На 22 юли е роден един от забравените български генерали - Георги Абаджиев, който описва в писма от фронта до близките си какво се случва по бойните полета
Автор: Огнян Марков
Българската армия има своите славни традиции, подпечатани с кръвта на хиляди военнослужещи, дали живота си за защита на своето Отечество. Паметта за техния подвиг по бойните полета не увяхва и сега, след толкова много години, и е на особена почит за всеки патриот, особено сега, когато отбелязваме 100-годишнината от Балканската война, увенчана от марш-маньовъра на Трета българска армия през Странджа през първия етап на войната, предопределил в голяма степен успеха на Тракийския боен театър и феноменалната победа с превземането на Одрин на 13 март 2013 г.
Изключителен принос за изминатия славен път обаче има не само храбрият български войник, но и неговите командири – подофицери, офицери и генерали, подчинили своята воля, знания и умения на идеята за независимостта и величието на Родината. Но покрай известните на всеки българин имена на малцина от тях, делото и подвигът на повечето български професионални военни по една или друга причина са потънали в прахоляка на забравата.
Един от тях е генерал-лейтенант Георги Киров Абаджиев. Той е роден на 22 юли 1859 година в Стара Загора (тогава Ески Заара). Негов по-малък брат е известният професор по право в Софийския държавен университет Стефан Абаджиев, а двамата отглеждат големия български поет Кирил Христов – техен племенник, останал отрано сирак.
По време на Руско-турската война, едва 18-годишен Георги Абаджиев се записва като доброволец в 7-ма опълченска дружина. След края на войната постъпва във Военното училище в София, като завършва първия му випуск с чин подпоручик. Само осем години по-късно той вече е майор от българската армия, а след още две години на пагоните му вече греят отличителните знаци на полковник. Следва званието генерал-майор, присвоено му на 14 септември 1913 година, а последното си воинско звание генерал-лейтенант получава през 1937 г., когато вече е на 78 години.
Дълъг е прослужният списък на ген. Абаджиев. След завършване на Военното училище става командир на взвод в 5-а дружина на Източнорумелийската милиция. После е ротен командир в Шеста Старозагорска дружина (отговарящо на батальон по съвременните понятия, б. а.), а по време на Съединението, бидейки вече с чин капитан, е дружинен адютант на същата дружина.
Ето какво пише той в дневника си, съхраняван днес като „единично постъпление № 40“ в отдел „Специални сбирки" на пловдивската Регионална народна библиотека „Иван Вазов" :
„5 септември, четвъртък, г. Ст. Загора.
Берлинският договор раздроби нашето отечество България на три части: 1) България (Северна) образува отделно, самостоятелно, васално на Султана, Княжество, 2) Източна Румелия (Южна България - Тракия) - автономна област под властта на Султана, и 3) Македония, която остана като неразделна част от Турската империя. Оттогава думата съединение беше станала свята, тя беше идеалът на всички българи без изключение... Не ще съмнение, че и ние, офицерите, бяхме проникнати от тази идея и бяхме готови да жертвуваме и живот и всичко за нейното осъществяване.“
Георги Абаджиев взема дейно участие в Сръбско-българската война, чието обявяване, както свидетелства самият той, е било посрещнато с радост от българските военни. Ето още редове от дневника на генерала: „2 ноември 1885 г., събота, с. Шахлии. Сутринта имахме учение. След свършването му, в 11 часа дружинният командир събра всички офицери и ни обяви току-що полученото екстрено предписание от началника на Ямболския отряд, в което се съобщаваше, че днес в 6 час. пр. пл. Сърбия обявила война на България.
Радостта ни беше голяма, че ще ни се падне случая да научим на ум и разум тези прасета и че това ще бъде първата крачка за по-скорошното ни излизане от неопределеното положение, в което се намирахме. Предстоящата война, т. е. тази постъпка на сърбите, ние тук си обяснявахме така: конференцията (разговорите между българския княз и турския султан, б. а.) ще да е решила въпроса за в наша полза, а това на Сърбия не приляга и тя като не се е съгласила, предприема да се отъкми с нас със силата на оръжието.“
Повишен веднага след войната в чин майор, Абаджиев е командир последователно на 21-и Средногорски полк, 18-и Етърски полк, а след това на 2-а бригада от 7-а пехотна Рилска дивизия. През Балканските войни е командир на славната 1-а бригада от 5-а пехотна Дунавска дивизия, която води епични сражения при Селиолу, Гечкенли и Чаталджа.
Вече с чин генерал-майор през Първата световната война е началник на 12-а пехотна (сборна) дивизия, а от 1917 година – началник на Бургаския укрепен район. След войната, съгласно условията на унизителния за България Ньойски договор, минава в запаса.
Награден е с орден "За храброст" 3-та степен, орден "Свети Александър" 3-та, 4-та и 5-а степен, орден "За военна заслуга" 3-та степен, орден "За заслуга" на обикновена лента, персийски орден "Лъв и слънце" 2-ра степен.
Освен като военен деец, генерал Абаджиев се изявява и като талантлив разказвач. Свидетелство за това са написаните на базата на личните му преживявания по бойните полета мемоарни книги: „Действията на 1-а бригада от 5-а пехотна Дунавска дивизия във войните през 1912-1913“, „12-а пехотна дивизия през Общоевропейската война през 1915-1918 год.“, „Спомени от Освободителната война в 1877-1878“, както и редица статии и други публикации.
Едно от най-ценните негови писмени свидетелства са записките, които генералът води всеки ден от 1 септември 1885 година до 20 януари 1886 година, фиксирали точно ставащите по това време бурни събития. Те са озаглавени от самия него като „Дневник на един румелийски офицер“. Всъщност това се писмата на генерала до близките му, които той редовно е изпращал, за да ги държи в течение на това какво става в българската войска в тези трудни за страната времена, пък и със самия него.
Ето още един цитат от този безценен ръкописен документ, в който личи отношението на генерала към някои черти от българската народопсихология:
„1 януари (1886 г.), сряда, с. Горублене.
Днес четох вчерашния брой на вестник „Народен приятел". В подлистника за възпоменанията на един Софийски милициец (служащ в румелийската милиция, б. а.), не ми хареса писаното против офицерите, а именно: че в боевете се били криели, че ги било страх, че бягали и пр. Не отказвам, че може да е имало и такива, но отделни единици.
Не одобрявам дето след толкова похвали и писане за в наша полза, изобщо, че войската (заедно с офицерите) е извършила повече, отколкото са били надеждите на народа; след такива писания, които прославят целия народ, да отиваме сами да се омаскаряваме, особено сега, когато сръбските вестници си служат с всички средства само и само да могат да помрачат славата ни.“
Генерал Абаджиев умира в София на 21 февруари 1940 година на 80-годишна възраст малко след началото на новата световна война, в която той няма да вземе участие. В некролога се споменава, че е починал „почетният подпредседател на ОКОХ (Общество на кавалерите на ордена за храброст) ген. л-т о.з. Георги Абаджиев. Погребението се извършва на следващия ден, като тялото на генерала е поставено върху оръдеен лафет, а последни военни почести към него отдава сборен полк от българската войска.
Ето какво казва за този смел офицер в надгробното си слово заместник-председателят на ОКОХ полковник о.з. Г. Симеонов:
„Аз си спомням преди 24 години под стените на Букурещ, когато моментът беше тъй критичен, как генерал Абаджиев изпълни своя дълг. Аз си спомням беловласия хубав и внушителен генерал на 2 декемврий, 1916 г, когато противникът проникна като клин, плени германската артилерия, изби нашия обоз и разкъса нашата от турската и германска дивизия. И когато настъпи най-критичния момент, ние, бойците от окопите, видяхме генерал Абаджиев тръгнал из окопите да разправя спокойно, много спокойно, като че ли се намираше в дома си, за величието на България, за подвига на падналите.
И сега като че ли го виждам с гълъбовия шинел с червена яка, този хубав генерал да се движи между бойците, да ги окуражава, да им дава сили и да казва: „Братя, ще умреме тук, но няма да позволим на противника да погази нашата хубава земя.“ И старите опълченци, и младите драгоманци му целуваха ръка, изпълнени с едно чувство – с готовност да изпълнят своя дълг.“
