Дойран - забравената памет


Дойран - забравената памет
28 Февруари 2012, Вторник


Някои сравняват Дойран с Шипка. Да, може да се намери много общо между двете твърдини.


Автор: Иво Антонов

Шипка спаси една освободителна война, която създаде България, Дойран спаси България от унижение. Шипка прослави българския дух и воля за свобода, Дойран прослави България на духа и волята за свобода. Но днес нищо в Дойран не напомня за българската победа над две велики световни империи.

В миналото Дойран е бил любим курорт за сърбоюгославски летовници от бедни работнически семейства. Соцарт хотелът „Галеб”, десетки одморалища и еднотипни почивни станции на разни бивши югославски заводи напомнят за шумното, но не толкова славно социалистическо благополучие на това малко селище в дъното на бивша Югославия, далеч от луксозните курорти на Адриатика и Белград. Иначе приятно място с хубава храна и прясна риба, днес Дойран си остава провинциално селище без нищо особено и забележително.

На пръв поглед нищо не си струва, за да пропътуваш стотиците километри от най-близката балканска столица или да се лишиш от златните халкидически плажове. Дори местният музей възпява подвига на чапли, корморани и шарани и техните умели ловци с харпуни и някакви екзотични прътове, с които са оставили своя исторически принос към световния риболов. Нищо за Дойранската епопея, нищо за Владимир Вазов, Джордж Милн, Сарай, Каварналиев, нищо за слава и величие, битки и победи, съдби и преломи, толкова много и толкова забравени по тези места.

В последните години обаче, за всеобщо местно учудване, в историческия Дойран започнаха последователно да пристигат британци, гърци, българи, дори и немци. Вместо да посетят музея на рибите и езерните птици и да се потопят в мътните води на Гьольот (така местните наричат Дойранското езеро), да хапнат и да пийнат в някоя кафана, тия заблудени люде се катерят по баирите над Дойран, където видимо има само змии и пърнаре (храсталаци). „Злато бъркат (търсят)”, убедени са местните.

Друг смисъл в тези чуждестранни набези по шубраците те не виждат. Големите очи на невежеството съзират във всеки български и английски исторически турист „златотърсач”, в чиито ръце им се привиждат „антички мапи (карти)” на митични (несъществуващи) съкровища и тайно заровени военни сандъци със злато или войнишки гробове с погребани в тях златни наполеони. Местните не могат да повярват каква е истинската причина за появата на тези екзотични „туристи”. Невидимата за тях бойна слава не се яде и не се пие, следователно не съществува.

Първи през 2000 г. в Македония пристига един отряд от Албиона с последователи на лондонските и уелски полкове, „въоръжен” със стари военни карти от началото на века, с легенди за велики битки и смесени чувства, породени от огромното поражение през есента на 1918 г. от българите. Отправната им точка е Стената на славата в Дома на ветераните в кв. Челси в Лондон, където има почетна табела за Дойранската битка през Първата световна война.

Многократно групи от Острова са посещавали грамадния мемориал на загиналите британци, който се намира на хълм, близо до гръцко-македонската граница на гръцка територия. Никога обаче не са прекрачвали на македонска територия, където са били позициите на дойранските защитници – българите. Цели 80 години.

Първите „изследователи” от Албиона остават шокирани от това, което виждат сред храсталаците над Стария Дойран – напълно запазени бункери, окопи, галерии. За първи път посетих Дойран през късната есен на 2002 г. Година преди мен по тези места беше минал проф. Божидар Димитров с екип на ТВ СКАТ. Докоснал се до невидимата слава, професорът беше заснел 2 български военни гробища, останките на старата църква…

За пръв път от 60 години български крак стъпваше по историческите места на бойната ни слава. Когато придружен от български дипломати от посолството ни в Скопие пристигнах край спокойните води на Дойранското езеро, изобщо не си давах сметка къде се намирам и какво има около мен.

Първото ми докосване до невидимата бойна слава беше масивен каменен кръст, запокитен в разкопания гроб на редник Михал Василев Бучински, войник от 14 пехотен Македонски полк, убит през ноември 1915 г. Неговият гроб е част от едно малко българско военно гробище край пътя за Дойран, жестоко осквернено. Буйни храсталаци закриваха разкопаните гробове.

В близкото село Фурка, където някога е бил щабът на генерал Вазов, с помощта на нашия местен приятел Живко се гмурнахме в едно море от храсталаци и драки, кал и треволяк, цял километър и половина, докато стигнем до място, на което се търкаляха 10-15 каменни и циментови кръстове, повечето повалени.

Разчиствайки листата, прочетох имената на героя Мачев, Тачо Гетов от Плевен, войници и офицери от 9 пехотна Плевенска дивизия. По-късно научих, че това е може би най-голямото българско военно гробище в района, в което са погребани 243 български войници и офицери, загинали за обединението и величието на Родината през Първата световна война. Над гробовете на героите тегнеше десетилетна разруха и разорение, но много повече тегнеше забравата.

На малък хълм до шосето Валандово-Дойран, през 1917 г. личният и команден състав на 9 пехотна Плевенска дивизия, под ръководството на славния генерал Владимир Вазов, издига скромен гранитен паметник на един велик българин – полковник Константин Каварналиев, загинал геройски по тези места, отбранявайки Дойран от настъпващите гръцки войски през 1913 г.

Срещата ми с геройския гроб беше истински шок както за мен, така и за колегите. Безпощадна мародерска сърбоманска антибългарска ръка в среднощен час беше взривила на парчета паметника и беше изровила костите на знаменития герой от гроба му. Гняв се надигна в душата ми. Гняв към отродниците, дръзнали да ровят геройските кости. Много по-голям обаче беше гневът ми към самите нас, българите, забравили онези, които загинаха, за да има България, за да „не обидим съседите”.

В следващите месеци и години един след друг пред нас се разкриваха бункерите, окопите, чешмите, пътищата, гробищата, позициите на Великата Дойранска епопея на българския народ. Постепенно невидимата дойранска бойна слава започна да докосва все повече български патриотични души. Създаде се Троянският комитет за издирване паметниците и гробовете на героите от 34 пехотен Троянски полк.

Полкът, записал името на своите бойци и командири със златни букви в българската и световна военна история точно тук, край Дойран. Заедно с троянци открихме в една непроходима джунгла гробището на 170 български герои край село Църничани, покорихме славния връх Кала Тепе, защитаван от гордите балканци от Троянско и Ловешко и надникнахме в Окото на дявола – главният бункер на позицията, стряскал съня на поколения лондонски и уелски нашественици.

Местните жители с огромно любопитство и учудване следяха нашите все по-чести експедиции. Някои дори започнаха да се интересуват от историята на своето родно място, други събираха и съучастнически ни показваха намерените от тях парчета бомби, гранати, снаряди и патрони по чукарите. Най-любопитни обаче бяха най-простите.

Те бяха убедени, че единствената причина българи да се завират по шубраците е закопано в миналото злато. Тутакси беше пуснат слух, че българските войници, които лежат в дойранските военни гробища, са погребвани със златни наполеони в джобовете. Тълпи от среднощни мародери в рамките на няколко години превърнаха 6-те ни военни гробища в района в лунен пейзаж от разкопани гробове, осквернени кости и натрошени надгробни паметници.

Постепенно вълната на мародерство отмина и местните плахо започнаха да свикват със ставащото около тях. Нямаше как планината да разкрие тайните си без тяхната помощ. Така открихме и част от непокътнатата бойна позиция на полковете на 9 пехотна Плевенска дивизия, които са разположени в няколко успоредни линии и десетки фортове в района от езерото до върховете Кала Тепе и Дуб.

Заедно с Окото на дявола намерихме уникалния бункер, наречен „балона”, както и още десетки скривалища и галерии с причудливи форми. Открихме и живелищата на дойранските защитници в северния склон на Кала Тепе и легендарната чешма-паметник „Цар Фердинанд” в памет на героите от 34 Троянски полк.


„Окото на дявола“ Военното гробище на 34 Троянски полк Съборените кръстове

В категории: Горещи новини , Пътеводител

2
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
2
johnros
12.03.2012 10:13:05
1
0
Парадокс,българската армия в своята история,няма изгубена битка но.....няма спечелена война.Благодарение на политиците.Не съм срещал другаде в историята, победените да се приветстват с свалени знамена. Дълбок поклон пред подвига на ген.В.Вазов и Българския войник
1
Ник
28.02.2012 09:20:30
1
0
Бог да прости български войни,загинали за славата на Отечеството!Да е свято името им!Не са забравени от всички!
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки