Предание разказва за една красива девойка и смелия й любим, погубен заради една прищявка на местния бей
Автор: Десант
Страх и ужас обзели народа ни, когато турците завладели България. Не минало много време и те докарали от Азия много народ, за да заселят опразнените градове и села, жителите на които били избити или пък избягали в Балкана. Тази участ сполетяла и троянското село Врабево.
По-голямата част от тогавашните врабевени избягали към Балкана, а по-малката част останало в селото: едни още самостоятелни, а други – работници на турците.
Българите продължавали да си празнуват българските празници и неделните дни да си правят хора и сватби.
Бил хубав пролетен ден – Великден. И млади, и стари, излезли на хорото. Момите и момците играели вити хора, а старите стояли отстрани и гледали весели. Те си спомняли за своята младост и често въздишали за свободата, за българското.
От всички моми в селото най-лична и най-красива била Деляна. Очите и били черни – черешови, а веждите и – морски пиявици. Момците копнеели по нея и всеки искал да я вземе за жена. Деляна задирали и турците. Те искали да я потурчат – ханъмка да стане. Това искал и беят – управител на селото.
Но друго мислела Деляна, друго искало нейното сърце. Тя копнеела за мъж силен, снажен, от турците да не се страхува. И такъв ерген имало в селото – казвал се Стоян. Турците го мразели заради неговата красота и сила. Омразата си към него изразявали като го наричали „гяур“ (неверник).
На хорото, при ергените бил и млад Стоян. Само Деляна още я намало.
Разнесло се из селото, че Стоян – гяуринът щял от хорото да отвлече хубава Деляна. Не било това по волята на бея и той дошъл на мегдана със своите хора, за да не допусне гяуринът да вземе хубавата мома.
По едно време се задала хубавата Деляна, съпровождана от трите си булини. Видял я Стоян, видял я и беят. Всички се чудели на нейната хубост. Тя често поглед към левент Стоян отправяла. С него дума си били дали – заедно да си тръгнат и двамата да се вземат, се разказва в легенда.
Разбрал това беят, излязал напред и казал: „Гяур Стоян, момата твоя ще бъде, само ако ти, без да спираш, я изнесеш на този баир“.
Погледнал Стоян баира, погледнал бея и злоба закипяла в младите му гърди. После се обърнал към Деляна и с поглед се разбрали – така нека бъде.
Грабнал Стоян Деляна на гърба си и тръгнал към върха. Върви и не чувства товара, защото любовта крила му давала. Но стръмен е хълмът, силите му отмаляват. Малко, още малко и той ще стигне върха и тогава негова ще е Деляна.
А долу хорото е спряло. Очите на всички са отправени към върха – ще издържи ли млад Стоян, ще изнесе ли хубава Деляна. Ето, изгубва се от очите им, той вече е на върха.
Но що става там? Товара си Стоян снема от гърба, обръща очи към Деляна, пада на земята и умира. Деляна прегръща още топлото тяло, целува го и напразно се мъчи с голямата си обич да го съживи. Но...
После бавно заслизала сама към хорото и разказала за случилото се.
Момците, другарите на Стоян отиват на върха, взимат тялото и го погребват в подножието на баира, там, където сега са гробищата на Врабево. От тогава хълмът носи името „Гяур баир“, по турския прякор на непокорния българин Стоян.
Там, където умира Стоян, покарал люляк – цветето на любовта, който и сега цъфти и разказва за силата на любовта и за драмата, що станала тогава.
