Българското малцинство в Западните покрайнини умира в жестока агония пред очите на цяла България


Българското малцинство в Западните покрайнини умира в жестока агония пред очите на цяла България
Изглед от Босилеград
31 Март 2021, Сряда


Зариването на главата в пясъка не отменя проблемите

Автор: Иван Николов

Темата за Западните покрайнини като че ли попадна в черната дупка на пандемията с COVID-19 и напрежението между България и Северна Македония. В предизборната кампания за парламентарните избори на 4 април, всички кандидат-депутати, ТВ водещи и коментатори се упражняваха по темата Македония и отдалече заобикаляха „горещия картоф” – Западните покрайнини.

Повечето политици в България нямат никаква позиция по този въпрос. Най-много да зазубрят мантрата за правата на човека и правата на малцинствата и че проблемите ще отпаднат от само себе си, когато Сърбия влезне в ЕС!?

Непрекъснато се подчертава, че България има интерес страните от Западните Балкани час по-скоро да влезнат в ЕС. Само че това не зависи от желанието и от бекористната пдкрепа на България, а от политическата воля на управляващите в Сърбия и РС Македония да приемат европейската ценностна система и европейската форма на демократично държавно устройство.

Желаното се различава от реалното и точно затова е нужно отварянето на дебат по българската външна политика. Това като че ли е извън полето на демокрацията, а това върви по линията на по-малката съпротива. Зариването на главата в пясъка не отменя проблемите. Проблеми има, текат цивилизационни процеси, независимо дали ние ги виждаме или не.

Случаят с РС Македония за пореден път показа, че забатачените проблеми от миналото рано или късно се завръщат с двойна сила. Пропуснатите шансове за решаване на проблемите в изтеклите три десетилетия, днес не само застрашават членството на РС Македония в ЕС и българо-македонските отношения, но и разклащат из основи всички балкански проблеми, останали след разпадането на Титова Югославия.

За разлика от 2016, 2017 и 2019 г., когато сред някои български организации в Западните покрайнини и сред българската общественост в България имаше остри реакции по повод „научните конференции” за „българските зверства в Сърбия 1915-1918 г.”, канонизирането на т.нар. „Сурдулишки мъченици”, скандалите с отнемането и връщането на паметните плочи с имената на невинните жертви от погромът в Босилеградско на 15-16 май 1917г., българската „фашистка” окупация по време на Втората световна война, отбелязването на 100 години от подписването на Ньойския диктат и пр, през 2020 г., с изключение на Меморандума на ГК „Западни покрайнини” и няколко медийни изяви, почти изостана отбелязването на 100-годишнината от окупацията на Босилеградско и Царибродско от страна на сърбо-хърватско-словенското кралство на 6-7 ноември 1920 г.

Настъпилото затишие от българска страна по време на „най-добрите отношения между България и Сърбия”, както често се чува на официалните срещи на високо равнище, увеличи отчаянието и усещането за обреченост и изоставеност сред национално осъзнатите българи в Западните покрайнини.

Другите, гравитиращи около общинските бюджети в Босилеград и Цариброд и Националния съвет на БНМ, още по-плътно се притиснаха в прегръдките на Вучич и неговата управляваща партия в ролята на „лоялни българи” – точно по мярката и целите на сръбските интереси. Всъщност, те са в позицията на македонстващите юговъзпитаници в РС Македония и използват приблизително същият вокабулар в официалните си изказвания.

От друга страна, шикалкавенето на официална България по Западнопокрайнинския въпрос като че ли още повече насърчи сръбските управници, политици, журналисти и учени с повод и без повод да правят провокативни и унизителни антибългарски изказвания, които официална София обикновено премълчава или презрително подминава. Нещо, което никоя друга, европейска държава не би допуснала.

Анализът на антибългарските изказвания в Сърбия, и преди и особено след ветото на България за преговорната рамка за членството на РС Македония в ЕС, показва, че те по същество с нищо не се различават от езика на омразата, с който се говори в Северна Македония.

Няма и как да е другояче, защото тази антибългарска пропаганда се (ръко)води от един и същ център. Което се вижда и от почти идентичните опорни точки на антибългарската риторика в Македония и Сърбия – българите са „фашистки окупатори”, „зверове”, престъпници, убийци, коварни врагове които винаги удрят в гръб, „татаро-монголски пришълци”, които застрашават териториалната цялост на Сърбия.

Така България се вкарва в един оправдателен режим, в който трябва да се защитава от сръбските обвинения, вместо да премине в настъпление и остро да ги атакува от позициите на европейска страна. Това особено се засилва, когато България на двустранните срещи или в европейските институции реагира за положението и правата на българите в РС Македония или Западните покрайнини.

Президентът Вучич, премиерката Брънабич, външния министър Селакович, председателят на Народната скупщина Дачич, сегашният посланик в Москва Лазански, Милован Дрецун, Драган Стеванович, скандалният проф. Симеунович и др., вече от няколко години все гледат да се отъркат за нещо от България.

Особено много обичат да се сравняват по стандарт, заплати и качество на живот с България, която, според тях, била най-бедната страна в ЕС, и че именно затова не си струвало Сърбия да се натиска за членство в ЕС!? Вместо това, тя трябвало „мъдро” да изчака разпадането на ЕС и някакъв нов, предполагаем „Берлински конгрес”, на който отново да се прекроят границите на Балканите и с помощта на Русия и Китай окончателно да се реши сръбският национален въпрос.

Говорителите засега са църковните великодостойници и дежурните политически коментатори и анализатори, които често обсъждат тази стратегия по сутрешните програми на националните телевизии. Официалните държавни ръководители, къде гласно, къде мълчаливо, пригласят.

На този сюрреалистичен фон съдбата на българите в Западните покрайнини е отчайваща. През изтеклите 100 години българското малцинство изчерпа всички възможни начини и средства за решаване на проблемите, които касаят българската идентичност и оцеляването им в рамките на политическата система на Югославия/Сърбия. Това се оказа невъзможно, както се оказа невъзможна и самата Югославия.

Каквото и да се говори на официалните българо-сръбски срещи, Сърбия на практика провежда старата политика на обезбългаряване и обезлюдване на този район и това се вижда с просто око. Историческият и съвременен анализ на положението в Западните покрайнини в Югославия/Сърбия не оставя никакво съмнение относно целите на тази политика. Тя успешно е приложена в миналото в Поморавието и безотказно продължава да работи и днес. Напук на всички международни стандарти за правата на човека и на съвременните европейски принципи и ценности.

Не работят само механизмите за защита на правата и интересите на българите в Западните покрайнини. Както видяхме, Югославия/Сърбия не можаха да се демократизират и проблемите на малцинствата демократично да се поставят и решават в рамките на политическата система. 

Демократизацията ни отведе до разпадането на югофедерацията, а опитите тя да се запази със сила, доведе до гражданска война. След като Югославия/Сърбия не можаха да отговорят на легитимните искания на югославските народи и малцинства, те легитимно поискаха развод от нея. Центробежните процеси продължават и днес.

В изтеклите три десетилетия българите в Западните покрайнини един след друг изиграха козовете си в желанието да решават проблемите, касаещи националната им идентичност и икономическите основи за оцеляването и развитието си в рамките на политическата система, защото самата система е така настроена.

Създаването и програмата на Демократичния съюз на българите беше един ранен опит за демократично и цивилизовано решаване на проблемите на българското малцинство в рамките на системата. Тя бе посрещната на нож - не защото застрашаваше националните интереси на Сърбия, напротив, а защото Сърбия има друга концепция за решаване на малцинствата – тяхната асимилация. Защото ги разглеждаше като дезинтегриращ фактор на сръбската държавност.

След три десетилетия жестока компроматна война и подривни действия, оставен сам на себе си и без подръжка от България, Демократичния съюз на българите бе разцепен на три фракции и практически слезе от политическата сцена на Сърбия. Както впрочем и повечето други демократични и проевропейски партии в Сърбия.

Вторият опит бе подписването на „Платформата за защита на правата и интересите на българското малцинство в Р Сърбия” на 15 юли 2013 г. в Ниш. Под нея положиха подписи всички релевантни български партии и сдружения, включително и тогавашния Национален съвет на българското национално малцинство в Сърбия. Тя тогава бе оценена като конструктивен и изключително балансиран европейски документ, и въпреки че бе представен и обсъждан на най-високо ниво между България и Сърбия – нищо от него не заживя на практика!?

Всичките искания от тази платформа, изцяло базирани на сръбското законодателство и позитивната европейска практика, просто бяха премълчани и малцинството бе изоставено и препуснато на стопяващите го асимилационни и емиграционни процеси.

Това българските управници и дипломати или не го виждат, или не го разбират. Често ги чуваме да се възхищават на модерното сръбско законодателство, а през това време Сърбия продължава да провежда политика на обезбългаряване и обезлюдване на Западните покрайнини.

Каквито и да са законите, те сами по себе си не решават нищо. Те са само средство за провеждане на политическата воля на управляващите. И в СССР по времето на Сталин е имало модерни за времето си закони, но те не са попречили на най-големите в историята престъпления.

Какъв е изводът!? В Сърбия няма политическа воля да се преодолее двувековния стремеж за създаване на Велика Сърбия от чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства, в това число и от българи в Македония и Западните покрайнини. Тази политика се оказа фатална за всички югославски народи и малцинства, включително и за самите сърби. 

И въпреки това, три десетилетия след разпадането на Югославия и две десетилетия след падането на Милошевич не се очертава никаква промяна. Това може да е въпрос на „дълбоката държава” или на геополитика. Но по-големият проблем на Сърбия, както и на Македония, е доминатният тоталитарен културен модел, който не допуска критично преосмисляне на миналото, настоящето и бъдещето.

Сърбия е застинала във времето и няма сили да се освободи от остарялата си културна матрица и да си намери място в новите европейски дадености.

Сръбската намеса във вътрешните работи на Черна гора, Босна и Херцеговина, Косово и РС Македония, подгряването на митовете за т.нар. Топлишко въстание и Сурдулица, злословенето срещу България, залагането на „сръбски малцинства” в България в сръбските учебни програми, в историята и географията – не вещае нищо добро за мира и сигурността на Балканите.

Това не е нещо, за което България и Европа могат пренебрежително да махнат с ръка. Сръбският национализъм е феномен, който неведнъж е изправял света на нокти. А България и българите са сред най-потърпевшите от него.

Ето защо темата за Западните покрайнини не бива да се премълчава в политическите среди, независимо от това тя дали носи или не носи гласове на изборите. България е затънала във вътрешнополитическите си битовизми, но и те не могат да се разглеждат извън външнополитическите проблеми. Не само защото те са взаимно обвързани, а защото тяхното осветляване и демократизиране действа превентивно и оздравително на възможните конфликти.

И ако социалните и политически процеси в Македония се развиват по собствената си логика, независимо от желанията на политиците, същото важи и за Западните покрайнини. Занемаряването на проблемите, както видяхме, не води до тяхното изчезване, а напротив, до тяхното усложняване и ескалация.

Крайно време е, освен лековатите политически изказвания в стил „братския сръбски народ” и „безрезервна и безусловна подкрепа за членство в ЕС” да се чуят и гласовете на експертите по национална сигурност.

Ключовият въпрос е, дали Западните покрайнини трябва да се жертват в името на националните интереси, или именно заради националните интереси на България трябва да се защитават на всяка цена? Защото това, сегашното, е една жестока агония, в която българското малцинство умира пред очите на България.


В категории: Анализи , Коментари , Нашенци зад граница , Свят

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки