Георги Марков с третата си съпруга – англичанката Анабел, и дъщеричката им Александра-Райна
24 Август 2011, Сряда
Вече сме наясно в несъстоятелността на защитаваната в стотици публикации и дузина книги измишльотина за паническия страх на Тато
Автор: Борис Цветанов
от словото на Георги Марков и личната молба на КГБ за съдействие на българската ДС за ликвидирането му.
Ако през 1978 година Георги Марков е представлявал опасност за някого в България, то това е бил „писателят” Костадин Кюлюмов. В литературата той и досега фигурира като приятел на дисидента.
Какво още може да се каже за него. Той е полковник от ДС, създател на прословутото Шесто, дълги години негов първи заместник-началник (дори след пенсионирането му, 12 години продължава да получава и пенсия, и заплата на заместник-началник и да командва парада, според думите на прекия му тогава началник генерал Антон Мусаков).
Целият стаж на Кюлюмов от идването му в София от редиците на неврокопските синекапци (милиционерите в първите години след Девети септември) е свързан със следене на интелигенцията, писателските среди и киното. Натрупал е опит в Москва, където през 1959 г. завършва право.
Той е маниак-графоман, натрупал две дузини книги с неговото име, нито една от които не е написал сам. Което не му пречи да има самочувствието на Нобелов лауреат, апетитно зяпащ към стола на председателя на Съюза на писателите. „Кюлюмов е толкова писател – казва за него брата на Георги Марков, – колкото брат ми му пишеше книгите...”
Допълнителен щрих за него дава в спомените си Димитър Мантов: „Той все съавтори търси – явни и скрити. На мен два пъти ми е предлагал, щял да ми дава материала, за да пиша”.
Генезисът на графоманията на Кюлюмов започва от едно стихотворение, поместено в неврокопското вестниче „Свободна трибуна” през 1944 година.
Написано е, както се е говорело още тогава от загинал вече политзатворник. Първата книга на Кюлюмов, подписана с бащиното му име Спасов, е „Златният зъб”. Съавтор му е известният кинорежисьор Антон Маринович. Първоначално това е киносценарий, по който е заснет филм.
Истината е, че авторът на „Златният зъб” е Георги Марков.
Първата книга на Марков е „Цезиева нощ”, включваща две криминални новели – „Зелената писалка” и едноименната „Цезиева нощ”. Докато първата е образцова полицейска анкета, втората е класическа загадка на затворената стая.
Георги Марков е изпълнен с намерението да бъде българският Конан Дойл или поне Едгар Уолъс. По това време вече 13 години в България има анатема над криминалното четиво. Георги Марков е пионерът (заедно с Христо Минчев – „Мълчаливият двубой”) в този жанр. Цялото пишещо войнство се нахвърля срещу младия автор.
Още повече, че книгата светкавично е преведена в СССР в стохиляден тираж. Критическата балтия от страниците и на „Работническо дело”, и от „Литературен фронт” означава ни повече, ни по-малко некролози за литературна смърт на Георги Марков. Сам той си подписва присъдата с устремния си дебют с разказ не къде да е, а в „Народна култура”.
И преди всичко като фукльо в литературните среди, груб, невъздържан с писатели, „обичаше да се прави на важен човек”, твърди за него Александър Бешков. От литературна клинична смърт го спасява Емилиян Станев. „Не е страшно – казва му – да се започне с такава книга.
Страшно е да се завърши с такава ...” Балтията, ударена на Марков, е толкова ефектна, че той ще забрави първата си, и то голяма любов, за години наред... А в това време ентусиазиран той е подготвил романа си „Златният зъб”. Това е криминално-шпионска-психологическа драма.
Но криминалният роман за него вече е забранена зона. И подарява ръкописа си на приятеля си от Държавна сигурност Костадин Кюлюмов (все още Спасов), който току-що се е завърнал от Москва. Графоманът безпогрешно разбира, че е напипал златна мина.
И хуква през глава към киното. Антон Маринович току-що е заснел криминалния филм „Нощта срещу 13-и” и приема да стане съавтор за бъдеща кримка. „Златният зъб” се появява и в набираща престиж библиотека „Военни приключения”. Следващата графоманска стъпка на Кюлюмов, вече с тази фамилия, е „съавторство” с низвергнатия от „Стършел” Стефан Гечев, пишещ с псевдоним Венцислав Диаватов.
С властта си на важна клечка в ДС, Кюлюмов урежда скандалния Стефан Гечев (той също емигрира на Запад) за драматург в театър.
Макар „Момичето и предателят” да е написана само от Гечев, тя излиза в новата библиотека за кримки „Лъч” като роман от Венцислав Диаватов и Костадин Кюлюмов.
Това е целият литературен актив на графомана, с което е приет за член на Съюза на българските писатели. Безпрецедентността няма нужда от коментар. Кюлюмов вече е официалният консултант на всички кримки в Българската кинематография.
Андрей Гуляшки пръв влиза в спор с „консултанта” и отказва, като баща на Авакум Захов, името му да фигурира сред сценаристите на „Приключение в полунощ”. И Богомил Райнов ще „тегли една майна” на Кюлюмов, след като той се самоназначава за консултант на филма „Инспекторът и нощта”, сниман по романа му.
С героя разузнавач от Втората световна война Борис Недялков, автор на бестселърите „Под маската на СС” и „Майорът от СС”, пък се стига до вадене на бойния патлак от разведчика по повод обявяването на Кюлюмов за съавтор на сериала „С пагоните на дявола”. С това Недялков подписва литературната си смърт – романът му „Мъгла над Лондон” никога няма да види бял свят.
Така пътят на Кюлюмов до „На всеки километър” се осейва с мръсотии. Има наивници, които и досега смятат, че идеята за този сериал е негова, но не е. Както и че е един от петимата сценаристи. Истинският автор на сценариите, смятани за излезли из под перото на Кюлюмов, е Георги Марков.
За това дълго се шушука. Неизвестен остава обаче друг мръсен номер на графомана. За втория сезон на сериала чрез Яна Пипкова и директора на филмовата продукция Никола Петров, Георги Марков моли министъра на вътрешните работи Ангел Солаков да вземе участие в писането на новите сценарии.
Изпраща три на Костадин Кюлюмов, смятащ го все още за свой приятел. Изгонването на Солаков от МВР покрай аферата „Тексим” е добре дошло за графомана. Кюлюмов представя писаното от Марков като свое.
За да узакони кражбата, два от сценариите оформя в сборника „Урок по толерантност”, без да включва последния епизод от сериала, защото внимателният анализ може да види в него мотивите от известния разказ на Георги Марков, печатан в сп. „Септември” – „Последният патент”.
След втория сезон на „На всеки километър” Сульо и Пульо се натискат да пишат книжки, които да излизат от името на Кюлюмов. Той вече е Царят на доносниците – създател на Шесто и до Десети ноември се разпорежда със съдбата на българските интелектуалци.
През 1978 година пътят му е осеян с рози и му остава малко усилия към заветното място – столът на председателя на мафията пишещи от „Ангел Кънчев” 5 (Централата на Съюза на българските писатели, б. р.). И всичко може да се сгромоляса само за миг, ако дисидентът от „Свободна Европа” проговори.
Задочните репортажи на някогашния приятел стават кошмар за полковника от Държавна сигурност. В няколко репортажа ни в клин, ни в ръкав дисидентът сипе огън и жупел по загадъчния „полковник К.” Те са Дамоклиевият над главата на Кюлюмов, крепящ се само на една дума от Георги Марков.
Графоманът е принуден да стане и убиец. Колко му е, след като в ръцете му е уникалната възможност да свърши работата така, че евентуалното следствие да реши, че е дело на ДС.
Някогашен авер от годините, прекарани в Москва, му осигурява прашясали атрибути на тайните лаборатории, отдавна забравени и без изглед да се разкрие кражбата им. От тук нататък е необходимо да се намери наемен убиец, което е лесна работа – досущ като търсенето на съавтор за романите му.
Вероятно във върховете на ДС някой нещо е доловил. Неслучайно Кюлюмов е наказан във връзка с бягството на писателя. Но като цар на доносниците остава недокоснат.
Деветнадесет години след „случая Георги Марков”, вече с диагноза рак, писателката Ивайла Александрова, събираща материали за романа си „Горещо червено”, го описва като „незначително дребно сбръчкано човече, гърчещо се във фотьойла и с мучащи звуци, напъващо се да изрази чувствата си”.