Историческите паралели сочат, че не сме извървели пътя до истинската си независимост
Автор: Илияна Христова
Ние, българите, си мислим, че сме извървели дълъг път от годините на Възраждането и Освобождението през 1878 г. до наши дни. Но днес, след тези 135 години, виждаме, че все още имаме робско съзнание, а страната ни продължава да е апетитна хапка за геополитическите интереси и на Русия, и на Османската империя.
Две седмици минаха, откакто турският вицепремиер Бекир Боздаг поиска да сложи ръка върху някакви въображаеми отомански паметници у нас, а българските журналисти бяха изгонени от вечерята му под тепетата с президента Росен Плевнелиев, не чухме Анкара да се извини за дързостта си. В същото време родният ни държавен глава продължи да благодари на Турция, че станала втора родина на изселниците ни след т. нар. „голяма екскурзия”.
През 2006 г. посланикът на Русия в ЕС Владимир Чижов пък каза, че България ще бъде троянският кон на Москва в Евросъюза. „В положителния смисъл на думата”, обясни той, сякаш може да има добър троянски тон.
Към момента най-значимите бизнес проекти у нас – тези в сферата на енергетиката, са руски. Стокообменът между България и Турция пък надхвърля 770 млн. евро – предимно внасяме ние и парите ни изтичат към югозападната ни съседка. По-добра илюстрация на това, че все още сме зависима страна, както преди 135 години, здраве му кажи.
Вярно, времената са се променили, отдавна феодализмът и монархът са сменени с демокрация и свободен пазар. Правилата на играта са други. Но големите и малките играчи на политическата карта са същите. Наблюдаваме го и на битово ниво, далеч от сферата на голямата политика.
Фирми на турски граждани изкупуват масово земя – ниви в Добруджа, Старозагорско, Хасковско, Ямболско, Бургаско, Врачанско, Монтанско. Интересът на турските купувачи се засилва, защото през 2010 г. правителството в Анкара стимулира чрез безлихвени кредити своите зърнопроизводители да купуват плодородни терени в чужбина, включително и България. В Родопите и Пловдивския регион турците са на първо място сред чужденците извън Европейския съюз по регистрация на фирми.
Една трета от купувачите на апартаменти и терени по нашето Черноморие пък са руснаци и граждани на бившите съветски републики. Според статистиката на НСИ става въпрос за 320 000 имота. И тази тенденция едва ли ще спре, тъй като недвижимостите у нас са евтини. А турските ни съседи и старите ни руски „другари” имат пари, изгодно им е да инвестират тук – никой не може да ги спре. Свободен пазар.
Ние често се радваме на този интерес. Той бил съживявал икономиката. Но от живота знаем, че който плаща, той поръчва музиката. Що се правим, че ние поръчваме нашата?
Да се изненадваме ли тогава от изявления като тези на Боздаг и Чижов? Кой е домакин и кой е гост в България? Кръгът затваря безспорната констатация – ние не сме господари на собствената си държава. Турците се чувстват като във вилает, руснаците – като в губерния.
