си интервюта.
Чувствителен и фин, той стана символ на промяната в най-стария град в Европа – Пловдив. През 1989 г. заедно със свои съмишленици основа авангардната група „Ръб“ – талантливи хора, които още тогава се осмелиха да видят България, обществото и света по друг начин. В годините Карамфилов работи в различни сфери, владеят го различни цикли – през 90-те прави изложби от картини, рисувани с пясък.
Потъващите пясъци на българския преход.
Рисува графики, живопис, вае скулптури, твори инсталации, прави пърформанси, дава живот на гумата, очи на дървото, сценограф е, а на юбилея си представи и режисьорския си дебют.
Кольо не може да бъде вкаран в никакво клише, защото всички изкривявания на света, деформациите на обществото и хората, светлината и любовта се оглеждаха чрез гигантския му талант в неговите работи.
В биографията му има десетки постижения – медал от Третото международно триенале във Варна през 1987 г., наградите за дебют „Южна пролет“ – Хасково, и наградата на 8-та младежка изложба 2 г. по-късно, участия в изложби в Български културен център – Москва `98, Ниигата – Япония `98, Ашау – Германия 2001, Токио, Япония, Австрия, Варшава, Париж. Бил е художник на филмите „Хълмът с боровинките“ на Александър Морфов, „Пазачът на мъртвите“ на Илиян Симеонов и „Аве“ на Константин Божанов.
На 9 декември миналата година той отпразнува 50-годишен юбилей в своята галерия на ул. „Отец Паисий“ – място за картини, скулптури и джаз, за онзи дим в очите, за който свири Майлс Дейвис.
Обяви я като последна, че се сбогува с рисуването и че в „третото си детство“ ще се занимава с кино и нови пространства, извън мълчанието на картините. Същата вечер той представи и първия си филм „Казабланка“.
Любовта искаше Кольо и той искаше любовта – първият му брак бе с Ина Дамянова, а вторият – с Лиза Шопова, дъщеря на актьора Наум Шопов. А най-големият шедьовър е синът му Росен – момчето, което вече издаде две стихосбирки, след страшната диагноза детска церебрална парализа.
„Откакто се помня съм въдворен в своята месингова карета, която аз много мразя и много обичам. Едно е сигурно – това е моят начин да се придвижвам, да потъвам и да се отдръпвам от реалността, да се радвам, да пея, докато плача, и да плача, докато пея. Изобщо – никога не съм използвал краката си както останалите човеци.
Може би съм не-човек, знам ли? През нищожно малкото мигове, които съм преживял, основната ми задача е била една – да опитомя смелостта, тъй както Малкият принц опитомява лисицата. В един момент разбрах, че няма друг изход. Престанах да се бунтувам срещу очевидното. Казах си – какво пък, мамка му? Какво от това, че съм различен. Аз мисля, че да си различен е привилегия. Някои решения са взети от Бог и никой няма право да се намесва в тях.“
Така пише 20-годишният Росен с мъдростта, проникновението и свръхчовешката сетивност, които носеше и неговият баща. Кольо бе толкова горд с момчето си, когато организира премиерата на първата му книга и двамата пяха и плакаха заедно. „Татко е тук, между страниците на тази книга. Той е половината ми душа.
Гордея се с него. Никога не е спирал да ме подкрепя. Ние сме съвършеният дует“, каза тогава Росен.
След кончината на художника негови приятели решиха да издадат сборник с негови хрумки, мисли, късчета от Кольо. Те събират всичко в групата „Приятели на Кольо Карамфилов“ във Фейсбук. Там негови духовно близки хора са публикували репродукции на картини, рисунки, ценни негови словесни открития: *Ако ще ходиш някъде, си купи бензин, изсипи го на пътя, по който си въобразяваш, че ще минеш, запали си цигара и хвърли клечката. Ще забележиш колко много си изминал. *Облаците не могат да се изтрият от гледане... * Как се правело акварел? Хвърляш си четките в реката и наблюдаваш залеза...
*Да разсипеш усмивка върху официалния си костюм... на това му казвам събитие! * Изглежда, всички сме в една сКептична яма. * ...И като ви писне, писнете и вие...! * Любовта е като връх на планина. Но изкачиш ли го веднъж, трябва да се вкопчиш в него и да не слизаш обратно. Иначе си изгубен. *Така и не се научих как се краде синьо от изгрев... *Цифрата 50 е страшна! Тежи, та се не трае! Не на мен! Аз съм си на 18, истински абитуриент, автентична майна, стопроцентов хулиган. *Отдавна живея с максимата, че не може да мине един ден, без нещо да те изненада.
Трябва да си откраднеш нещо от този ден... И смъртта го открадна. Но както бе написал Деян Енев, „Кольо Карамфилов не е висок човек, но когато върви по улицата, я изпълва цялата. Гласът му също я изпълва. Улицата го познава, радва му се и го поздравява. И той й се радва, но преди всичко я гледа и запомня.“
И ние те запомнихме, Коле, светло да ти е.
