На 20 юни се навършват 95 години от гибелта на войводата
Автор: Борис Цветанов
Бунтовната кръв на Васил Икономов (1898-1925) е генетична. На сватбата на дядо му и баба му е кумувал Васил Левски. В всички в рода му са били своего рода бунтари.
Завършил софийска гимназия с отличен, през 1917 г. той е школник в ШЗО Княжево. Там другарува с бъдещия голям поет Ламар, който си спомня: „Някой бе разменил сричките на името му и му викахме Силво... Скитал като дете с баща си из горите, ловувал, нямаше стрелец като него... Но казваше, че никога не вдигал пушка срещу сърна, защото плачели..."
Последното споменавам, за да знае читателят нещо за душевността на този легендарен войвода, за който не се намери място във внушителния луксозен албум „За свободата" (1977 г.), имащ претенции да представи всички загинали срещу режимите от 1923 г. до Девети септември 1944 г. комунисти, земеделци и анархисти.
Съвремененникът му Първан Попов: „Беше човек с голямо самообладание. Бунтовна душа, издържлив като куче".
Когато стрелял с парабелума и шестте куршума попадали в едно и също място - в центъра на десятката.
След Първата световна война записва Юридическия факултет. Работи с Михаил Герджиков във вестник „Пробуда".
Биографът на Васил Икономов - историкът Лъчезар Кръстев, споделя, че за да напише книгата си за него, години го „преследвал", но така и не можал да го „хване". Ала главното открил: Един нов Левски, олицетворение на безсмъртното „Ние сме във времето и времето е в нас!".
За историка Икономов се препокрива с дейността на Левски като техник на революцията, тя е уникална, както и удивителната му честност и морал.
И още: „Феноменален исторически персонаж, изпреварил развитието на анархистичното движение не само у нас, но и в света".
Малко обяснение: анархизъм днес къде от некомпетентност, къде от недобросъвестност е кажи речи мръсна дума. Но в периода, в който Васил Икономов е легенда (1919-1925), духът на България е бил анархистки.
Властта при Стамболийски, който кой знае защо още минава за народен трибун (?), е всъщност грозен дружбашки, сопаджийски режим. Болшевиките имат слабо влияние. Деветоюнци се крепят на щикове и си е ясно, че един ден сами ще се набодат на тях - подкрепа имат само от бизнесмени изедници и част от т. н. интелигенция.
Анархизмът печели почва не само в града, но и в селата. Доколко това е вярно, ще посоча само, че първи оръжие срещу деветоюнци вдигнаха не земеделци (комунистите даже ръкопляскаха), а анархистите.
Твърди се, че най-популярен бил Георги Шейтанов, но едва ли е така, освен ако не се касае за по-красивата част от българското население. Васил Икономов е бил в известен смисъл негов антипод - малко говори, много действа и е особено ефективен.
„Историята не познава друг такъв революционер" - отсича Лъчезар Кръстев.
И понеже ми се иска още веднъж да го препокрия с Левски, ще спомена, че както и при Апостола, при него „женски истории" няма (не искам да се занимавам с нелепостите на литературното недоразумение Светослава по поредна фамилия Рудолф). Но си е имал момиче. Траяна. И тя е имала него. До края на живота си не е погледнала друг мъж.
Васил Икономов другарува с друга светла личност - бъдещия патриарх Кирил.
Възхищавал му се е Антон Страшимиров. В романа „Хоро" тъкмо Икономов е героят му Васил. За него поема пише Стефа Досев - забележителен мъж, за който днес в родната му Долна Оряховица никой няма да обели зъб, ако го запитате чувал ли е за него.
А сега да изпеем един реквием на ширещата се величайша глупост из десетки „трудове" на мастити историци, че нападението над цар Борис Трети при Арабаконак било случайност.
Както пише моя приятел изследвател Боян Драганов: „Нашата история е пълна с полуистини и откровени лъжи". Нападението при Арабаконак на 14 април 1825 г. е финалът на акции, чието начало е поставено 1920 г. Тогава се ражда идеята едновременно да бъдат заловени и царят и Стамболийски по време на някое от честите гостувания на монарха в чифлика на министър-председателя край Славовица. Никога не е имало идея Борис Трети да бъде убиван. Като се има предвид точната ръка на войводата, няма какво да се умува.
Решение царят да бъде заловен е взето през февруари. Като се знае районът, в който монархът ходи на лов за глухари, четниците правят засада от началото на март и дежурят на възловото място всеки ден, като се се сменят. Васил Икономов е почти ежедневно там, облечен в офицерска униформа. Целта е царят и спътниците му да решат, че ги спира военен пост. Това било нещо нормално - даже четата на известния Дойно Белев през 1824 г. на два пъти спира безпроблемно автомобил на Борис Трети.
Царят е трябвало да бъде отвлечен, и то в чужбина, и от там да се диктуват условия. Те включват амнистия за затворени анархисти и промени в правителството и политиката.
И до сега не е ясно по какви причини идеалният план останал неосъществен.
Икономов бил идеалист, по думите на съвременника му Васьо Михайлов. Себеотрицателен, смел, неуморен. Никога не работил за себе си, всичко вършел за революцията.
„Не е бил супермен - твърди Лъчезар Кръстев. - Но е реализирал безброй ексове, експроприации, освобождения на другари с небивала дръзост, нападения над органи на властта. Винаги неуловим."
Имал е удивителна харизма. 22-годишен увлича не само свои съмишленици, но и земеделци, комунисти и безпартийни. Кошмар за властта, той един ден е с четата си в Средногорието, на другия ден в центъра на София.
Най-големият български революционер на двадесети век.
