Голямата любов на Вълко Червенков


Голямата любов на Вълко Червенков
18 Август 2020, Вторник


На 6 септември се навършват 120 години от рождението, а на 21 октомври - 40 години от смъртта на управлявалия встраната ни в най-тежкия период на българската история 

Автор: Борис Цветанов

За него писателят Николай Хайтов изтъква: „Вълко Червенков беше човек с голяма съвест, висок морал и добро сърце". Лукан Варадинов допълва: „Човек с широка култура, изключително етичен". А Калин Тодоров отбелязва: „За комунистическите вождове, включително и българските, по принцип се говори като за мумии. Някакви хора, които стояли и махали от мавзолей. В тайни стаичка вземали решения за съдбата на народа... И никой не се опитва да ги разгледа като обикновени хора"...

Не само из жълти издания световно неизвестни автор чета, но дори в претендиращи за написали сериозни четива публицисти се надпреварват да пишат глупости не само за политиката, но и за личния живот на управлявалия в най-тежкия период на българската история страната - Вълко Червенков.
  
Тук няма да стане дума за политика. Но не можем още преди да разкажем за една голяма любов, траяла 55 години, да не отречем всички глупости, с които са пълни някои сайтове, окачествяването този високоморален мъж като „партиен бик", на който пък сводник му бил Тодор Живко; имал забежки с оперната прима Нели Карова, че и с Леа  Иванова, Тинка Краева; че охраната гледала през ключалки в кабинета му в Министерския съвет... Невежество и гавра! До тук. От тук ще четете за една за любов.

Разказва самият Вълко Червенков: „За първи път срещнах Елена в края на май 1919 г. на първия конгрес на БКП (22 на БРСДП) в залата на „Ренесанс"... Аз се втурвах към една ложа, за да видя залата и се сблъсках, направо съборих там едно момиче... Този сблъсък ни свърза завинаги.  Това беше сблъскване със собствената ми  съдба".

Тогава Вълко Червенков е на 19 години, последен гимназиален клас, Елена - 16-годишна, шести клас във Втора девическа гимназия.

„Елена имаше големи синьогълъбови чудни очи - ще напише след десетилетия той, - излъчващи доброта, в тях светеше чиста и голяма душа. Колко любов, колко добродушие, колко скромност и търпение, колко човечност имаше в тези необразими, рядко  одухотворени  очи, излъчващи искреността на сърцето... "

Той седмици не знае, че Елена е малката сестра на Георги Димитров.

Започва чудесна дружба на млади революционери. Те ще са ръка за ръка по клубовете, където Вълко декламира заедно с Иван Паунов-Ванката Смирненски и Петьофи, по събрания, манифестации. В първите редици на младите в Ючбунар. Приятели ще префасонират популярна песен:

Войвода им беше
Вълко Червенков,
байрак развява
Лена девойка...


„Чиста беше нашата дружба с Елена - ще си спомня в старините си Червенков, - която прераства с времето в дълбока, взаимна обич..."
  
На косъм от смъртта - не в преносен, а в пряк смисъл е Вълко, когато на 10 септември 1922 г. младите момичета и момчета от Ючбунар са нападнати от развилнели  се дружбаши. При опит да защити нападната бременна жена, той е наръган с нож. Ще се окаже, че раната е на милиметър, а може би половин от сънната артерия. Ужасеното момиче Елена спира кола. Вълко е откаран в Александровата болница, там го връща за живота д-р Александър Станишев (същият, който ще бъде разстрелян на 1 февруари 1945 г.).

Червенков прекарва цял месец в болницата, до него неотлъчно е Елена.  По това време тя е работничка в бонбонената фабрика на Бераноа между „Пиротска" и „Цар Симеон".
 
Арестувана е на 1 април 1925 г. По време на разпит вижда на бюрото на полицая часовника на брат си Тодор. Разбира, че вече е убит. Освобождават я на 14 април, на 16 вече отново я търсят.
  
Двамата с Вълко намират убежище в дома на писателя Славе Езеров (Светослав Битраков). Нощем Вълко пише стихотворения. Повече сатира, малцина знаят, че дори през 1951-1959 г. той често ще печата стихове и епиграми в „Стършел" (под псевдонимите Петров, Владимиров, Червен).
  
На 4 септември 1925 г., някъде в полето до жп линията София - Перник ще плачат и двамата, прегърнали се на раздяла. След година ще се съберат в Москва - докато смъртта ги раздели.
  
За тая тяхна сватба в медиите е пълно с глупости. Било неморално съвместно съжителство на семейни начала,  нямали брак. И на никой не му идва на ума, че през 1926 г. в СССР не съществува понятието „граждански брак"!

И друго не знаят третокласните писачи. Докато Елена и Люба Ивошевич си приказват по женски, Георги Димитров отвежда навън Вълко и по човешки го пита, обмисли ли е всичко добре. Защото Елена от малка си е все болната... Отговорът е: Това няма значение! И Димитров, който по това време не е нищо повече от обикновен емигрант, благославя двамата.

За семейния живот Червенков ще напише: „През всичките ни съвместни години нейната скромност стигаше до самоунищожение. Защото бе потиснала богатите си заложби, които не получиха размах... А беше и общителна, лесно се сближаваше с хората, всички я обичаха. Беше човеколюбива и скромна. Без високомерие и надменност".

Имат две деца. С болка в старостта си Вълко ще отчете, че поради неговата заетост, Елена „сама отгледа децата при тревоги и тежки условия". 

Такава ще остане тя и когато живеят било на „Фердинанд"5 (сега бул. „Васил Левски"), било във Врана. До последния й дъх. След който той всеки ден ще си спомня за една алея и една пейка. До 21 октомври 1980 г.


В категории: Новини , История

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки